Георги Караславов
Орлов камък (19) (Родопска легенда за юноши)

19.

Отсега нататък Орфей трябваше сам да се грижи за всичко. Нямаше го вече умния, предвидлив и ловък Кир, нямаше и предания, верен и смел Траян. Орфей крачеше бързо по неравния тесен път и се оглеждаше от време на време. Все му се струваше, че и при най-незначителната пречка той ще се обърка и ще пропадне. Но кой пък ще седне да го закача? И защо ще го закача? Та само едно ли момче е минавало по този път?…

Така, плах и несигурен, Орфей измина няколко крачки. И се поуспокои. Мяркаха се далечни планини, мерджелееха се зелени баири, потопени в маранята на горещото предпладне. Ето, все по реката, все по тази хубава долина, все отдясно на безкрайната планинска верига той ще стигне до своя роден край. Дали неговите родители го чакат? Те са го забравили и прежалили вече. Те са помислили, че му се е харесало в далечния, красив и непознат град при богатите и знатни хора и че няма вече да се върне при тях. А Дика? И тя ли го е забравила? И тя ли не го чака вече?… Като си помисли за малката руса пастирка с ясните сини очи, топла тръпка мина през гърдите на Орфея и пресече краката му… Домъчня му за толкова изгубени дни, за дните, пропилени в неволи и борби с ония студени, жестоки и лицемерни богаташи… Орфей си спомни как го извеждаха в бляскавите широки зали, за да им свири, как му се усмихваха престорено само защото му се усмихваше владетелят, жена му и дъщеря му, и как го одумваха зад гърба му. Как дълбоко и страшно ги презира той! Да можеше, би ги помел с един замах в морето. И му се струваше, че целият град би си отдъхнал, че всичко там би се преобразило!…

Орфей беше се унесъл в спомени и не сети как стигна до двайсетина колиби край пътя. Няколко голи дечица си играеха настрана в пясъка на сухо речно коритце. Едно лениво псе се измъкна от някакви храсти до последната колиба, изгледа го равнодушно и сви зад купчина камъни. Това село беше глухо и пусто, като че ли едничките му обитатели бяха голите деца. Орфей пак се загледа в далечните планини, но нечий груб глас го стресна. От нисък заслон, направен до колибата от колове и вейки и покрит с изсъхнал вече шавар, се измъкна едър мъж с малка бойна секира на кръста.

— Кой си ти? — досадно и малко троснато му завъртя с глава непознатият мъж.

— Пътник — отговори пребледнял и замаян от страх и смущение Орфей.

— Откъде идеш и закъде отиваш? — дойде до него мъжът, като го измерваше строго. Този човек като че ли се сърдеше на Орфея, задето го е принудил да се дигне от сянката на ниския заслон.

— Отивам при татка — излъга напосоки Орфей, уверен, че ей сега ще го спрат и ще го вържат и че всичките му мъки и надежди да стигне благополучно до родния си край са отишли на вятъра.

— А де е татко ти?

— С дружина е… лови риба нагоре.

— Нагоре! — разсърди се още повече непознатият мъж. — Къде точно? Знаеш ли?

— По реката са — посъвзе се от първото смущение Орфей, — вуйчо снощи си дойде и каза да ида аз да го заместя.

Откъм заслона се показа още една сънлива глава. Това беше възстар мъж, оплешивял вече, нацупен и като че също тъй недоволен от това, дето Орфей го е принудил да се покаже навън.

— Доведи го тук! — извика плешивият.

„Свърши се с мене!“ — отпусна се Орфей. Но си спомни за Кир, който никога не отпадаше духом и винаги се изплъзваше в каквото и тежко положение да беше изпаднал.

— Виж, бе! — посочи строго плешивият. — Прилича на оня неблагодарник, дето го вардим. — И той се вторачи в Орфея. — Я му виж боя, виж му косата — точно, както ни го описаха.

Но неговият другар прихна и се преви надве.

— Ти си луд, бе! — извика той все още превит от смях. — Онзи, дето го вардим, е бил облечен като самия владетел… А я виж тоя какъв е почернял като рибар…

— Ти не гледай това — възрази плешивият и смигна недоверчиво. — Той може да е почернял, като е бягал… Ръцете му виж ти, по тях ще го познаеш какъв е и откъде е…

— Защо пък по ръцете? — сви рамене едрият пазач.

— Защото оня е бил свирец, нищо не е работил и ръцете му са меки като памук.

— Аха! — досети се едрият пазач и хвана дясната длан на Орфея. — Работник човек, бе — обърна се той към другаря си със самочувствието на добър познавач. — Я какви слинове има ръката му. И е изподраскана — виж.

Орфей си отдъхна.

— Знаеш ли да свириш? — извика плешивият.

— Не знам — смутолеви Орфей.

— Къде ще ти знае да свири! — махна с ръка едрият пазач. — Не виждаш ли го какъв е глупав и смотан… Да си върви по пътя и това е…

— Чакай! — подаде се навън плешивият. — Да иде по-напред да ми донесе прясна вода от извора, че сетне.

Едрият пазач измъкна две стомни и напъти Орфея надолу към китка брястове, дето бликал бистър и студен извор. Орфей грабна радостно стомните и забърза, защото и сам беше ожъднял. Но на връщане с пълните стомани в ръце и по лекото нанагорнище той има време да се поразмисли и да пресметне голямата опасност, която едва-едва беше се поразминала. Ако бяха малко по-досетливи, те щяха да го задържат, да го обискират, да го проучат добре… Но пък малко ли младежи са минали оттук, рече си Орфей. Първите, които са им попаднали в ръцете, сигурно са били разтакавани. Но сега им е омръзнало, пък и този живот тук им е харесал — лежат по цял ден като котараци и за нищо не се грижат…

Орфей занесе стомните до навеса, остави ги и се дръпна един разкрач назад. Едрият пазач го погледна строго и му махна:

— Хай върви си де! Какво чакаш още?

— Да ми дадете нещичко да похапна, а? — загледа го с престорена наивност Орфей. — Не знам колко време ще пътувам и кога ще намеря татка…

Плешивият съгледник се напи с прясна вода от стомната, дигна глава, та го измери многозначително и сви устни.

— Бой не щеш ли, а? Нехранимайко! Скоро да се пръждосваш от очите ми!

Орфей го погледна обидено и отстъпи страхливо назад. Но едрият съгледник стана и му подаде парче хляб.

— Не го закачай — рече той. — На връщане ще ни донесе печена риба…

Орфей взе хляба и си тръгна. Когато се отдалечи и се скри зад високи, гъсти шипки, през които минаваше изровеният път, той се опря, пое си дълбоко дъх и като човек, който дълго време е прекарал в затвор, разпери ръце, с очи, разширени от радост и щастие. Спасен е! Мина страшният праг! Всички предвиждания на Кир се сбъднаха, всички мерки, които той взе, за да заблудят съгледниците, хванаха място. Оттук нататък Орфей ще си върви спокойно — до родната планина. А оттам по незнайните кози пътеки ще се провре към бащиния си дом, дето сигурно го чакат други, по-умни, по-пъргави и по-съобразителни съгледници. Но той няма да се даде и на тях.

Орфей заситни бързо по изровения път, забравил за трудностите и неволите, които го чакаха при това дълго пътешествие. Той не мислеше нито за нощуването, нито за храната. „Няма да се спра никъде — мислеше си той, — ще вървя денем и нощем…“

Но привечер, когато голямото червено слънце се скриваше зад далечните сини планини, Орфей, грохнал от горещината, от напреженията на толкова дни и нощи, размекнат от безмилостните слънчеви лъчи, които през целия ден го шибаха в лицето, отвикнал да ходи във владетелския дворец, се отби да си почине в една суха долчинка, изровена от дъждовните порои, легна, загърна се с дрехата си и неусетно заспа.

Орфей спа дълбоко и здраво. От време на време потъваше в леки сънища, но те бързо се разнасяха. Най-сетне той сънува, че е още в двореца на владетеля, че Лира му се е разсърдила, защото го е набедила в кражба на някакво скъпоценно украшение, и че той, обиден до дъното на душата си, със сърце, накипяло от яд и презрение, я наругава жестоко и без да мисли какво ще стане след това. Лира избягва разплакана и след малко се явяват двама пазачи. Единият от тях е Мар, старият и верен прислужник на жестокия владетел. Мар също гледа Орфея накриво. И Орфей още повече се ядосва. Значи, Мар милее повече за разглезената и глупава дъщеря на владетеля, значи, досегашните умилквания на този дъртак са били лицемерни!… Отведоха Орфея в подземията на двореца. И уж го водеха в подземията, а го спущаха от Орлов камък. Да, наистина това беше Орлов камък. Напъхаха го в една дупка, в дълбокото и влажно дъно на която имаше клечки и перушина от старо орлово гнездо. Орфей остана сам в тази дупка. Полека-лека студът започна да го щипе по рамената и да лази по гърба му. Влагата проникваше в коленете му. Беше мъчително и досадно, защото дрехата му беше къса и тясна, и ако се загърнеше от една страна, от друга се откриваше „Чакай! — рече си той. — Може би долу има хора — ще им се обадя да ме свалят!“ Той се наведе предпазливо, потръпна от страшната височина, дръпна се назад, за да не се подхлъзне по мокрия камък, и се събуди. Той се огледа замаян и не разбра къде е. Небето беше дълбоко и тъмно, от край до край посипано с безброй звезди, като че някой беше разсипал някаква жарава. Едни от въгленчетата бяха по-едри и по-светли, други едва-едва мигаха. Орфей се извърна на лакът, разгледа се учуден, с широко отворени очи и чак когато силна студена тръпка го разтърси от главата до петите, той скочи чевръсто и се огледа наоколо малко замаян след сладкия и дълбок сън. Да. Той се отби да си почине на по-затулено място, а е заспал, без да разбере. Старият овчарски усет се събуди у него — по хладината, по небето, по тази безкрайна, тежка тишина той разбра, че нощта отдавна е превалила и че докато да вземе един-два прехода, ще се разсъмне. Да се излежава повече в това глухо място и да зъзне нямаше смисъл. И Орфей пое нагоре по пътя. Той цапаше предпазливо, за да не си изкълчи някой крак в тъмнината, но пък и бързаше, за да се постопли малко.

След крепкия сън той беше огладнял. А в пазвата му беше загърнато само коматчето, което съгледниците на владетеля му дадоха вчера. И още нещичко му беше останало от храната, която Кир му тикна в ръцете, но Орфей така беше изгладнял, че излапа всичко на един дъх.

Когато слънцето беше се издигнало вече и гореше голия му врат, той влезе в малко селище. Орфей си спомни, че преди, когато пътуваше с владетеля за столицата, спираха тук, пиха вода от голям извор под селището, дори намериха мляко, което свариха и изпиха. Орфей срещна две момчета, които бяха нарамили тояги и отиваха нанякъде. Той ги спря и ги попита могат ли да му дадат нещо за похапване. Младежите го погледнаха пренебрежително, отвърнаха сухо, че нямат нищо, и понечиха да продължат по-нататък. Но Орфей бръкна в джоба си и им показа една дребна монета.

— Ето — каза той, — имам само тази пара и ако ми дадете нещо за ядене, ще ви го платя.

С тази пара можеше да се купи цяла овца и поради това младежите се ококориха. Те измъкнаха от торбите си хляб и два печени гълъба, които, личеше, наскоро бяха изкарани от огъня, и му ги дадоха. Орфей ги взе, кимна им благодарствено и продължи. Още щом излезе от селището, той се скри зад храстите край пътя, разчупи хляба и започна да къса апетитно вкусното гълъбово месо. Той изяде двата печени гълъба. Сетне зави останалата храна, привърза я грижливо на кръста си и продължи. Сега, след като се наспа добре и след като се нахрани още по-добре, Орфей крачеше леко и се радваше на хубавото поле, на зеленините, на къдравите бърда и далечните сини планински вериги. Миришеше му вече на родна пръст, облъхваше го свежестта на любимата планина. Още ден-два, още три-четири денонощия най-много, и той ще си иде у дома.

Чака ли го някой там? Дали баща му и майка му са още живи? Дика спомня ли си за него, или отдавна го е забравила?… „Ех, — рече си тъжно той, — тя не дойде да ме изпрати, та сега след толкова време ще ме помни!…“ Така мислеше Орфей, но някакъв мил, сърдечен, приятелски глас като че ли му се обаждаше от дълбочините на сърцето му, че тя го помни, защото не е възможно да се забравят ония прекрасни дни, прекарани със стадата в дола под Орлов камък… Невъзможно е да се забравят толкова песни, които й е изпял той, унесен в спомени за миналото и в надежди за бъдещето… Ами овцете? Ами козите? Кой ги пасе сега? И дали са същите, каквито ги остави? Ще го познаят ли, ще го подушат ли с влажните си муцунки?

Ще се спуснат ли, за да им даде трохи или кичур свежа трева, набрана сред някоя драка?… А Орлов камък — дали си е все така величествен и хубав, стръмен и страшен откъм дола и полегат и залесен откъм тяхното селище? И дали от най-високата му канара се вижда все така ясно и примамливо малката къщичка, с покрив от сиви плочи?…

Орфей вървеше все край голямата тиха река, потънала в зеленина и влага. На места той пресичаше малки, топли вадички, които се вливаха в тихата река, на места се спираше за малко под някоя тежка сянка, за да си поеме дъх, или се отбиваше край някой тъмен кичур зеленина, дето намираше изворче, пиеше и продължаваше да върви към залез слънце, изтръпнал от радостната мисъл за скорошна среща е родителите си и с нея — с Дика. Тези места му бяха познати — те така дълбоко се бяха врязали в паметта му още когато преди години мина оттук на път за столицата. Тогава той не знаеше, че ще се връща пеша, изгорял от слънцето, окъсан, преследван от съгледниците на жестокия владетел. Той си мислеше, че ще иде в тази прочута столица, която всички хвалеха, че ще види свят и като му омръзне, ще се върне в родния си край с кола и почести…