Дейвид Балдачи
Първото семейство (14)

13

Отидоха у сестрата на Пам Дътън, където бяха закарали децата. Джон и Колийн още бяха в шок и не можеха да кажат почти нищо. Мишел седна със седемгодишната Колийн и се опита да измъкне някаква информация от момиченцето, но без особен успех. Легнала си в леглото онази нощ, вратата се отворила, някой я хванал и долепил нещо до лицето й.

— Какво? Ръка или кърпа? — попита Мишел.

— И двете — отговори Колийн. Когато го каза, очите й се напълниха със сълзи и Мишел реши да не я измъчва повече. И двете деца бяха пили успокоителни, за да преживеят по-леко стреса, но беше ясно, че все още са сковани от скръб и ужас.

Десетгодишният Джон Дътън също спял в стаята си. Събудил се, защото почувствал нещо близо до себе си, но не помнеше нищо друго.

— Миризма? Звук? — опита Шон.

Момчето поклати глава.

Никой от двамата не беше сигурен къде в къщата е била Уила. Джон смяташе, че е била с майка им долу. Сестра му смяташе, че е чула Уила да се качва към втория етаж минута преди да нападнат самата нея.

Шон им показа буквите, които бе прерисувал от ръцете на майка им, но децата не знаеха какво означават.

Обикновените въпроси за навъртащи се наоколо непознати, за странни писма и телефонни разговори също не дадоха резултат.

— Има ли някой от вас представа защо майка ви искаше да се срещне с мен? Говорила ли е с вас за това?

Децата поклатиха глави.

— Ами баща ви? Някой видя ли го онази вечер?

— Татко беше заминал — обясни Колийн.

— Но се е върнал — отбеляза Мишел.

— Не съм го видял — каза Джон.

Колийн потвърди.

Малкото момиченце отчаяно искаше да знае дали ще си върнат Уила.

— Ще направим всичко възможно — обеща Мишел. — Разбираме си от работата.

След срещата със съкрушеното семейство тя попита:

— А сега какво?

— Получих съобщение от Джейн. Тък се е съгласил да се види с нас.

— Можем да говорим с всички, но ако не получим достъп до местопрестъплението и резултатите от съдебна медицина, няма да постигнем нищо.

— Какво стана с моята малка оптимистка?

Мишел погледна в огледалото за обратно виждане.

— Оптимизмът ми се изпари в тази къща. Децата са съсипани.

— Разбира се. Но ще се почувстват още по-зле, ако не намерим Уила.

Пред болничната стая на Тък имаше двама агенти на Сикрет Сървис, но те бяха уведомени за посещението на Шон и Мишел, така че ги пуснаха веднага. Тък седеше в леглото и изглеждаше съкрушен. До него имаше стойка за интравенозни вливания, на която беше окачена банка, свързана с вената на Тък.

Шон представи Мишел и сложи длан на рамото му.

— Съжалявам за Пам — каза той.

По лицето на Тък потекоха сълзи.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че я няма!

— Току-що говорихме с Джон и Колийн.

— Как са те?

Тък се надигна тревожно.

— Добре, доколкото е възможно — отговори Шон дипломатично.

— А Уила? Нещо ново?

Шон погледна Мишел, дръпна стол и седна до леглото.

— Не. Какво можеш да ни кажеш за онази нощ?

Мишел се приближи.

— Спокойно. Не бързайте.

Оказа се, че Тък не може да им каже кой знае какво. Бил в стаята си, когато чул писък. Изтичал към вратата, но нещо го ударило по главата.

— Лекарите казват, че имам силно сътресение, което обаче няма да има последствия.

— Кога се случи?

— Бях се качил горе, за да се преоблека. Бях на среща извън града и се прибрах късно.

— В колко?

— Малко след единайсет.

— Ние бяхме там в единайсет и половина — каза Шон.

Тък го изгледа объркано.

— Били сте там?

Шон му обясни накратко.

— Откъде се върна?

— От Джаксънвил.

— Бил си с мерцедеса?

— Да. Откъде знаете?

— Прибрал си се направо у дома? Без да спираш никъде?

— Да, защо?

— Ако някой те е следил, би могъл да забележиш нещо, ако си спирал по пътя.

— Защо им е да ме следят?

— Шон искаше да каже, че който е нападнал семейството ви, може да ви е проследил до дома.

— Искате да кажете, че може да е било случайно нападение?

— Виждат последен модел мерцедес късно през нощта и решават да… Стават такива неща, Тък.

Той закри лицето си с длан.

— Боже, не мога да повярвам, че се случи!

— Мога ли да попитам за какво беше срещата ти?

Тък свали бавно ръката си.

— Нищо особено. Знаете, че изпълнявам поръчки по отбраната. Имаме малък офис в Джаксънвил. Фирмата ми е подизпълнител в екип, който работи в областта на биологичната защита за Министерството на вътрешната сигурност. Просто уточнявахме последните подробности по нашата част от работата.

— И се прибрахте у дома точно навреме, за да ви ударят по главата — обади се Мишел.

Тък заговори бавно:

— Казаха ми за Пам. Как е умряла.

— Кой? Полицията?

— Бяха с костюми. Май казаха, че са от ФБР. Главата ми още не работи както трябва, съжалявам.

Зададоха му същите въпроси, които бяха задали на децата, и получиха същите безполезни отговори. Тък се усмихна немощно.

— За Уила това е било голям ден. Празнувала е рождения си ден в Кемп Дейвид. Колко деца имат такава възможност?

— Не много — съгласи се Мишел. — Жалко, че се е наложило да го пропуснете.

— За първи път пропускам рождения й ден. А и Кемп Дейвид. Никога не съм ходил там.

— Нищо особено — отбеляза Шон. — Значи първата дама е играела важна роля в живота на Уила?

— О, да. Разбира се, доколкото имаше време. Понякога не ми се вярва, че е съпруга на президент, толкова много работи. По дяволите, дори не ми се вярва, че той е имал неблагоразумието да се ожени за сестра ми!

— Двамата обаче с него винаги сте си допадали, нали?

— Да, харесвам Дан. Дори гласувах за него. — Тък се усмихна вяло, после пак започна да преглъща сълзите си. — Шон, не разбирам как така човек може да извърши такова нещо.

— Има една много голяма причина, Тък — отговори Шон.

— Мислиш, че е свързано с Дан и Джейн?

— Едно семейство сте. Ти си много по-лесна мишена.

— Ако това е причината, какво искат? Ако искат пари, президентът не може просто да бръкне в хазната и да им плати откуп.

Шон и Мишел се спогледаха, а Тък погледна първо единия, после другия.

— Нали наистина не може? — попита той.

— Тък, нека се съсредоточим върху фактите. За предположения ще има предостатъчно време.

— Добре, Шон, наистина няма време. Какво ще стане с Уила? Държат Уила. Тя може да е…

Надигна се тревожно.

Шон го бутна леко обратно в леглото.

— Тък, слушай. ФБР се е заело сериозно със случая, а и ние ще направим всичко, което можем. Сега е необходимо да запазим спокойствие и да получим цялата информация по случая.

Шон извади листа с буквите от ръцете на Пам.

— Познаваш ли това?

— Не, защо?

— От ФБР не ти ли го показаха?

— Не. Какво е?

— Буквите бяха изписани по ръцете на Пам с черен маркер.

— Боже… Да не би някаква секта… — Изражението на Тък се промени. Гневът му се превърна в ужас. — Да не би да е някакъв психопат като Чарлс Мансън, който мрази правителството и иска да си отмъсти чрез Уила?

Влезе сестрата и ги изгледа строго.

— Трябва да ви помоля да си тръгнете незабавно. Определено го разстройвате.

Мишел понечи да възрази, но Шон я изпревари:

— Да, извинете ни. — Той хвана ръката на Тък. — Ти сега мисли за оздравяването си. Джон и Колийн имат нужда от теб, нали разбираш?

Тък кимна и се отпусна на леглото.

След няколко минути Шон и Мишел се качиха в джипа й.

— Имам един въпрос — каза тя.

— Само един ли? Впечатлен съм.

— Защо Тък не е присъствал на рождения ден на дъщеря си в Кемп Дейвид? Нима срещата в Джаксънвил за последните подробности, не е можела да почака до следващия ден? Или да направят видеоконференция? И… на мен ли ми се стори така, или той наистина иска да знае дали президентът може да плати откуп с пари от хазната?

— А и прекалено бързо предположи, че си имаме работа със секта. Затова не го попитах защо Пам искаше да се срещне с нас. Не е изключено да е било заради него.

— Значи го подозираш?

— Подозирам всички. По същата причина не го споменах и пред Джейн Кокс.

— Хареса ми как го накара да каже, че се е прибрал направо у дома, без да спира. Мислиш ли обаче, че може да е случайно престъпление?

— Не, не мисля.

— Тогава мислиш ли, че е свързано с първото семейство?

— Мислех, докато не чух Тък.

— Какво каза Тък?

— Че работи за правителството по проект за борба с биотероризма.