Михаил Цвик
Близнаци (9)

Наследството на Адалберт

На другия ден в десет часа в кабинета на Адалберт Корти влезе Ема Зеберг.

— Добро утро — поздрави тя доктора, който беше седнал с гръб към вратата.

— Добро утро — отговори Рудолф, без да се обърне, правейки се, че чете книгата, която държеше в ръка. Но изведнъж почувствува ръката й на рамото си.

— Ти дори не искаш да ме погледнеш, а? Аз цяла нощ не спах, мислейки колко хубаво ще бъде да…

Корти се обърна и я изгледа студено от главата до краката.

Ема Зеберг се смая. Къде са драскотините от вчера? Тя добре помнеше, че беше оставила дълги червени следи от ноктите си на дясната му буза. И веднага вниманието й беше привлечено от чистата копринена риза, черната, внимателно вързана връзка, новия тъмен костюм… Наистина лицето на Корти имаше изморен вид, но беше добре избръснато, а очите му гледаха ясно и трезво.

Ема отстъпи крачка назад, продължи да гледа доктора с някакъв суеверен страх и изведнъж й мина мисълта, че той се е помирил с жена си и тя го е преобразила за една нощ.

„Но драскотините на лицето?“ — мина през ума й и после си помисли, че драскотини може да не е имало, а само така да й се е сторило при недостатъчната светлина вчера в кабинета.

— Колко елегантен си днес! — реши се да каже тя и се засмя някак безпомощно.

— Ето какво, госпожице Ема — сериозно каза той, — ние двамата трябва да бъдем по-умни. Вие сама виждате, че не може да продължава така. Аз изгубих пациентите си, катедрата си, падам все по-ниско и по-ниско… Всичко това трябва да се промени. Стига толкова!

И Корти с нетърпеливо движение сложи книгата, която държеше, настрана и стана от канапето.

— Погледнете само кабинета, всичко е потънало в прах. Дори инструментите. Нима нямате време да изчистите всичко това? Как можете да търпите? Вие често имате работа с рани и сигурно знаете какво значи инфекция. И… погледнете и себе си! Вие идвате тук, където се приемат болни, напудрена, напарфюмирана, с тези букли… И… вашата пудра… тази отвратителна миризма! Това не е… заведение… госпожице!

— Ти си полудял! — със страх прошепна Ема.

— Трябва да забравите това фамилиарно „ти“. Аз не искам… разбирате ли… не искам да ми говорите на ти.

— Ах, така! А искате да идвате при мен, така ли? Така било то! Помирил се с жена си, измил се, облякъл нов костюм и — забравил всичко! А, не! Аз съм почтено момиче и няма да позволя да ме лъжат! Когато жена му го изпъди от къщи, идва на мен да се оплаква и да ми говори за своя нещастен живот, а щом тя се усмихне — тогава повече не съм му нужна. Не, не! Макар че вие сте професор, а аз само милосърдна сестра, няма да позволя да ме унижавате. Вие малко ме познавате, господине! Аз мога да бъда много добра и нежна, но не ви съветвам да се карате с мен!

Тя стоеше пред него зачервена и изпотена. Малките й злобни очи святкаха.

— … Вчера… какво беше вчера, а днес — не иска да ме знае! О, извинете, но и аз съм също толкова свободен човек, колкото и вие, и мога да си намеря защита.

Рудолф Корти безпомощно се обръщаше на всички страни. Ема викаше с тънкия си остър глас… Рудолф се страхуваше, че ще чуят пациентите, Регина, прислугата.

— Слушайте, не можете ли да говорите малко по-спокойно и по-тихо?

— По-спокойно и по-тихо! Лъжете се! Аз ще викам, ще викам да ме чуе целият град, ако е необходимо. Аз съм момиче от добро семейство. Моят покоен баща беше цели тридесет години уважаван общински чиновник.

— Добре, добре, разбирам напълно вашето раздразнение, госпожице Ема, дълбоко съчувствувам на вашето женско самолюбие, но това не значи, че трябва да бъдем неприятели. Трябва да намерим някакъв изход… Вие сама виждате докъде е стигнало всичко…

— Какво съм виновна аз за вашето поведение? Аз ли ви карах да се наливате и да си биете морфин? Колко пъти съм взимала спринцовката от ръцете ви, колко пъти! Само си спомнете. А вашия коняк! Аз ли ви го купувах?

— Е, добре… Не споря, аз съм пропаднал човек, но това не значи, че вие трябва да викате, та да ви чуе цялата къща…

Сега най-важното за Корти беше да я успокои. Той веднага прецени приятелката на брат си и разбра, че със закани и заплашвания няма нищо да постигне.

— Вие започнахте да се карате. Аз нямам никакво намерение да се карам с вас, напротив! — отговори Ема малко успокоена.

— Така, чудесно, аз съм сигурен, че вие не сте лоша девойка, госпожице Ема. Вие знаете, че аз съм женен…

— Охо! Каква полза имате от това? — прекъсна го тя злобно.

— Съгласен съм, но трябва да разберете, че все пак аз съм обвързан…

— Целият град говори, че тя ще ви напусне.

— И така да е… но аз… не съм ви обещавал да се женя за вас, госпожице Ема!

Корти с нетърпение очакваше да чуе какво ще каже сега тя след тези негови думи, с които той искаше да разбере докъде са стигнали отношенията между брат му и Ема Зеберг.

— Аз и не съм искала от вас такова нещо… Но имам право да мисля, че съм ви по-скъпа от вашата жена, в която доктор Карстен е влюбен до уши.

— Какво?

Рудолф Корти почувствува страшна болка в сърдечната област и трябваше да седне.

— Какво казахте?

— Е, какво… като че ли вие нищо не знаете…

— Не, не знам — изтърва той, без да иска…

Рудолф Корти толкова беше потресен от тази новина, че съвсем забрави ролята, която беше приел да играе, сменяйки брат си. Новината, че Регина има приятел, беше по-страшна за него от всичките мъки, които го очакваха в бъдеще. Корти дишаше тежко и Ема видя колко дълбоко го развълнуваха думите й за Карстен.

— Защо се изплашихте толкова? Какво е станало? Целият град знае за това, само вие нищо не виждате.

— Целият град? Възможно ли е?

— Те даже се срещат по разни заведения.

— Ах, така ли?

— Разбира се! А колко цветя й е изпратил с разни бележници! На една написал: „Какво щастие е да ви обича човек и да страда заради това!“. Ха-ха-ха! Там, в операта, отварят тези писъмца, които пристигат с цветята, а после пак ги затварят… Разказа ми една гардеробиерка.

Главата на Рудолф Корти безпомощно се отпусна на гърдите. На високото му чело се появиха дълбоки бръчки.

— Как се казва… този доктор? Не чух добре… — попита той Ема с такава мъка, че тя изпита съжаление към него.

— Какво ви е пък сега? Нима не познавате доктор Карстен? Че вие, както се говори из града, тези дни сте се скарали с него в някакъв ресторант жестоко, до бой…

— Да, да… разбира се… скарахме се… Съвсем точно! — несвързано говореше докторът и се обърна, за да не види Ема изражението му.

„Значи — помисли си той — между Регина и този Карстен трябва да има наистина нещо сериозно, щом Адалберт е бил принуден да се обяснява със своя съперник.“

Сега Рудолф Корти знаеше, че Регина е изгубена завинаги и за него. Но Рудолф знаеше също така, че със страшното наследство на брат си поемаше върху себе си и омразата на неговата жена. И все пак, когато Ема Зеберг му каза за отношенията на Регина с непознатия доктор Карстен, това му направи страшно впечатление и в сърцето му се пробуди ревността, която беше дремала там цели петнадесет години… Отдавна се беше помирил с мисълта, че Регина принадлежи на брат му, помирил се беше още тогава, когато сам му я беше оставил, но да принадлежи на някакъв чужд мъж — о, това беше нещо съвсем друго! Ето затова се събудиха у него и ревност, и злоба, и завист.

Във вестибюла зазвъня звънец.

— Ще приемате ли? — попита Ема Зеберг.

Тя много пъти трябваше да отпраща пациенти, когато професорът биваше пиян още от сутринта.

— Какъв е този въпрос? Разбира се! — отговори Рудолф, докато в главата му се въртеше мисълта за доктор Карстен. Кой е той? С какво е спечелил тази студена и горда жена? С какво?

Но влезе първият пациент. Корти веднага се преобрази. Всичко лично остана дълбоко в него. Зад писалищната маса седеше лекар — само лекар.

Докато той преглеждаше болния, Ема беше застанала настрана и наблюдаваше Корти със страх. Тя изобщо не разбираше защо докторът не можа да познае пациента, който седеше пред него, и защо сега го разпитва толкова подробно за неговата болест. Още повече беше учуден самият болен, който вече няколко пъти беше идвал при доктор Корти, а той сега се прави, че не го познава и като че ли го вижда за пръв път в живота си. Още повече че снощи професорът го беше спрял и най-малко десет минути беше останал с него при павилиона, разпитвайки го за здравето му.

„Но да, той днес не е пиян!“ — обясняваше си това Ема.

„Не, не е пиян!“ — потвърди с очи и пациентът, поглеждайки сестрата.

Корти не забелязваше. Той беше много зает с болния, а това изплаши още повече сестрата. Тя отдавна не беше виждала, професора така внимателен и търпелив. Той даваше кратки нареждания, точни и строги, ръцете му днес не трепереха, както обикновено, движенията му бяха сигурни и твърди.

След излизането на първия пациент Корти нареди Ема веднага да извари всички употребени инструменти. Той й каза това с тон, нетърпящ никакво възражение или бавене. Тя обидено сви рамене, но все пак побърза да изпълни нареждането му.

Когато се върна след половин час от лабораторията, Корти превързваше болния крак на една пациентка. Ема сложи инструментите на мястото им и искаше да му помогне, но той не й позволи.

— Не, не, вие миналия път сте стегнали много крака и с това сте предизвикали кръвоизлив към коляното… Не трябва да работите така! — каза той строго.

— Извинете, господин професор, миналия път вие превързахте крака, не аз! — отговори Ема и сърдито прибави: — Чудя се как не помните!

И болната погледна с изненада надвесилия се над крака й лекар. Той разбра какво беше направил и се изчерви.

— Все едно. Нямам сега време да споря с вас, зает съм.

Но когато останаха сами, Корти й каза много спокойно:

— Ето какво, госпожице Зеберг, моля ви да не се впускате в разговор с мен и да ми отговаряте само ако ви попитам нещо.

— Какво ви е днес? — пламна тя.

— Не искам да ми се противоречи!

— Откога? — попита Ема предизвикателно.

— Макар и от днес, госпожице!

— Нещо е станало с вас…

— Да, имате право! Опомних се! И ви подчертавам, че няма повече да търпя схващанията ви за вашата длъжност. Няма да позволя и най-малката немарливост към моите пациенти. Искам от вас абсолютно послушание, а ако моите условия не ви харесват, можете да си потърсите работа другаде. Въобще чудя се, госпожице, защо сте си избрали тази професия. За да станете милосърдна сестра, е нужен кротък нрав и любов към хората. Вие, както ми се струва, бихте се чувствували много по-добре зад тезгяха на някой бар.

Ема трепереше с цялото си тяло. „Той е луд! Съвсем е полудял от пиене!“ — мислеше си тя. Знаеше, отлично какво трябва да му отговори, но навреме се сети за вчерашната сцена, когато малко остана да я удуши, и намери за по-добре да не му противоречи.

Той продължи:

— Това, което е било между нас до днес, трябва да свърши! Ако искате на всяка цена раздялата ни да предизвика скандал, моля — приемам и това, но ви предупреждавам, че ще ви съдя за изнудване.

— Какво казахте? Какво?

— Да, да! Изнуда! Моят флирт с вас в миналото ни най-малко не ме заставя да го продължа. Ако ви е нужна компенсация — кажете ми какво искате. Готов съм в границите на разумното да задоволя вашите искания, но само в случай на мирно споразумение, а не на скандал.

Студените му и спокойни думи бяха казани с такава омраза, че Ема Зеберг съвсем се смути. От пияния Корти тя не се страхуваше. Тя го беше виждала такъв всеки ден и беше свикнала. Но днес пред нея седеше съвсем друг Корти — човек, когото тя въобще не познаваше. И затова вечната й самоувереност и дързост изчезнаха. В своята безпомощност тя прибягна към старото изпитано женско средство — заплака. Ема беше уверена, че сърцето на професора ще се смекчи при нейните сълзи, както вчера. Но този път се излъга. Корти не обърна внимание на сълзите й. Подаде й кърпа и каза:

— Оставете тези драматични сцени. Обършете праха по полицата, пригответе инструментите, а аз ще подредя библиотеката.