Дейвид Балдачи
Първото семейство (84)

83

Куори захвърли сателитния телефон с гневен вик и се втурна обратно в рудника. Шон, който следеше какво става от прикритието им, отбеляза:

— Не изглежда особено щастлив.

— Вероятно току-що научи, че нашият човек е останал жив.

— За какво говорите? — попита Гейбриъл, който беше наострил уши. — Какъв ваш човек?

— Гейбриъл, колко добре познаваш вътрешността на рудника?

— Шон, не! — възкликна се Мишел.

— Мишел, не можем да влезем на сляпо.

— Той е дете!

— Вътре може да има и друго дете.

— Ще отида — каза Гейбриъл. — Познавам рудника много добре. Искам да отида. Мога да говоря с мистър Сам.

— Той иска да отиде — настоя Шон.

Мишел погледна Шон и после умоляващото лице на Гейбриъл.

— Мишел, не разполагаме с много време. Видя как влезе Куори.

Изкачиха се още малко нагоре и хукнаха към входа на рудника. Вратата не беше проблем, защото Куори не си беше направил труда да я залости.

Влязоха с извадени пистолети и фенери. След няколко мига изчезнаха в тъмнината.

— Даръл! — изкрещя Куори. — Даръл!

Синът му изникна от тъмнината.

— Какво има?

Куори почти не можеше да говори. Нито да мисли. Стисна рамото на сина си с ръка.

— Обади се Карлос. Не се е получило. Измъкнали са се!

— Мамка му! Прецакани сме!

— Кислородни маски! — промълви Куори.

Даръл изгледа баща си гневно.

— Какво ще правим сега, старче?

Куори се обърна и забърза по прохода. Даръл тръгна след него.

Отключи вратата на помещението, в което бе Уила, и я отвори рязко. Даян Уол заотстъпва още щом видя гневната му физиономия.

— Не, моля те! Недей! Не! — разпищя се тя.

Уила изглеждаше объркана.

— Какво става? — попита тя.

— Не ни убивай! — запищя Даян.

Уила скочи и започна да отстъпва.

Куори и Даръл запристъпваха напред.

Куори дишаше учестено.

— Живи са! Живи са, по дяволите!

— Кой е жив? — извика Уила.

Куори бутна масата настрани и срита столовете, така че се разхвърчаха из стаята. Уила изтича при Даян, която се свиваше в ъгъла, макар и вече да нямаше накъде да отстъпва.

И двете се разпищяха, когато Куори ги сграбчи и започна да ги тегли към вратата.

— Хайде! — крещеше той. — Даръл!

Даръл грабна Уила и я вдигна от пода.

— Моля те, мистър Сам! Моля те! — Уила плачеше толкова силно, че почти не можеше да говори.

Даян се отпусна на пода и се наложи Куори да я влачи.

Когато излязоха пред вратата, Куори спря и се ослуша.

Даян все още пищеше и той я скастри:

— Млъквай, жено! Веднага!

Тя не млъкна.

Той извади пистолет от колана си и го опря в слепоочието й.

— Млъквай! — просъска той отново.

Този път Даян застана на колене и млъкна.

Уила беше в ръцете на Даръл. Куори вдигна очи и видя, че момичето го гледа. И пистолета му.

— Чу ли, Даръл? — попита Куори.

— Какво да чуя?

— Това.

В стените на галерията отекваше тропот от човешки стъпки.

— Полицията е — каза Куори. — Тук са. Сигурно са цяла армия!

Даръл погледна баща си безизразно.

— Какво искаш да направя сега?

— Искам да се бием. Да очистим колкото се може повече от тях.

— Тогава ще ида да взема нещо, с което да се бием.

Даръл подаде Уила на Куори. Преди синът му да се отдалечи в тъмната галерия, Куори подвикна:

— Донеси ми кутията.

Даръл се усмихна зловещо.

— Ще им видим сметката, татко!

— Донеси я. Ама я дай на мен.

— Още нареждаш, а? Няма да се измъкнем живи оттук. Като стария Кърт. Само кости ще останат от нас.

— Какво говори той? — извика Уила.

— Върви — тросна се Куори.

— Ще вървя и още как. И ще се върна. Ама както аз си знам, старче. Само този път. Този последен път! Както аз си знам!

— Даръл!

Но синът му вече беше изчезнал в тъмнината.

Стъпките продължаваха да се чуват.

— Кой е там? — извика Куори. — Имам заложници!

— Мистър Сам! — извика глас.

— Гейбриъл! — Куори истински се изненада.

Мишел не беше достатъчно бърза, за да попречи на Гейбриъл да извика. Сега сложи длан на устата му и поклати глава.

— Гейбриъл! — извика Куори. — Какво правиш тук!?

Тишина.

— С кого си?

Куори беше наясно, че момчето не можеше да дойде само до рудника. Бяха го хванали. Бяха се измъкнали от малката къща. Типи беше мъртва. И държаха Гейбриъл. Сега си мислеха, че са хванали и Сам Куори. Но грешаха. Гневът му растеше. Всичките тези години! Цялата тази работа! За нищо.

— Кой е там? — попита Уила с разтреперан глас, стиснала дебелия врат на Куори с двете си ръце.

— Мълчи — скара й се той.

— Това е момчето, за което ми разказа. Гейбриъл.

— Да, то е. Само че с него има някой.

Куори побутна Даян с върха на обувката си.

— Ставай, веднага!

Даян се изправи, Куори я хвана за лакътя и тримата бързо свиха зад един ъгъл.

— Моля те, пусни ни! — примоли се Даян. — Моля те.

— Млъквай, жено, кълна се, че…

— Не я наранявай! — обади се Уила. — Изплашена е.

— Всички сме изплашени! Не трябваше да водят Гейбриъл тук!

— Мистър Куори!

Всички се сепнаха, защото гласът беше непознат.

— Мистър Куори, аз съм Шон Кинг. Тук съм с партньорката ми Мишел Максуел. Чувате ли ме?

Куори не отговори и мушна Даян с цевта на пистолета, за да мълчи.

— Чувате ли ме? Наеха ни да открием Уила Дътън. Нищо повече. Не сме полицаи, а частни детективи. Ако Уила е при вас, пуснете я и ще си отидем.

Куори продължаваше да мълчи.

— Мистър Куори?

— Чувам ви — извика той. — Ще си отидете ли, ако ви я дам? Защо си мисля, че вън чака армия полицаи?

— Вън няма никой.

— Аха. И нямате причина да ме лъжете, нали?

Куори дръпна Даян по-навътре в галерията.

— Искаме Уила. Това е всичко.

— Всички искаме много неща, но не ги получаваме.

Следващите думи на Шон стреснаха Куори.

— Бяхме в къщата ви. Видяхме стаята в мазето. Гейбриъл ни я показа. Знаем какво се е случило с дъщеря ви. Знаем всичко. И ако пуснете Уила да си тръгне, ще направим необходимото, за да излезе истината наяве.

— Защо ви е да го правите? — извика Куори.

— Случилото се е несправедливо, Куори. Знаем го и искаме да помогнем. Първо обаче трябва да се убедим, че Уила е в безопасност.

— Никой вече не може да ми помогне. Нищо не ми остана. Знаете какво се опитах да направя. Не се получи. Ще дойдат за мен всеки момент.

— Въпреки всичко можем да ви помогнем.

Сега Шон говореше по-тихо, за да не може Куори да разбере, че се движат и че се приближават към него.

— Не искате да нараните момичето, нали? — продължи той. — Знам, че не искате. Ако искахте, вече щяхте да сте го направили.

Куори се замисли.

— Къде е Гейбриъл? — попита. — Искам да говоря с него.

Мишел кимна на Гейбриъл.

— Мистър Сам, тук съм.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да ти помогна. Не искам да пострадаш, мистър Сам.

— Благодаря ти, Гейбриъл. Но тези хора с теб… Слушайте, Гейбриъл и майка му нямат нищо общо с това. Отговорността е изцяло моя.

— Намерихме писмото — каза Шон. — Знаем. Никой няма претенции към тях.

— Мистър Сам — обади се Гейбриъл, — не искам никой да пострада. Пусни я да си иде у дома, а после и ние ще си отидем. Може със самолета, както ми обеща.

Куори поклати бавно глава.

— Би било много хубаво, синко. Само че не го виждам да стане.

— Защо?

— Правила, Гейбриъл. Работата е там, че не всички ги спазват. Някои хора непрекъснато ги нарушават и… — Той млъкна.

— Куори, ще пуснете ли Уила да си тръгне? — извика Шон. — И Даян Уол? И тя е при вас, нали? Не искате да ги нараните, нали? Знам, че не искате. Не сте такъв човек!

Вече бяха много близо. Шон и Мишел го усещаха. Дръпнаха Гейбриъл зад себе си.

— Куори?

Куори почувства как Уила се вкопчва във врата му. Погледна я и изведнъж си представи, че там е едно друго момиченце, което обичаше повече от всичко и което беше оставил да умре в построено от самия него съоръжение. Този приятел беше прав. Не беше такъв човек. Поне не искаше да бъде.

— Добре, добре. Ще ги пусна.

Пусна Уила на земята и клекна пред нея, за да я гледа в очите.

— Уила, ето какво… Съжалявам за това, което направих. Ще ми се да можех да върна времето, но не мога. Разбери… загубих дъщеря си заради онова, което направиха някои хора. И то ме измъчваше през цялото време, превърна ме в нещо, което не съм искал да бъда. Можеш ли да го разбереш?

Тя кимна замислено.

— Мисля, че да — отговори с тънко гласче. — Да.

— Когато обичаш някого, трябва да си готов и да мразиш. Понякога омразата надделява. Ти обаче ме послушай, Уила. Може да се случи да имаш много добра причина да мразиш някого, но все пак трябва да се освободиш от омразата. Защото, ако не се освободиш, тя ще разруши целия ти живот. И по-лошото е, че няма да остане място за никаква любов.

Преди да може да отговори, той я завъртя с гръб към себе си и извика:

— Идва към вас. Само тя. Тръгвай, Уила. Върви към гласовете им.

— Насам, Уила — извика Мишел.

Уила се обърна още веднъж към Куори.

— Върви, Уила — подкани я той. — Не спирай и не се обръщай назад.

Той знаеше, че когато научи за смъртта на майка си, скръбта ще промени целия й живот. Щеше да го мрази и с право. Просто се надяваше да е чула думите му и да не оставя омразата да провали живота й. Както беше провалила неговия.

Уила забърза напред.

Куори извика:

— Как ме открихте? Заради драсканиците по ръцете на жената ли? На коасати?

Шон се поколеба, после отговори:

— Да.

Куори поклати глава и изруга тихо.

— А сега Даян Уол — извика Шон, след като Уила стигна до тях невредима.

Куори погледна жената и кимна.

— Върви.

— Няма да ме застреляш в гръб, нали? — попита тя с треперещ глас.

— Никога не стрелям по хората в гръб, но мога да стрелям по тях очи в очи, ако ми дадат повод. — Бутна я напред. — Върви.

Даян Уол хукна по прохода, но все пак се обърна и извика:

— Копеле!

Викът й обаче беше заглушен от друг крясък. Беше свиреп като боен вик на воини на Конфедерацията преди атака.

— Внимавай! — извика Мишел след секунда.

— Даръл! — извика Куори, който разбра откъде идва викът. — Недей! Не, момче! НЕ! Гейбриъл е там!

Даръл тичаше из галерията с автомат в ръка и стреляше напосоки.

— Долу! — извика Мишел, дръпна Уила зад гърба си и отговори на стрелбата.

Шон приклекна, а над главата му се посипа ураган от куршуми.

Откосите улучиха Даян Уол в гръдния кош и почти срязаха тялото й на две. Докато падаше, жената погледна назад към Куори с широко отворени, безумни и обвиняващи очи. Строполи се на твърдия под, потънала в собствената си кръв. Рудникът щеше да е нейната гробница.

— Кучи синове! — ревеше Даръл. Пълнителят му свърши, той го пусна да издрънчи на земята, зареди нов и продължи да стреля. Куршумите рикошираха от тавана, стените и от каменния под. Сякаш бяха попаднали в смъртоносен игрален автомат.

Куори скочи напред.

— Даръл! Спри! Спри ти казвам! Гейбриъл…

Дори да го беше чул, Даръл вече не слушаше баща си. Изглежда, точно това искаше да каже преди малко с думите „както аз си знам“.

Пусна автомата и извади два полуавтоматични пистолета с никелов обков. Продължи напред, без да престава да стреля като обезумял. Когато пълнителите свършиха, зареди нови и продължи. Когато и те свършиха, той ги захвърли и извади ловна пушка от кожения калъф на гърба си. Зареди я и пак започна да стреля. Оловото от едрокалибреното оръжие къртеше парчета скала от стените и тавана и ги превръщаше в смъртоносни шрапнели.

След малко, когато Даръл зареждаше пушката, Мишел се надигна и изпрати куршум в гърдите му.

— По дяволите! — изруга тя, защото той само се олюля и направи крачка назад, тъй като бронежилетката му пое по-голямата част от удара. — Кога ли ще се науча да се целя в главата?

Шон също започна да стреля. Искаше да накара Даръл да се скрие. Младежът обаче, изглежда, не се боеше от смъртта. Зареди пушката и продължи да сипе олово, изстрел след изстрел, като едновременно се смееше и ругаеше. В един момент изкрещя:

— Това ли трябваше да направим, а, тате? Момчето ти е тук, до теб!

Мишел си даде сметка, че няма да се справят със стрелбата, и извика:

— Гейбриъл! Уила! Бягайте! — Тя посочи назад. — Насам!

Гейбриъл сграбчи ръката на Уила.

— Хайде! Идвай!

Хукнаха.

След миг Шон простена от болка.

Мишел вдигна очи от оръжието си, което презареждаше, и го видя да стиска ръката си — беше я разкъсало парче скала.

— Забравих да клекна — намръщи се той.

Не го виждаха в тъмното, но сега Даръл държеше нещо много по-страшно от автомат. Държеше малка кутия с прекъсвач.

— Хей, ченгета! — извика. — Хайде да вървим при Исус!

— Спри! — Куори връхлетя върху сина си точно когато той щракна прекъсвача. Даръл залитна и се строполи на земята, а Куори, носен от инерцията, прелетя над него и се претърколи над купчина камъни.

Последва кратка тишина и после се възпламени първият заряд. Ударната вълна на недалечната експлозия изтрещя в тесния проход като влак в тунел и понесе пред себе си задушаващ дим и камъни.

Даръл се надигна точно навреме, за да поеме цялата сила на удара. Голям камък буквално му откъсна главата. Куори се оказа защитен от купчината камъни, зад която беше паднал. След миг се изправи със залитане и се закашля от прахоляка.

Едва погледна какво е останало от сина му и забърза по прохода. Откри Шон и Мишел, където ги беше съборила експлозията, и им помогна да станат.

— Бързо! — извика им. — Следващият взрив е на пет метра оттук!

Хукнаха колкото ги държат краката. Когато следващият взрив избухна, таванът се срути на метри зад тях. Взривната вълна пак ги събори, Мишел се опита да се надигне, но изпищя от болка и се улови за глезена. Куори се наведе, вдигна високата жена и я метна на рамо с едно движение. В следващия миг голям камък се срути точно на мястото, където тя бе паднала.

— Хайде, бягай! — извика Куори на Шон, който беше пред него и стискаше ранената си ръка. — Всеки момент ще гръмне следващият!

Докато тримата преминаваха през купчина отломки в дима и хаоса, не забелязаха Гейбриъл и Уила, свити в една странична галерия. Бяха се скрили там, след като таванът едва не бе паднал върху тях.

След миг се взриви още един заряд и планината се разтресе пак. От тавана се посипаха нови парчета.

Най-накрая тримата стигнаха до изхода и изскочиха навън. Куори пусна Мишел на земята и остана на четири крака, задъхан като маратонец.

Мишел държеше глезена си и гледаше Куори. Беше покрит с прахоляк и с бялата коса и загорялото от слънцето лице приличаше на оцелял след някакъв апокалипсис. И донякъде беше така. За всички тях.

— Ти спаси живота ми — успя да изпъшка Мишел.

Куори огледа Шон и видя окървавената му ръка. Откъсна ръкава на ризата му и я стегна с него над раната, за да спре кървенето. Когато се отдръпна, Шон видя белезите от нажеженото желязо върху ръката на Куори. Погледна въпросително Мишел. И тя ги беше видяла.

Изведнъж Шон изтръпна.

— Къде са децата?

Куори и Мишел започнаха да се озъртат.

— Уила? Гейбриъл! — извика тя.

Куори вече се бе втренчил във входа на рудника.

— Още са вътре — каза той.

Обърна се и се спусна натам точно когато поредната експлозия разтърси земята.

Шон скочи на крака, за да отиде с него.

— Шон! Недей! — извика Мишел и стисна ръката му. — Не влизай там повече! Цялата планина ще се срути всеки момент!

Той се освободи от хватката й.

— Аз накарах Гейбриъл да влезе там. Аз обещах на майка му да го върна жив и здрав.

Сълзите се стичаха по изпоцапаното лице на Мишел. Искаше да каже нещо, но не се получи. Шон се обърна и хукна към рудника.

Мишел се изправи, опита да тръгне след него, но се свлече на земята и стисна счупения си глезен.

Куори беше по-напред от Шон и тичаше, гонен от страха. Шон обаче скоро го настигна.

— Гейбриъл! Уила! — изкрещяха двамата едновременно.

Чуха нещо вляво от себе си. Видяха разклонението в галерията точно когато поредният взрив срути друга част от мината. Всичко наоколо стенеше и пъшкаше, падаха цели скали. Съвсем скоро, дори и да нямаше нови експлозии, рудникът щеше да се срути.

Намериха децата сгушени един до друг до купчина камъни. Грабнаха ги и хукнаха към изхода.

Още един заряд се взриви на около двайсет метра и ги събори на пода. Надигнаха се и започнаха да кашлят и да плюят прахоляк. Ушите им пищяха, телата им бяха на границата на физическата издръжливост. Станаха и успяха някак да продължат напред. Скоро се появи изходът. Видяха светлината. Шон притисна Уила към гърдите си и хукна с всички сили. Имаше чувството, че сърцето му ще се пръсне от усилието.

Най-накрая излязоха и Шон спусна момичето на земята.

— Бягай, бягай при Мишел! — извика й той.

Уила хукна към Мишел, която беше успяла някак да се изправи, като се подпираше на една скала.

Куори, все още в рудника, беше уморен до припадък и беше загубил сигурната си походка. Спъна се в един камък и падна. Гейбриъл спря и се обърна назад.

— Върви, Гейбриъл! Върви!

Гейбриъл не продължи. Върна се и помогна на Куори да стане.

После двамата се спуснаха към вратата. Към дневната светлина. Небето на Алабама беше красиво. Слънцето се беше издигнало високо.

Шон отново влезе вътре.

— Хайде! — извика им. — Бързо!

Грабна Гейбриъл за ръка и го задърпа към изхода.

Мишел и Уила наблюдаваха от разстояние. Виждаха силуетите на тримата в тъмнината на рудника. Тичаха със сетни сили.

— Хайде! — пищеше Уила.

— Шон! Бягай! — изкрещя Мишел.

Метър. Половин.

Най-накрая Шон изскочи навън.

Последният заряд избухна.

Минната галерия се срути изцяло и навън се понесе облак прах и дим.

Няколко минути по-късно видяха Шон Кинг, легнал по гръб, покрит с прахоляк.

Върху него беше Гейбриъл — все още дишаше.

Нямаше обаче и следа от Сам Куори. Беше останал в рудника, затрупан под тонове скали.