Дейвид Балдачи
Първото семейство (40)

39

Шърли Майърс гледаше писмото в ръцете си и не знаеше какво да прави с него. Беше прибрала пощата по-рано, но не беше отворила нито едно писмо. Сега, когато се готвеше да тръгне за работа, отдели минута, за да прегледа малката купчинка.

Писмото, което държеше в ръцете си, нямаше подател. Когато примижа към пощенското клеймо, за да го види по-добре, поклати недоумяващо глава. Не познаваше никого в Кентъки. Обърна плика от обратната страна. Не беше от фирма. Не беше реклама. Беше най-обикновен бял плик. И вътре имаше нещо. Не беше само хартия.

Тя отвори плика, като разкъса залепения капак с кутрето си. Вътре имаше само един лист и малък ключ. След като разгледа ключа, на който имаше номер, разгъна листа. Беше написан на машина и не беше адресиран до нея. Шърли прикри уста с длан, когато видя за кого всъщност е писмото. Прочете го и веднага пъхна листа обратно в плика заедно с ключа. Доста време стоя на място. Такива неща не би трябвало да се случват на хора като нея.

Все пак не можеше да остане така до безкрайност. Облече си палтото и излезе от малката къща. Качи се на автобуса за центъра на града. Погледна часовника си. Шърли се гордееше с точността си. Никога не закъсняваше за работа. Сега обаче част от нея не искаше дори да стъпи на работното й място. Не и с писмото в джоба. Продължаваше да се тревожи, когато стигна до входа, когато мина проверката за сигурност и влезе в сградата, кимайки на познатите лица.

Влезе в кухнята, свали палтото си и го закачи, изми си ръцете и се зае с работата си — приготвянето на храна. Поглеждаше крадешком часовника, докато различни хора идваха и си отиваха. Опитваше се да не ги гледа, а само кимаше, ако я поздравяха. Не знаеше какво да прави. Всяка мисъл, появила се в съзнанието й, беше по-лоша от предишната. Можеха ли да я хвърлят в затвора? Но тя не беше направила нищо, освен че беше отворила пощата си. Да, но щяха ли да й повярват? Още една кошмарна мисъл мина през ума й — ами ако я обвинят, че я е откраднала оттук? Не, не биха могли. На плика беше написан домашният й адрес. Не тукашният.

В един момент доби толкова объркан вид, че шефът й нямаше как да не попита дали всичко е наред. В началото не искаше да му каже истината, но чувстваше, че ако не сподели с някого, ще припадне.

Измъкна писмото от джоба си и го подаде на мъжа. Той го прочете, огледа ключа, после я изгледа строго.

— По дяволите! — изсумтя той.

— Адресирано е до нея — каза Шърли.

— Всички писма, които влизат тук, първо трябва да бъдат проверени, знаеш го — добави той с укор.

— Но писмото не дойде тук, нали? — възрази Шърли. Дойде у дома. Не е забранено да отварям писмата си — добави тя натъртено.

— Защо са решили да го изпратят на теб?

— Че откъде да знам? Не мога да забраня на никой да ми праща писма.

Шефът й се замисли за нещо.

— Вътре нямаше бял прах, нали?

— Мислиш, че щях да дойда тук, ако имаше? Не съм толкова глупава, Стив. В плика беше само писмото. И ключът.

— Може обаче да си повредила пръстови отпечатъци и други следи.

— Ами откъде можех да знам? Разбрах какво е чак като го отворих.

Стив потри брадичката си.

— Наистина е адресирано до нея.

— Писмото да, но не и пликът. Аз обаче не мога да й го занеса. Няма да ме пуснат. Знаеш го, нали?

— Знам, знам — отвърна той нетърпеливо.

— Какво тогава да правя?

Той се поколеба и предложи:

— Полицията?

— Видя какво пише в писмото. Искаш тя да умре ли?

— По дяволите! Защо трябваше да се забърквам в това? — изсумтя Стив, но сниши глас, защото влязоха други работници от кухнята. Като че ли му се искаше да нападне винените запаси на Белия дом, за да подсили отслабващия си дух. Дори и да го направеше обаче, изборът му щеше да е ограничен — още от времето на администрацията на Форд там се пазеше само вино, произведено в Америка.

— Трябва да направим нещо — прошепна тя. — Ако някой разбере, че съм получила писмото и не съм направила каквото трябва… Не искам кръвта й да тежи на моята съвест. Не искам! Сега знаеш и ти. Трябва да направиш нещо!

— Само се успокой. — Стив се замисли за миг. — Нека се обадя по телефона.

Пъхна писмото обратно в ръцете й.

Пет минути по-късно някаква жена в черен костюм влезе в кухнята и каза на Шърли да я последва. Отидоха в част от масивната сграда, в която Шърли никога не беше влизала. Докато се оглеждаше наляво и надясно сред множеството забързани хора, сред мъжете и жените, застанали стоически на пост пред различни врати, сред хора с военни униформи или в хубави костюми, понесли съсредоточено дебели папки, тя почувства, че устата й пресъхва. Постоянно показваха по телевизията такива мъже и жени. Бяха важни хора. Прииска й се да хукне назад към кухнята и да довърши платото с плодове и сирена.

Когато стигнаха до кабинета на жената в костюма, тя се обърна рязко и каза:

— Това е много необичайно.

— Не знаех какво да правя. Стив ли ви каза? — добави Шърли боязливо.

— Да. Къде е писмото?

Шърли извади плика от джоба си и го подаде на жената.

— Прочетете го, госпожо. Какво друго можех да направя?

Жената сложи ключа на бюрото си, разгъна листа и зачете. Очите й се разшириха. Бързо прибра писмото и ключа в плика и каза:

— Искам да се върнеш на работа и да забравиш, че това се е случило.

— Да, госпожо. Ще й го дадете ли?

Жената вече беше вдигнала телефона.

— Не е твоя грижа.

След като Шърли излезе от стаята, жената набра номера и заговори бързо. След няколко минути дойде мъж, още по-намръщен от нея, и взе писмото.

Изкачи се бързо по стълбището, прекоси голямо фоайе и най-накрая стигна до целта си. Почука тихо. Отвори му жена, пое плика и затвори, без да размени и дума с посетителя.

След минута писмото беше на бюрото на жената. Тя седна и се втренчи в обикновения бял плик.

Джейн Кокс извади писмото и го прочете. Авторът беше лаконичен. Ако Джейн иска да види Уила Дътън жива и в добро здраве, не трябва да показва следващото писмо, което ще получи, на никого. Пишеше още, че ако полицията види това писмо, той ще разбере. И ако съдържанието му стане публично достояние, това ще струва живота на Уила Дътън.

Тя прочете тази най-важна част няколко пъти.

„Не искам да убивам момичето, но, ако трябва, ще го направя. В следващото писмо, което изпратя, ще се изяснят много неща. Ако то стане публично достояние, ще загубиш всичко. Знам, че си наясно за какво говоря. Ако спазваш инструкциите ми, ще видиш Уила жива и здрава. Ако не ги спазваш, Уила ще умре и всичко останало ще приключи. Може да стане само по този начин.“

Авторът я информираше, че следващото писмо ще бъде изпратено до пощенска кутия във Вашингтон. Ключът беше от нея.

Джейн се отпусна на стола. През тялото й пълзеше ужас, който я парализираше. Вдигна телефона, после го остави.

Не, нямаше да се обади. Не още.

Заключи писмото в бюрото си и мушна ключа в джоба на сакото.

След десет минути трябваше да даде прием за делегация от жени губернатори, дошли в столицата за събрание относно реформата в здравеопазването. Трябваше да произнесе кратка реч, написана внимателно и очакваща я на катедрата в Източната зала. Беше правила това стотици пъти досега и почти винаги безупречно. Имаше сериозен опит. В Белия дом всяка седмица посрещаха хиляди такива посетители.

Сега си даваше сметка, че ще й е необходима цялата сила на волята й само за да стигне до катедрата, да отвори папката и да прочете текста, който някой друг бе написал за нея. Когато след пет минути крачеше по коридора заедно със сътрудниците и охраната си, умът й беше далеч от реформата в здравеопазването. Не мислеше и за съдържанието на писмото.

Брат й беше признал какво го е питал Шон, след като тя го притисна безмилостно.

Уила ли е осиновеното дете?

Леко се препъна и един от агентите на Сикрет Сървис веднага се спусна, за да я подкрепи.

— Добре ли сте, госпожо?

— Да, добре съм, благодаря.

Продължи нататък и премина в пълен режим на първа дама.

Една кошмарна мисъл обаче пронизваше твърдата й броня, сякаш беше от хартия.

Настига ли ни миналото след толкова години?