Георги Караславов
Орлов камък (10) (Родопска легенда за юноши)

10.

 

Втора есен посрещаше Орфей в големия и шумен град, дето всички хора, сред които живееше и с които се срещаше, му бяха опротивели до втръсване. Той се сдружи само с някои от прислужниците, но и те бяха плахи, мълчаливи, все се опъваха като струни и все гледаха да му угаждат. „Как няма нито един свестен човек да разменя една думичка с него!“ — въздишаше дълбоко Орфей.

По-рано той с часове седеше на балкона или пред прозореца и гледаше морето. Той се радваше на чайките, на птичките, които си летяха на воля, завиждаше на тези малки животинки и мечтаеше. Сега и морето беше му омръзнало. Не се заглеждаше и в рибарските лодки, не го радваха големите кораби, които особено есенно време се раздвижваха и често-често минаваха край неговия дворец. На всеки три-четири дни го викаха при владетеля да свири, но сега и тези разходки не го радваха и не го забавляваха. Сухият зъл човек от ден на ден ставаше все по-мрачен и по-непоносим. Той изслушваше малкия музикант, махаше с ръка да си ходи и дълго след това седеше в широкия удобен стол замислен и мрачен. Какво мислеше той? Никой за нищо не смееше да го запита. Всички придворни го следяха страхливо, усмихваха се принудено и чакаха да ги погледне. Понякога той се обръщаше към тях, измерваше ги нацупено и така ги нахокваше, че те излизаха на пръсти като попарени.

На няколко пъти Орфей го запита кога ще му позволи да си замине. Първия път владетелят само го погледна, без да се помръдне. „Ще бъде!“ — рече само той. Сетне каза, че поръчал да му приготвят особена кола за дълго пътуване, и вече все с тази кола се оправдаваше. Орфей напущаше двореца с душа, потисната и отровена, чупеше пръсти и се топеше от мъка. Той отслабна, лицето му загуби някогашния здрав и бодър загар, изпръхналите му устни станаха бледи и тънки. Само очите му горяха със същия дълбок, неугасим пламък.

Една хубава есенна вечер владетелят беше по-радостен и по-разположен. Орфей пак го помоли да го пусне. Владетелят каза, че не смее при такъв дълъг, тежък и опасен път да остави в несигурни ръце най-великия музикант на земята.

— Ами ако стане нещо с тебе, сетне нали аз ще отговарям? — оправда се с престорена загриженост той.

— Само ме пусни! — помоли се горещо Орфей. — Сам ще тръгна, пеша ще си ида!…

— Че ти не знаеш пътя! — примижа владетелят.

— Знам го! — подскочи Орфей. — Най-напред край морето, край морето, сетне нагоре — до голямата тиха река. Оттам по реката — и ето ти нашите планини…

Орфей се издаде. Отчаян, съсипан от дългите и напразни очаквания, че ще го пуснат да си иде, той наистина мислеше да излезе някой ден и без да се обади някому, да поеме нататък, където залязваше слънцето. И той започна да се заглежда нататък, в далечината, дето се извишаваше неговата родна планина. Орфей мислеше вече за това бягство, кроеше в ума си как да тръгне някоя нощ, за да вземе преднина, и мечтаеше за щастливия час, когато ще види своите родители, другарите си, съседите си, Дика… Дали си стои старата любима къща с малкия стръмен двор, с навеса и с кошарата за овцете? Дали владетелят беше им направил нова къща, както обеща? За това Орфей не беше питал, пък и никой не беше му казал нещо. И на него му се искаше да намери всичко непроменено, мило, познато, скъпо.

Ами ако го спрат насред пътя? Орфей трепваше плахо. И тутакси се съвземаше. Че защо ще го спират? Защо ще го връщат? Нали той може да се върне, когато си пожелае? Така каза, така обеща владетелят. Но ще устои ли на обещанието си?

И наистина още на следния ден владетелят изпрати своя най-верен прислужник при Орфей.

— Мар — каза му той, — ще го наблюдаваш много внимателно и за всичко ще ми съобщаваш. Струва ми се, че това малко диваче мисли да бяга.

Мар се премести в малкия дворец край морето, с душа угнетена и потисната. Но той не можеше и да предполага, че малкият музикант е толкова посърнал и отпаднал. На стария прислужник се доплака, когато видя съсипаното момче. Защо наистина го държаха в този дворец и в този град като птиче в клетка? Та то е като сукалче, откъснато от гръдта на родната си майка! Ще го затрият без време тези жестоки и охолни хора, които са свикнали само да им служат и да ги забавляват. Но от време на време старият Мар се сепваше като опарен — той се страхуваше дори да мисли така за своите господари. Ами ако те се догадеха по някакъв начин! Ще го разкъсат на парчета, няма и следа да остане от него…

Освен Мар владетелят изпрати в двореца и няколко от най-верните си и най-ловките си съгледници. Тези хора постъпиха в малкия дворец като прислужници, но още в първия ден Орфей се отвърна от тях. И при следния концерт в двореца, когато остана насаме при владетеля, той го помоли да махне тези хора — стигат му старите прислужници и дори са много. Но владетелят заклати глава. Той каза, че това са добри момчета от личната му прислуга и че те са изпратени там да се грижат за най-големия музикант в света.

Орфей обикна стария Мар. Верният прислужник ходеше вечер в неговата стая и с часове му разказваше за живота си, за мъките и за нещастията си. Той разправяше, че имал син, снаха и внук, но те загинали при една буря в морето. Старецът гледаше с кахърни очи опечаленото планинче, клатеше глава, която приличаше на бяла къделя, и казваше, задавен от сълзи:

— Ако беше живо моето внуче, сега щеше да е колкото тебе… И като тебе беше добро и примерно…

— Какво като съм добър и примерен, старче? — впиваше в него пламенните си очи Орфей. — Държат ме тук като звяр в капан, ще загина, ще си ида тъй, без време…

— Ех, моето момче! — казваше тихо и плахо старецът. — Да питаха мене, аз веднага бих те пуснал да си вървиш на воля. Но какво съм аз?

— А какво ще направиш, старче, ако ме видиш, че си тръгна, без да попитам и без да се обадя някому? — изгледа го изпитателно Орфей.

— Не думай така, синко, не мисли такива лоши работи! — дръпна се старецът. — Помоли господаря, той е добър, той ще те разбере и сам ще те препрати… Далече е до вашата планина, мъчно ще стигнеш сам…

И наскоро след това, през една тъмна, беззвездна, но топла нощ Орфей се измъкна незабелязано от двореца, излезе на улицата, провря се безшумно през градската стена край морския бряг, където никой не пазеше и където имаше тесен прелез. Веднъж, като плаваше с един лодкар, той забеляза няколко деца, заиграни около тоя прелез. Лодкарят каза, че това е едничкото място, откъдето вечер може да се излезе извън града, разбира се, ако човек е ловък и тънък като хлапаците, които си играеха там.

На разсъмване Орфей влезе в гъста горичка и седна на малка зелена полянка. В тази горичка той за пръв път пое дъх с пълни гърди. Той галеше зелените листа, като че ли те му бяха стари познайници, притискаше гладките клонки до бузите си и им се радваше от сърце. Наблюдаваше малките животинки, които си лазеха из тревата и клечоците, усмихваше им се и така сърдечно им говореше, като че ли го разбираха. Искаше му се да им посвири, но разбра, че може да се издаде така. И той скри свирката в джоба си.

Когато слънцето се издигна високо в небето, Орфей излапа набързо и с апетит храната, която си беше скътал, измъкна се от горичката и по една тясна пътечка тръгна напред и напосоки. Привечер стигна в едно бедно, загубено селище. Пред схлупените колиби играеха мръсни, чорлави деца. Като видяха такъв знатен младеж, облечен с такива нови и скъпи дрехи, те ахнаха от почуда. Те бяха виждали такива хора по големия път за столицата, но тези хора никога не ходеха пеша. Защо този момък не беше с голяма скъпа кола, запретната с едри, охранени коне? Как беше попаднал той в тяхното селище? От колибите надникнаха чорлави жени и го изгледаха любопитно. Няколко мъже го причакаха и го спряха. Те го попитаха кой е и откъде иде. Орфей каза, че е от далечен край, че е бил в столицата и че си отива.

— Знаеш ли да свириш? — попита един селянин с гъста, мръсна, сплъстена коса, усмихнат и загледан лукаво.

Орфей го изгледа учуден и поклати глава.

— Знам — рече той, без да разбере откъде беше хрумнал такъв въпрос на този селянин.

— Това е момчето, което търсят — плесна той с ръце и започна да вика и да маха с ръце към една къща в края на селището. Оттам изскочиха двама души и се загледаха. Орфей изведнъж ги позна и пребледня. Това бяха хора на владетеля. Той не беше ги виждал, но ги позна по дрехите. Когато дойдоха при групата, Орфей ги изгледа с такава дълбока омраза, че те се изчервиха от смущение.

— Какво търсите тука? — сопна се Орфей. — Кой ви изпрати?

— Изпрати ни господарят — заекна тихо и учтиво по-снажният от хората на владетеля. — Като разбра, че те няма, той ни изпрати да те търсим… Ето, носим ти една дреха… да не простинеш…

— Идете си! — извика гневно Орфей. — Не ми е студено!… Не ми трябва вашата дреха.

— Ние ще вървим настрана и с нищо няма да ти пречим — отвърна безочливо снажният мъж.

Орфей разбра, че няма да се отърве от тези съгледвачи и се върна. Надеждата, че скоро ще види родното си селище, скъпата планина, Орлов камък, Дика и всичко, което беше мило на сърцето му, се превърна в още по-парлива мъка. Дълбоко и тежко отчаяние го повали. „Тук ще свърша! Тук ще умра!“ — пъшкаше той по цял ден и по цяла нощ, грохнал за сън, без апетит, безучастен към всичко, което ставаше около него. Прислужниците, които го обичаха, се споглеждаха тъжно. Те го жалеха от сърце, искаха да му помогнат, но нямаше как. Още веднъж се помъчи да се измъкне той, но този път стражата и съгледвачите бяха увеличени и нащрек, този път той едва успя да се отдалечи само на стотина крачки, и един от пазачите го настигна и го попита накъде е тръгнал.

— На разходка — отговори троснато Орфей.

— Аз ще те придружа — усмихна се хитро пазачът.

— Не ми трябваш! — изсъска Орфей, свърна в една странична уличка и се прибра пак в двореца си. Нямаше смисъл да се дърпа и да се кара с тези проклетници. Те ще вървят след него като сенки.

И от двореца вече не го викаха. Сигурно владетелят беше се разсърдил заради бягството му. Нека се сърди. Сега вече Орфей знае, че не е пръв придворен музикант, а е един обикновен пленник, един окаян затворник. И му се струваше, че ако е в обикновена тъмница, ще му бъде много по-леко. В този палат той вехне като фиданка в усое. Ще има ли спасение за него?

Не му се и свиреше вече. Понякога той вадеше малката дървена свирка, гледаше я и му идеше да я направи на късове. Ако не беше тази свирка, ако не умееше да свири, сега нямаше да е тук, сега щеше да бъде в своя роден край, щастлив, доволен и свободен като птица. Той проклинаше дарбата си и завиждаше на своите акрани, които дори не умееха да надуят такъв прост музикален инструмент от обикновено дърво.

Един ден при него дойде Лира. Тя се учуди, че е отслабнал така, попита го дали някой го е обидил с нещо, похвали му се, че били в някакъв далечен град заедно с баща си, и пак тюхна, че е посърнал толкова много. От какво? Защо? Нима не му се харесва тук?

— Защо баща ти не ме пуска да си ида? — попита сухо и направо той.

— Не, той не те спира — подхвана сконфузено тя, — но пътят е дълъг и опасен, страхува се да те пусне така… Сега той търси добри пътешественици и е поръчал кола — слъга тя. — Но ти ще потърпиш малко, нали?

От този ден Лира започна да идва много често в малкия дворец. Тя носеше цели товари скъпи и прескъпи подаръци, поднасяше му плодове от далечни земи, оставяше му сладкиши, приготвени от нарочни майстори, доведени от четирите краища на безкрайните владетелски земи. Но Орфей не можеше да гледа подаръците, не можеше да понася Лира. Той се заключваше в своята стая, гледаше през прозореца към морето и мечтаеше за родния си край. Той си представяше, че е вече там и че при него са родителите му, роднините, Дика. И той дотолкова се увличаше в мечтите си, че започваше да разговаря със своите близки. Прислужниците подслушваха на вратата и се чудеха. Но из ден в ден, увлечен в мечтите и представите си, пренесен мислено в своя прекрасен роден край, Орфей започваше да свири пак, както свиреше в първите дни след пристигането си. И около малкия кей пак започнаха да се трупат рибарски лодки и платноходки. Орфей ги гледаше, проучваше едрите брадати мъже и момчетата, по чиито лица нямаше още мъх, и си мислеше къде ли живеят, от какво ли се препитават и дали си имат родители. Особено често се заглеждаше Орфей в едно малко мургаво рибарче, което идеше всеки ден и от сутрин до вечер ловеше риба все пред двореца. По едно време Орфей се усъмни дали то не е съгледвач на владетеля. Но като се взря по-внимателно в добродушното му лице, обрулено и изпръхнало от ветровете, Орфей се укори за своите подозрения. Не, това момче беше един честен работник, един ловък и добър рибар. Щом Орфей засвиреше, то веднага приближаваше лодката си до самия кей, отпущаше веслата и въдиците и облакътено на ръба на лодката, с очи, устремени мечтателно и възторжено нагоре към двореца, слушаше до забрава.

Един горещ следобед, когато момчето пак беше спряло лодката си до самия кей и като че бе заспало така, Орфей изтича долу и се спря пред него.

— Защо идеш всеки ден тука? — попита с престорена строгост той.

— Много хубаво свириш — отвърна просто рибарчето. — Такова хубаво свирене не съм чувал другаде. — То гледаше с тъмните си бляскави очи и в погледа му имаше толкова благодарност и възхищение, че Орфей се трогна.

— А имаш ли родители? — попита и се ококори от любопитство малкият музикант.

— Имам само една стара майка. Баща ми загина в морето, когато бях много малък.

— А къде живее майка ти?

Момчето разправи, че живеят отвъд, на другия бряг, в едно старо рибарско селище. Къщите им били схлупени, заровени в земята и покрити с пръст. Орфей гледаше с радост това мургаво, опалено от вятъра и слънцето лице, добродушно и приветливо. Той покани малкото рибарче на гости. Момчето веднага скочи от лодката, завърза я и изтича нагоре. То минаваше от стая в стая, гледаше с широко окръглени очи, понякога цъкаше и се чудеше, като клатеше глава. На едно място момчето се обърна и попита Орфея негово ли е всичко това и може ли и друг път да дойде. Орфей му каза, че може всеки ден да идва и без да го пита дори. Момчето зяпаше украшенията, пипаше предпазливо скъпите предмети и от време на време се оглеждаше плахо.

— Какво? Харесва ли ти? — изгледа го завистливо Орфей.

— Ах, колко хубаво е тук! — извика момчето. — Добре си живееш ти.

— Добре ли? — изгледа го омаян Орфей. — Ти не знаеш как ми е омръзнало всичко това!… Аз съм толкова нещастен…

— Нещастен ли? — учуди се рибарчето. — Какво още искаш ти, човече?

И тогава Орфей му разказа откъде е, какви са родителите му, как е дошъл тук и как от толкова време иска да се върне в родния си край, но владетелят не го пуща. Напълнил е двореца с прислужници, които го следят на всяка стъпка. На няколко пъти се е мъчил да бяга, но го връщали.

— По суша ли се мъчи да бягаш? — мигна рибарчето и изгледа доверително Орфея.

— А как инак?

— С лодка! — пошепна с пламнали очи рибарчето и посочи с ръка назад, дето блестяха ясносините води на морето.

Сърцето на Орфей се разтупа. Наистина, колко лесно и бързо би се измъкнал от този затвор с една малка лодка. И той тутакси се пренесе навън, по морето, в малка рибарска платноходка, свободен, волен, загубен сред морската шир. Кому ще хрумне да го гони? Пък и да го гони, къде ще го настигне? А това момче му изглеждаше здраво и опитно. И най-важното — честно.

— Виж — рече замечтано Орфей, — за това не бях мислил. А колко лесно ще стане с една лодка.

Рибарчето се усмихна снизходително.

— Не, не толкова лесно — рече то. — Но по-лесно е по водата, отколкото по сушата, дето могат да те гонят с кон…

На прощаване момчето стисна ръката на Орфея:

— Аз се казвам Кир. Да дойда ли пак?

— Идвай всеки ден. Идвай, когато искаш. Утре ще те чакам. Нали, Кир?… Мене ме пазят от сушата. По море никой не ме пази.

Едва когато Кир влезе в лодката и грабна лопатите, Орфей се досети за нещо и се наведе към него:

— Ти сигурно, като дремеш по цял ден тук, не ловиш много риба, а?

— Стига ми и тая, която ловя — отговори твърдо, с достойнство Кир.

— Майка ти работи ли нещо?

— Нищо. Тя е стара и болнава.

— Почакай, забравих нещо! — извика Орфей и изтича пъргаво нагоре по стълбите. След малко той се върна с вързоп, в който имаше хляб, месо и плодове, хвърли го в лодката и подаде малка платнена кесийка. — Вземи това, то е за майка ти — додаде Орфей. — Само няколко жълтици — да й се намират в нужда.

Всичко това беше донесено и хвърлено толкова бързо й с такава сърдечна чистота, че Кир не можа да продума нито думица. Само гледаше затрогнат. Й когато той дигна лопатите, за да ги удари в гладката, спокойна вода, Орфей пак се наклони към него.

— Горе има цели товари с храна и още много жълтици — обади Орфей не с тон на хвалба, а с чувство на другарско доверие. — Но защо ми са? Ако тръгнем нататък — и Орфей смигна хитро, — ще потрябват.

Кир кимна с глава, удари лопатите по водата и лодката бързо се отдалечи навътре.

На другия ден сутринта в малкия дворец пристигна Лира. Тя пристигна с голяма, скъпа кола, запретната с четири бели коне, гъвкави и стройни като лебеди. Дрехата й беше толкова хубава и рядка, че Орфей хлъцна от учудване, като я видя. Тя разбра това и пръхна от радост. Значи, ненапразно са отишли толкоз грижи! Тя се зарадва и поради това, че като никога Орфей беше весел и разговорлив. „Примирил се е вече и е решил да остане тук — помисли си Лира. — И защо ли му е да ходи в ония диви и пусти планини!“…

— Виж колко е хубаво навън! — посочи Лира. — Посвири ми нещо за чудната природа, за прекрасната пролет, нещо за младостта и за цветята.

За пръв път Орфей се съгласи на часа. Той извади малката дървена свирка, която постоянно носеше пъхната дълбоко в пазвата си, огледа я, както винаги, преди да засвири, духна, намести тънките си дълги пръсти и я сложи грижливо в ъглеца на устата си. Лира сви недоволно вежди.

— Нима тази свирка харесваш повече от свирката, която ти подарих? — изгледа го тя изпитателно.

— Тази свирка ми напомня за моя роден край — отговори искрено и просто Орфей.

Лира прижумя, остра болка прониза сърцето й.

— Че какво толкоз хубаво има в този твой роден край, та все за него свириш и за него приказваш? — малко троснато, леко зачервена и разтреперана, попита тя.

— Ти не знаеш какъв е моят роден край! — рече мечтателно Орфей. — И колко добри са хората там.

Тя сви нервно устни, задавена от мъка и ревност. Тя искаше да каже още нещо, да го упрекне, да го разубеди, да го смъмре за глупавата му неблагодарност, но той наду свирката си с очи, пламнали от възторг, унесен в спомени. Той свири дълго и свири много весело, защото беше сигурен, че след тежките мъчителни дни в този отвратителен дворец пак ще се върне в родния си край. „Още малко! Още малко!“ — говореше игриво и радостно свирката. И той си представяше не малка лодка, залутана в безкрайното синьо море, а орлови криле, с които се понася леко и бързо към чудните върхове, към гъстите борови гори, към Орлов камък, от върха на който най-добре се вижда схлупената сива къщурка. Ето, той каца там и хвърля бърз поглед надолу. Малко стадо от овце и кози се е пръснало и хрупа тревица и листа. И сред полянката стои натъжена пастирка с руси коси и с бели ръкави: „Дика! Дика! Дика!“ — повтаря ясно и възторжено свирката. Да, това е Дика. Тя вижда Орфея, плясва с ръце като птица, подскача и пее. Нейната песен кънти навсякъде. Тя казва на птичките и тревичките, че Орфей се е завърнал и че всички тук пак ще слушат с наслада и упоение прекрасните му песни… И ето, тя оставя стадото сред полянката, поема тясната камениста пътечка и тича с всички сили към него, като отместя ловко сплетените тук-там вейки и се препъва навремени…

Най-сетне Орфей се опомни. Той разбра, че не е никакъв орел, че не е на Орлов камък и че още е тук, в този ненавистен град, в този омразен дворец. И той си помисли за Кир, за малката рибарска платноходка, в която бяха всичките му надежди. Лира го гледаше разстроена, отчаяна, захапала до кръв начервената си нежна устна. Като се посъвзе, тя се опита да заговори малкия музикант, но той пак се затвори в себе си, тъжен и унесен в нещо, загледан навън към морето.