Дейвид Балдачи
Първото семейство (47)

46

За втори път през последните два дни Шон и Мишел слушаха свещеник да говори за скъпи покойници. Беше дъждовен, ветровит следобед, така че хората полагаха усилия да удържат черните си чадъри, докато погребваха Пам Дътън в гробището на десетина километра от къщата, в която беше убита. Децата седяха най-отпред, заедно с баща си, под една шатра. Главата на Тък беше превързана. Изглеждаше като човек, който е изпил няколко коктейла и шепа хапчета. Сестра му, първата дама, седеше до него и беше сложила покровителствено ръка на раменете му. Колийн Дътън беше сгушена в скута на Джейн. Джон се притискаше в баща си. До Джейн беше съпругът й, в черен костюм, невероятно достолепен.

Стена от агенти на Сикрет Сървис, от А-отбора, държеше мястото под обсада. Околните улици бяха проверени и затворени, като всеки капак на шахта по пътя на кортежа беше заварен, за да не се отваря. Самото гробище също беше затворено, освен за опечаленото семейство и поканените приятели. Армия от журналисти и телевизионни репортери чакаха до самия портал на гробището с надеждата да зърнат президента и скърбящата първа дама при излизането им.

Мишел сбута Шон и наклони глава наляво. Агент Уотърс от ФБР. Беше вперил поглед в тях.

— Не изглежда особено щастлив — прошепна тя.

— Обзалагам се, че никога през живота си не е бил щастлив.

Бяха се върнали от Тенеси рано сутринта. По време на полета обсъждаха случилото се предишната нощ.

Франк Максуел не се върна след срещата им. Мишел се опита да се свърже с него по мобилния му телефон, но той не отговори. Влезе през гаража едва когато се канеха да се обадят в полицията.

— Татко?

Мина покрай нея, все едно не беше там, отиде в стаята си и затвори вратата. Мишел се опита да го последва, но той се заключи вътре.

— Татко? — извика Мишел. — Татко!

Започна да блъска с юмрук, докато една ръка не я спря. Беше Шон.

— Остави го на спокойствие. Засега.

Шон прекара нощта на канапето, а Мишел спа в една от спалните. Братята й бяха в къщата на Боби недалеч оттук.

Когато се събудиха на следващата сутрин, за да хванат полета си, Франк Максуел вече се беше облякъл и излязъл. Този път Мишел дори не се опита да се свърже с него.

— Няма да отговори — каза тя, докато пиеха кафе на летището.

— Защо според теб беше отишъл във фермата?

— Може би по същата причина, поради която отидох и аз.

— Какво точно означава това?

— Не знам — отвърна тя унило.

— Ако искаш, остани тук. Ще отида на погребението сам.

— Не, не мисля, че мога да направя нещо тук в момента. А и погребението няма да е по-потискащо от това да гледам как семейството ми се разпада.

Траурната служба за Пам Дътън приключи и хората започнаха да се разотиват, макар че мнозина се опитваха да изкопчат ръкостискане с президента. И той се стараеше да угоди на всички.

— Не може да си позволи да изпусне и един глас — отбеляза Мишел саркастично.

Джейн излезе с брат си и децата. Няколко агенти тръгнаха с тях, но повечето останаха с президента. Шон наблюдаваше случващото се и си мислеше, че този живот е по-важен от живота на всички други. Първата дама също беше важен обект, но в света на Сикрет Сървис животът й се класираше доста по-надолу от живота на президента, така че ако трябваше да избират, решението нямаше да е трудно.

Мишел като че ли разбра какво си мисли, защото попита:

— Чудил ли си се някога как би постъпил ти?

— За какво?

— Ако трябва да избираш между президента и жена му. Кого би спасил?

— Мишел, знаеш, че има едно правило, което ти набиват в главата още с постъпването в Сикрет Сървис и то е точно това. Не можеш да допуснеш президентът да умре.

— Ами ако извърши престъпление? Или пък ако превърти и нападне първата дама? И видиш, че е готов да я убие? Какво ще направиш? Ще го очистиш или ще я оставиш да умре?

— Защо водим този разговор? Погребението не е ли достатъчно потискащо?

— Чудех се.

— Добре, чуди се. Аз не искам да участвам.

— Говоря само хипотетично.

— Реалността ми създава достатъчно проблеми.

— Ще се срещнем ли с първата дама?

— След последния телефонен разговор не съм толкова сигурен. Дори не съм сигурен, че все още сме от един и същи отбор.

— Защо го казваш?

Шон въздъхна.

— Говоря глупости — отвърна той. Погледна към мъжа, който приближаваше към тях, и добави: — А днешният ден става все по-хубав и по-хубав.

Мишел вдигна глава и видя агент Уотърс.

— Струва ми се, че ви помолих да не напускате града — каза Уотърс рязко.

— Не си — отговори Мишел. — Струва ми се, че ни помоли да сме на разположение за допълнителни разпити. — Ето ни. На разположение сме.

— Къде бяхте?

— В Тенеси.

— Защо в Тенеси? Ако сте открили нещо, което криете…

— Не. Бяхме на погребение.

— На кого?

— На майка ми.

Уотърс я изгледа внимателно, като че ли преценяваше дали не го лъже. Изглежда, заключи, че казва истината, защото кимна.

— Съжалявам. Неочаквано ли беше?

— Убийствата обикновено са неочаквани — отвърна Мишел и тръгна към редицата паркирани коли.

Уотърс се обърна към Шон.

— Сериозно ли говори?

— Боя се, че да.

— По дяволите!

— Трябваме ли ти за нещо?

— Не. Не и в момента.

— Добре.

Шон настигна Мишел и преди да се качат в джипа й, чуха стъпки зад гърба си. Приближаващият беше останал без дъх.

Тък Дътън приличаше на човек, пробягал цял километър. Лицето му беше зачервено и дишаше тежко.

— Тък? Какво има, по дяволите!? — попита Шон. — Излизаш от болницата. Не трябва да тичаш така.

Тък се закашля, но се подпря на джипа и кимна към президентската лимузина. Джейн Кокс и съпругът й тъкмо се качваха, заобиколени от агентите.

— Онзи, когото видях с Пам — отвърна Тък на пресекулки.

— Какво за него? — попита Мишел.

— Тук е.

— Къде? — сепна се Шон и се заозърта.

— Ей там.

Сочеше към лимузината.

— Кой точно?

— Едрият до лакътя на президента.

Шон погледна нататък, после към Тък и Мишел.

— Арън Бетак? — промърмори той учудено.

Дъждът се усили.