Дейвид Балдачи
Първото семейство (48)

47

Дадоха прием за присъствалите на погребението. Не в Белия дом, а в Блеър Хаус, на отсрещната страна на улицата. Всъщност това бяха четири свързани сгради, чиято обща площ надхвърляше площта на Белия дом. Обикновено тази резиденция се използва за настаняване на чуждестранни държавни глави или други важни гости. През петдесетте години на двайсети век там дори беше живял Хари Труман със семейството си, докато в Белия дом правели основен ремонт. Днес обаче там щяха да се съберат близките на Пам Дътън, за да си спомнят за нея на чаша питие и хапки, приготвени от първокласните готвачи на Белия дом.

Шон и Мишел минаха през металотърсача, после под дългия брезентов навес, провериха ги още веднъж на входа на сградата и ги пуснаха да влязат. И двамата бяха влизали вътре по служба, докато бяха в Сикрет Сървис. Сега обаче за пръв път бяха гости. Взеха си по чаша питие от минаващ наблизо сервитьор и застанаха в един ъгъл. Влязоха президентът и Джейн, а малко след тях Тък и децата.

— Ето го — каза Мишел.

Шон кимна. Арън Бетак влезе в залата и я огледа сантиметър по сантиметър, както би постъпил всеки агент, който някога е работил в службата, съвсем инстинктивно. Беше навик, който не се забравя. И не може да се изкорени.

— Как смяташ да постъпим? — попита Мишел.

— Не може да ни уволни, ако го попитаме.

— Така е, дали обаче няма да си навредим, ако се издадем, че знаем за срещите му с Пам?

— Ето големия въпрос. Хайде да се завъртим около него и да видим дали сам няма да предложи отговорите.

Изчакаха, докато Арън се отдели от една група и влезе в съседна стая.

— Ей, Арън — извика му Шон, след като с Мишел го последваха.

Бетак им кимна, но не каза нищо. Шон погледна чашата в ръката му.

— Днес не си на работа, така ли?

— Дойдох да изкажа съболезнованията си.

— Тъжен ден — отбеляза Мишел.

Бетак дрънна с бучките лед в чашата си, захапа бисквитка и кимна.

— Отвратителен ден от начало до край.

— Имаш предвид нещо друго, освен погребението? — попита Шон.

— Няма новини за момичето. Първата дама не е доволна.

— Но ФБР работи по случая на пълни обороти. Преди малко видях Уотърс. Няма вид на човек, който се отказва лесно.

Бетак се наведе напред.

— И най-добрият детектив на света трябва да има някаква следа.

— Така е.

— Значи няма новини от похитителите? — попита Мишел.

— Нищо след купичката и лъжицата.

— Странно — отбеляза Шон.

— Всичко около отвличането е странно. — Гласът на Бетак прозвуча особено.

— Но и всичко е отлично планирано. Ако с Мишел не се бяхме оказали в къщата неочаквано, щяхме да знаем още по-малко. Значи мислиш, че похитителите ще се обадят?

Бетак сви рамене.

— Нещата са такива, каквито са.

— Нещо за надписите по ръцете на Пам?

— Не съм чул нищо ново.

Шон погледна Мишел и каза:

— Спомням си първия път, когато видях Пам. Наистина беше страхотен човек. Невероятна майка. Ти познаваше ли я изобщо?

Подхвърли го небрежно, но се втренчи в Бетак изпитателно.

— Не съм имал удоволствието — отговори той невъзмутимо. — Дойдох да изкажа съболезнования на първата дама.

Шон погледна към вратата, където се мярна Джейн Кокс с няколко от сътрудниците си.

— Тя е страхотен човек.

— Вие двамата имате ли нещо ново по случая?

Мишел отговори първа:

— Ако имахме, вече щяхме да сме информирали Уотърс.

— Важното е да се намери Уила — добави Шон. — Не ни интересува кой ще си припише заслугите.

— Хубава философия — отбеляза Бетак и глътна остатъка от питието си. — И се среща рядко в този град.

— Това обаче означава всички да играят по тези правила и да казват всичко, което знаят — добави Мишел, вперила очи в Бетак.

Агентът забеляза изражението й, погледна Шон, после пак Мишел.

— Намекваш ли нещо?

— Тък Дътън те е видял с жена си, когато се е знаело, че е заминал извън града — сниши глас Шон.

— Греши.

— Описа те доста точно. И на погребението те разпозна.

— Много хора изглеждат като мен. И защо да се срещам с Пам Дътън?

— Надявах се ти да ни кажеш.

— Не мога, защото не се е случвало.

Шон се втренчи в него продължително, после каза:

— Добре, значи Тък греши.

— Точно така. Греши. Извинете ме.

И той се отдалечи.

Мишел се обърна към Шон.

— Колко време ще мине според теб, преди да се свърже с онзи, за когото работи?

— Не много.

— Значи просто да чакаме?

Шон се огледа, после видя Тък, който минаваше наблизо.

— Всъщност писна ми да чакам.