Дейвид Балдачи
Първото семейство (38)

37

Семейство Максуел, Шон Кинг и голяма група опечалени слушаха свещеника. Той прочете с подобаващо тържествен тон откъси от Светото писание, после отстъпи встрани и остави хората да минат покрай обсипания с цветя ковчег, да го докоснат и да се сбогуват с покойницата. Братята на Мишел минаха като една група, следвани от останалите. По-късно, когато потокът опечалени намаля, Франк Максуел сложи ръка върху ковчега и наведе глава. Мишел наблюдаваше баща си, застанала до Шон. Най-накрая той избърса очите си с длан, все още с наведена глава. Мина покрай тях и се отправи към колата си. Мишел понечи да го задържи с ръка, но в последния момент се отказа.

— Няма ли да отидеш? — попита я Шон.

— Къде?

— При ковчега.

Мишел се вторачи в махагоновия сандък, в който лежеше майка й. Гробарите чакаха отзад, за да го спуснат в земята. Беше облачно. Скоро щеше да завали и сигурно искаха да свършат по-бързо. Имаха и други погребения.

Мишел Максуел се страхуваше от малко неща, но в момента гледаше едно от тях.

— Ще дойдеш ли с мен?

Шон я хвана за ръката и заедно отидоха отпред. Мишел сложи длан върху ковчега. Пръстите й докоснаха няколко цветчета.

— Никога не е харесвала лилии — отбеляза Мишел.

— Какво?

Мишел посочи цветята върху ковчега.

— Предпочиташе рози.

Веднага след това рязко дръпна ръката си като ужилена.

— Добре ли си?

Тя се втренчи в дланта си. Там нямаше нищо. Не беше ужилена или ухапана. А лилиите нямаха тръни.

Вдигна очи към него.

— Мишел, добре ли си? — попита Шон отново.

— Аз… не знам. — И добави твърдо: — Да се махаме оттук.

В къщата имаше изобилие от храна, отбиваха се приятели, водеха се приглушени, сериозни разговори и от време на време се чуваше някоя шега и сдържан смях. Франк Максуел седеше на канапето и гледаше безизразно в пространството. Всички, които се опитваха да му изкажат съболезнованията си, скоро се отказваха, защото той дори не ги забелязваше.

Шон наблюдаваше Мишел, а тя наблюдаваше баща си. Франк Максуел се раздвижи за пръв път, когато влезе група хора. Намръщеното му лице накара Шон и Мишел да се обърнат, за да видят кого гледа. Бяха влезли шестима души — четирима мъже и две жени. Носеха плата с храна и бърбореха помежду си. Мишел разпозна няколко от тях — бяха от погребалната агенция. После се обърна назад към баща си и остана учудена.

Нямаше го.

Спогледаха се с Шон. Той кимна към задния коридор, по който се стигаше до спалнята. После потупа гърдите си и кимна към новодошлите. Мишел затвори очи, за да покаже, че е разбрала, и се запъти към спалнята на баща си.

Почука на вратата.

— Какво?

Баща й звучеше ядосан.

— Аз съм, татко.

— Ще си почина за минутка. — Тонът му беше по-спокоен, но гневът продължаваше да се долавя.

— Мога ли да вляза?

Последваха трийсет секунди тишина.

Мишел почука пак.

— Татко?

— Добре, за бога! Влез!

Мишел отвори вратата и я затвори зад себе си. Баща й седеше на ръба на леглото и държеше нещо. Тя седна до него и погледна надолу.

Беше сватбената им снимка. Бяха се оженили по всички правила. Голяма църковна служба, майка й, сияеща в бяла булчинска рокля до баща й, късо подстриган, с фрак и папийонка. Едва на двайсет и една, току–що завърнал се от Виетнам. Беше висок, загорял от слънцето и хубав, със самоуверена усмивка. Сали Максуел, още ненавършила двайсет, беше красива. Мишел притежаваше много от красотата на майка си, макар че никога не бе мислила за това. Повече приличаше на баща си — класическа мъжкарана, която иска да впечатли големия, силен и солиден татко.

Взе снимката от ръцете му и я сложи на нощното шкафче.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Там няма място за мен, Мишел. Не мога да се върна при толкова много хора.

— Не е нужно да се връщаш. Аз ще се погрижа за всичко. Опитай се да поспиш.

— Да, добре — каза той примирено.

— Адвокатът ти свърза ли се с теб?

Той вдигна рязко очи.

— Какво?

— Каза, че имаш адвокат. Питах се дали си говорил вече с него.

Той поклати глава и пак сведе поглед.

Мишел почака още малко, но баща й не каза нищо повече. Най-накрая го прегърна и стана, за да се върне при гостите.

Когато стигна до вратата, той все пак каза нещо. Накара я да се вцепени с длан върху дръжката.

— Мислиш, че аз съм я убил, нали?

Мишел се обърна бавно. Баща й пак държеше сватбената снимка, но сега не гледаше щастливата двойка, увековечена на нея. Гледаше дъщеря си.

— Мислиш, че аз съм я убил!

Вдигна снимката, сякаш всички доказателства в подкрепа на това обвинение бяха там.

— Не съм казала такова нещо.

— Не е нужно да го казваш! — изсумтя той.

— Татко…

Прекъсна я.

— Просто се махай оттук. Веднага!

Тя побягна от стаята.