Дейвид Балдачи
Първото семейство (53)

52

Шон се обади на Уотърс и се разбраха да се срещнат в кафене, недалеч от Хувър Билдинг, централата на ФБР.

— Не очаквах да се обадите — отбеляза Уотърс, когато седнаха на маса в дъното.

— Казах, че ще се обадим, ако научим нещо ново.

— Е, слушам.

— Надписите по ръцете на Дътън са на езика коасати, който е индиански.

Уотърс наостри уши.

— Знае ли се какво е написано?

— „Една бяла жена“ — отвърна Мишел. — Нещо, което знаехме и без надписа.

— Не виждам смисъла — каза Уотърс.

— Вероятно е недодялан опит да отклонят вниманието ни, защото са оплескали нещата.

— Как са оплескали нещата?

— Онзи се е подплашил, убил е жената, без да иска, и е надраскал нещо, за да отклони вниманието ни. Не мисля, че някой е трябвало да умира онази вечер. Тък е бил най-логичната жертва, а са си направили труда да го неутрализират, след като са можели да го убият веднага.

— Добре, кажи ми кой използва този език.

Шон повтори наученото от Фил Дженкинс за индианското племе.

— Това може би стеснява донякъде търсенето — каза той, изпълнен със съмнение. — Но някакво индианско племе дотолкова да има зъб на президента, че да отвлече племенницата му? Звучи доста невероятно.

— Втори пункт. Пам Дътън е родила само две деца. Смятаме, че Уила е осиновена.

— Знам. Съдебната лекарка ни го каза, след като вие двамата сте й обърнали внимание на този факт.

— Попитахме Тък, но той не желае да говори по въпроса. Каза ни, че сме се побъркали. Първата дама твърди, че не знае нищо. Според нея, когато Уила била родена, семейство Дътън живеело в Италия. Или когато се предполага, че е родена.

— Може би осиновеното дете не е Уила — предположи Уотърс.

— Другите две приличат много на родителите си — възрази Мишел.

— Съдебната лекарка каза, че Пам е родила само две деца, значи Тък лъже, независимо кое е осиновеното дете — отбеляза Шон. — Може да се наложи да го притиснете, за да каже истината.

— Не е лесно да се притисне роднина на президента — възрази Уотърс.

— Все някъде трябва да има документи за осиновяването на Уила. Или тук, или в Италия. ФБР може да ги открие.

— Смятате ли, че осиновяването може да има нещо общо с отвличането й?

— А може ли да няма?

— И още нещо — добави Мишел. — Какво толкова, ако Уила е осиновена? Защо Тък не желае да го признае? Осиновяването не е престъпление…

— Може да се окаже, че самоличността на майката е от значение — обяви замислено Шон.

— Или на бащата — каза Мишел.

Тримата се замислиха.

Най-накрая Уотърс попита:

— И първата дама не знае нищо? За децата на собствения си брат?

— Поне така твърди — отвърна Шон.

Уотърс го погледна.

— Но вие не й вярвате.

— Не съм казал подобно нещо.

— Значи й вярвате?

— И това не съм казал. — Шон се облегна назад и се вторачи в агента на ФБР. — Нещо ново при теб?

Уотърс се отпусна.

— Съжалявам, не знаех, че разговорът е двупосочен.

— Ако работим заедно, шансовете да открием Уила Дътън жива ще се увеличат поне малко.

Уотърс не изглеждаше убеден.

— Слушай, казах ти, че не ме интересува кой ще обере лаврите и славата. Просто искаме да открием момичето.

— Не можеш да не се съгласиш с такава сделка — добави Мишел.

Уотърс допи бирата си и я погледна с любопитство.

— Майка ти наистина ли е била убита?

— Да.

— Улики?

— Главният заподозрян е баща ми.

— Исусе!

— Не, името му е Франк.

— Не би ли трябвало да се занимаваш основно с това?

— Аз съм жена.

— Е, и?

— За разлика от мъжете мога да се занимавам с няколко неща едновременно.

Шон го потупа по ръката.

— Е, какво ще кажеш, Чък?

Уотърс махна на сервитьора да повтори поръчката и каза:

— Върху трупа на Пам Дътън намерихме косъм, който не е нито неин, нито на някого от семейството.

— Нали ДНК анализите не дадоха съответствие в базата данни на криминалния контингент? — попита Мишел.

— Така е. Изследвахме косъма по друг начин. Изотопен анализ за откриване на географски следи.

Шон и Мишел се спогледаха.

— Какво открихте? — попита Шон.

— Че онзи, на когото е косъмът, с години се е хранил с животински мазнини и много зеленчуци.

— И какъв е изводът? — попита Мишел.

— Не е кой знае какво, макар че типичната диета на американците вече не включва много зеленчуци.

— А тези мазнини и зеленчуци обработени ли са били? — попита Мишел.

— Не мисля. Но нивата на натрия са високи.

Шон погледна Уотърс.

— Може би ферма? Във фермите колят и ядат животните, които отглеждат. Може би консервират месото със сол. Прибират реколтата и отново я консервират със сол.

— Може би — кимна Уотърс. — В пробите обаче откриха още нещо.

Той се поколеба.

— Не ни дръж в напрежение — пошегува се Шон.

— Водата, която е пил. Изотопният анализ го отразява. Лабораторията стесни възможностите до район от три щата.

— Кои са те?

— Джорджия, Алабама и Арканзас.

— Това съвпада с района, откъдето е изпратено писмото — отбеляза Мишел.

— Три щата в една редица — заключи Шон замислено, загледан в питието си.

— Изглежда и дъждовната, и питейната вода там имат някаква особеност — продължи Уотърс. — И през годините тя е изследвана доста обстойно. Ето защо от лабораторията са толкова сигурни в заключението си.

— Могат ли да кажат дали е вода от кладенец, или е градска?

— От кладенец — отговори Уотърс. — Няма следи от хлор и други пречистващи вещества.

— Значи ли, че е от селски район?

— Възможно е, макар че и подпочвените води там имат допълнителни признаци. Преди да ме прехвърлят тук, живеех на такова място.

— И си ял на корем необработени животински мазнини и зеленчуци? — възкликна Шон.

— Да, много е възможно да е от селски район. Въпреки всичко територията е огромна и трудно ще я претърсим.

— Трите щата обаче не се връзват с коасатите — обади се Мишел. — Те са в Тексас и Луизиана.

— Коасатите обаче произхождат от Алабама — възрази Шон.

— Произхождат, но сега не живеят там.

— Ще можеш ли да провериш все пак версията за коасатите? — попита той Уотърс.

Уотърс кимна.

— Агентите ни там ще се заемат веднага. — Изгледа ги изпитателно и попита: — Това ли е всичко, което знаете?

Шон довърши питието си и стана.

— Това е всичко, което знаем и което си струва да се сподели.

Оставиха Уотърс с втората му бира и тръгнаха към джипа. Малко преди да стигнат, телефонът на Мишел звънна. Тя погледна дисплея.

— Кой е? — попита Шон.

— Непознат номер. Идентификаторът на входящите обаждания ми изписва някоя си Тами Фицджералд.

— Коя е тя?

— Не я познавам. — Тя прибра телефона и добави: — Не спомена пред нашия приятел от ФБР за писмото, което е получила Джейн Кокс.

— Не го споменах.

— А защо?

— Защото искам да се вразуми, преди да дам възможност на федералните да я обвинят във възпрепятстване на правосъдието. Това вероятно би се отразило и на предизборната кампания на президента, а него си го бива.

— Шегуваш ли се? На кого му пука как тази история ще се отрази политически на първото семейство? Ами ако коства живота на Уила? Нали основната ти грижа е да върнеш детето у дома? Или онова, което наговори на Уотърс в кафенето, са били празни приказки?

Шон спря и се обърна към нея.

— Мишел, правя най-доброто, което мога. Положението е адски комплицирано.

— Комплицирано е, ако ти го правиш такова. Аз обичам нещата да са прости. Ще намеря Уила с цената на всичко. Това е.

Той понечи да каже нещо, но млъкна и се загледа над рамото й.

Мишел най-накрая се обърна, за да види какво има там.

По отсрещния тротоар крачеха двама мъже с военни униформи.

— По дяволите!

Мишел се обърна към него.

— Какво има?

— Ти каза, че онзи с автомата, който стреля по теб, е бил с военна бронежилетка, нали?

— Точно така.

— Да, точно така — повтори Шон.