Дейвид Балдачи
Първото семейство (32)

31

Мишел гледаше втренчено трупа на майка си. Аутопсията беше приключила и макар че все още се чакаха резултатите от токсикологията и някои други изследвания, заключението категорично сочеше, че Сали Максуел не е умряла от естествена смърт. Смъртта й беше причинена от удар по главата с твърд предмет.

Мишел успя да разговаря лично със съдебния лекар. Фактът, че брат й беше полицай в местната полиция, беше отворил врати, които иначе биха останали затворени. Семействата на жертвите на убийства по традиция получават само официални съболезнования и малко време с мъртвите, но не и факти. Причината за това е проста, макар и да буди тревога — много често убийците са членове на семейството.

Съдебният лекар беше кратък, но категоричен.

— Майка ти не е паднала и не си е ударила главата. Раната е прекалено дълбока. Гладкият циментов под не би могъл да я причини, а по парапета и дръжката на колата нямаше следи. Във всеки случай не съответстват на формата на раната.

— Каква точно е формата на раната?

— Не би трябвало да говоря с теб за това, знаеш го — отвърна той троснато.

— Моля те! Става въпрос за майка ми! Ще съм ти благодарна за всяка помощ, която можеш да ми окажеш!

Простичката молба като че ли го умилостиви.

— Формата е необикновена. Около десет сантиметра дълга и около сантиметър широка. Ако трябва да налучквам, бих казал, че е от метален предмет. Но има необикновен контур. Много странно.

— Значи някой определено я е убил?

Съдебният лекар я изгледа от горе на долу през дебелите си очила.

— Занимавам се с това нещо от трийсет години и още не съм видял някой да се самоубие с тъп предмет и после да го скрие така, че никой да не може да го намери.

Трупът на майка й беше освободен от съдебния лекар и предаден на местен погребален агент. Мишел отиде там, за да види майка си, преди да я подготвят за погребението. Тялото беше покрито с бял чаршаф, който скриваше зашития разрез на гърдите и корема.

Братята й не пожелаха да я придружат. Като полицаи много добре знаеха как изглежда един труп след аутопсия и четирийсет и осем часа след смъртта. „Коравите“ й братя щяха да изчакат тялото на майка им да бъде напомпано с консервиращ агент, прическата й да бъде направена, лицето й — гримирано, дрехите й — грижливо нагласени и после да бъде положена в ковчег за три хиляди долара.

Мишел не искаше да запомни майка си така, но нямаше как да не отиде там. Трябваше да види жестокия резултат от онова, което някой беше направил с жената, която преди три десетилетия я беше родила. Изкушаваше се да повдигне главата на майка си и да я обърне, за да види сама раната на тила й, но се въздържа. Щеше да е непочтително, а и след като съдебният лекар не бе успял да разбере от какво е причинена, нямаше голяма вероятност да разбере самата тя.

Представи си последните мигове на майка си. Видяла ли е убиеца? Познавала ли го е? Него или нея? Знаела ли е каква е причината да я удари? Изпитала ли е болка?

И последният, най-мъчителен въпрос.

Дали баща й бе убил майка й?

Взе дланта на майка си и я погали. Каза на мъртвата неща, които не бе съумяла да й каже приживе. Имаше чувството, че сега е по-съкрушена отпреди. Напоследък депресията й се бе задълбочила.

След пет минути излезе на чист въздух, за да поеме кислород. Шофирането към дома премина в спомени за майка й. Когато спря на алеята пред къщата им, не успя да излезе от колата веднага. Наложи се да почака малко, докато се съвземе.

Баща й беше приготвил вечеря. Мишел седна да хапне с него. Братята й бяха излезли заедно, вероятно за да я оставят насаме с баща им повече време.

— Хубава супа — отбеляза тя.

Франк пъхна лъжица пилешки бульон в устата си.

— Направих я сам. Не е от готовите. С годините започнах да готвя все повече. — Кимна някак укорително. — Ти няма как да знаеш това, разбира се.

Мишел се облегна назад, отчупи парче хляб и го задъвка бавно. Замисли се как да отговори. От една страна, нямаше отговор. Наистина не живееше там. Нямаше как да знае тези неща. От друга, питаше се защо баща й иска да се чувства виновна точно сега.

— Не й оставаше време ли?

— Майка ти си имаше приятелки. Винаги е била по-общителна от мен. Може би заради работата ми. Трябваше да се държа на определена дистанция. При нея никога не е имало такива пречки.

Нито озлобление.

— Няма как да знаеш кога някой от приятелите ти ще наруши закона?

Още докато изричаше думите, съжали за тях.

Баща й се замисли, после каза:

— Нещо такова.

— Някои по-специални? Имам предвид приятелите на майка ми.

— Приятелките — каза той. — Ронда, Нанси, Емили, Дона.

— Какво правеха заедно?

— Играеха карти. Пазаруваха. Играеха голф. Обядваха. Бъбреха. Всичко, което правят възрастните жени.

— Ти не ходеше ли с тях?

— Ходех понякога. Общо взето, си беше женска компания.

— При кого е отивала онази вечер?

Той пак се замисли, преди да отговори. Ако имаше навика да се обзалага, Мишел щеше да се обзаложи, че той се кани да я излъже.

— При Дона, поне така си мисля. Май каза, че ще вечерят. Не съм сигурен. Спомена го между другото.

— Дона има ли фамилно име?

Този път нямаше пауза.

— Защо? — попита веднага.

— Какво защо?

— Защо ти е да знаеш фамилното име на Дона?

— Ами… някой обади ли се на тази Дона, за да й каже защо мама не е успяла да отиде онази вечер? Че е умряла?

— Не ми харесва тона ти, момиченце.

— Татко, повече от двайсет години вече не съм момиченце.

Той остави лъжицата.

— Аз й се обадих. Доволна ли си? И бездруго този град не е толкова голям. Тя вече беше научила.

— Значи мама наистина е отивала да се срещне с Дона.

За миг баща й доби объркан и неуверен вид.

— Какво? Да, мисля, че да.

Мишел почувства остра болка в гръдния си кош. Стана, изтърси някакъв безумен претекст и излезе. Вън се обади на единствения човек, на когото си позволяваше да има доверие.

Шон Кинг току-що бе кацнал на летище „Дълес“.

— Имам нужда от теб — завърши тя, след като му разказа какво се е случило.

Шон веднага се зае да си осигури самолетен билет за Нашвил.