Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 6 гласа)
Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Михаил Цвик. Близнаци

Английска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-049-8


Посещението

През този ден в кабинета на доктор Алберт Корти, бивш професор в столичния университет, не влезе нито един пациент. Милосърдната сестра Ема Зеберг съблече бялата си престилка, сне кърпата от главата си, напудри лицето си, зачервено от сълзи, и си отиде.

Разгневен, предвиждайки, че след този ден без пациенти ще дойдат още много такива, доктор Корти отвори с треперещи ръце шкафчето за лекарства, извади от него шише с коняк и чаша, която напълни с бързи движения и я изпи на големи глътки. Връщайки шишето в шкафчето, докторът колебливо гледа няколко мига две кутийки, които стояха до шишето: една метална и една картонена. След това бързо взе и двете, извади от металната спринцовка, а от другата ампула, с рязко движение напълни спринцовката с безцветна течност и нави левия си ръкав. Изпод мръсния маншет се показа силна мускулеста ръка, покрита под лакътя с малки червени точици, сякаш изпохапана от паразити. Отвратен от себе си, докторът гледаше ръката си, търсейки място за ново убождане. След това взе спринцовката в дясната си ръка и със силно и ядно движение заби иглата между червените точици… Изпразнил спринцовката, спусна ръкава си и дълбоко въздъхна.

Този ден беше страшен за доктор Корти… След отвратителната нощ, която прекара вън от къщи, той от сутринта имаше само неприятности. Най-голямата беше разговорът с адвоката на жена му, която искаше развод. След това — обяснение с милосърдната сестра, което завърши със сълзи, празен кабинет, карикатура в следобедните вестници… Нито няколкото чаши коняк, нито морфиновата инжекция можаха да донесат на доктор Корти забравата, която той толкова желаеше. Никога не беше се чувствувал така самотен, така забравен и изоставен от всички, както през този мрачен есенен ден…

Миризмата на пудра, която остави след себе си сестрата, го задушаваше. Отиде до прозореца и го отвори…

Във вестибюла кротко и отсечено отекна звънецът. Професор Корти се приближи до бюрото си и втренчи замъглен поглед във вратата. Влезе прислужницата.

— Кой е? — нелюбезно попита той.

— Един мъж, господин професор, не иска да каже името си, нито защо е дошъл.

— Зает съм! Така му кажете!

Тя излезе, но веднага след това вратата отново се отвори. Появи се мъж с дълга пелерина. Голямата периферия на шапката закриваше лицето му. Имаше широки рамене и беше висок колкото професор Корти.

— Какво желаете? — грубо попита професорът.

— Не ме ли познаваш, Алберт?

Професорът с тежки, но бързи крачки се приближи до мъжа, който стоеше още на прага, погледа го няколко мига и после отстъпи назад.

— Рудолф? — отрони той почти изплашен.

— Все пак ме позна.

В кабинета настана такава тишина, че се чуваше дишането и на двамата.

— Влез — каза Корти, след това затвори вратата и два пъти превъртя ключа.

Дошлият сне шапката си, хвърли пелерината от раменете си и протегна ръка на професора. Професорът бързо стисна тази ръка и я задържа в своята, триейки с лявата си ръка високото си чело.

— Чакай… чакай… аз трябва първо да разбера… само да разбера… Ти си дошъл!… Дошъл си… Значи върнал си се… Това е, това е толкова чудно… Толкова неочаквано след петнадесет години… Първо трябва да свикна с мисълта, че ти… че си мой брат… че сме близки. Ха-ха-ха… Брат. Да, брат! Че ние дори сме близнаци. Нима може да съществува по-голяма близост! Петнадесет години не сме се виждали. Забравих… аз забравих, че ти въобще съществуваш. Седни, Рудолф, да… те видя.

Корти запали електричеството, без да сваля поглед от брат си. Рудолф мълчаливо го наблюдаваше, навел глава малко настрана.

— Боже господи, Рудолф, каква прилика, каква невероятна прилика! Помниш ли, че в гимназията често пъти държеше изпити вместо мен, а аз редовно бях наказван заради твоите отсъствия? Спомняш ли си? Нито един учител не можеше да ни различи. Колко ни забавляваше това. А помниш ли как веднъж отидох на среща с момичето, в което ти беше влюбен, и как с измама получих от нея целувка? Ти после не ми говори три месеца…

— Спомням си!

— Тази прилика е останала и сега… Невероятно, дори и гласовете ни са напълно еднакви.

Професор Корти говореше бързо, без почивка. Искаше да отклони вниманието на брат си от миризмата на алкохол, с която беше пропит, от драскотините по лицето, от мръсотията и безредието, които царяха в неговия кабинет. Но най-много професор Корти се страхуваше, че неговият брат ще поиска да узнае как е Регина, жена му, може да й съобщи за пристигането си, може да поиска да я види. При това страхът на професора беше извънредно голям. Рудолф седеше мълчаливо в креслото. Очите му, впити в професора, говореха обаче по-ясно от думи. Те бяха видели много повече, отколкото би желал брат му.

Настъпи мълчание. Алберт Корти се изплаши. Точно от тази пауза се изплаши. Тишината го съсипваше и затова побърза отново да постави на масата шишето с коняка и чаши.

— Пиеш ли? — попита той Рудолф.

— Не, не пия.

Професорът се обърка и притеснено погледна шишето, а след това брат си.

— А… пушиш ли? — каза той, поднасяйки на госта кутия с цигари.

— Благодаря, не пуша.

— Хм… така ли? Аскет?

— Да, аскет — кротко отговори гостът, след това стана, приближи се до брат си и тъжно поклати глава.

— Какво има? — обидено запита професорът.

Рудолф не отговори веднага. Той почувства раздразнението на брат си и го чакаше да се успокои. Но това мълчание беше тежко за професора, а Рудолфовият поглед, постоянно втренчен в него, започна да го нервира.

— Но кажи нещо. Каква е тази комедия? — извика той, не можейки повече да се въздържи.

— Добре, да поговорим! — съгласи се Рудолф и изведнъж лицето му доби сурово изражение. — Да, да поговорим. Затова съм и дошъл от Индия.

После тежко отпусна ръка на рамото на брат си.

— Алберт, ти трябва да изчезнеш оттук! — каза той съвсем неочаквано и решително.

— Как, как да изчезна?

— Зная всичко, Алберт, абсолютно всичко! Ти си пропаднал, разбираш ли?

— Ти си полудял! — извика професорът и с рязко движение отхвърли ръката на брат си от своето рамо.

— Трябва да изчезнеш, Алберт, да станеш сянка, да се слееш с мен и да изчезнеш. С държането си ти си посрамил святото име на нашия баща, име, което знаят всички образовани хора, име, което всички изговарят с уважение, име, което ти — неговият син — си изложил на присмех и погнуса… Това е страшна подлост, Адалберт. Как можа да паднеш до такава степен, ти, който преди петнадесет години беше способен, честен, уважаван и добър човек? Сега ме е гнус да те гледам. На какво приличаш?

Рудолф поклати глава и дълбоко въздъхна.

— Не съм те питал за мнението ти за мен! Аз съм достатъчно…

— Мълчи! — извика Рудолф на професора и ядосано тропна с крак. — Мълчи! Отседнах за два дни в хотел и цялото това време прахосах, за да събирам из града сведения за теб. Лишили са те от катедра, изхвърлили са те от университета — тебе, сина на известния професор Йосиф Корти! Целият град ти се смее! Всички честни хора са започнали да те избягват и никой от онези, които преди са смятали за чест да се познават със сина на славния Корти, сега не те поздравява. След петнадесет години живот с такава прекрасна жена, каквато е Регина, поддържаш връзки с някаква почти уличница! Каква гадост, какво падение, Алберт!

— Как смееш…

— Не само че смея, но съм и длъжен! Ще заминеш за чужбина. Ще получиш месечна издръжка и ще живееш както ти харесва, а аз — аз ще заема твоето място: зад тази маса, в твоя кабинет, в обществото, което те е изхвърлило. Ще се постарая да възстановя доброто име Корти, ще се опитам да възвърна това, което ти си унищожил. Трябва да се съгласиш, по този начин, поне донякъде, ще изкупиш своята вина пред паметта на нашия баща. Аз те моля да се съгласиш и да разбереш с какви чисти и добри намерения съм дошъл при теб. Добре ме познаваш, Алберт. Ти… се сещаш за жертвата, която направих за теб преди петнадесет години.

— Сещам се — някак покорно отговори професорът.

— Двамата обичахме Регина. Аз видях твоите страшни страдания и ти я отстъпих. Напуснах страната, изтръгнах от сърцето си любовта към прекрасното момиче, което можеше да ме направи най-щастливото същество на земята, и отидох чак на друг континент с намерението никога повече да не се връщам. Спомняш ли си как ти целуна ръката ми на гарата от благодарност и обеща, че един ден ще ми се отблагодариш… Ето, дойдох и искам да изпълниш обещанието си.

— Сега те разбрах! Дошъл си да ми отнемеш Регина! Почувствувал си, че сега можеш да ми я отнемеш — тихо, но твърдо отговори професорът и стисна юмруци.

— Кълна се в името на баща ни, когото и двамата обожавахме, че не съм и помислил за това. Повярвай ми, Алберт, раната, с която отпътувах преди петнадесет години за Индия, отдавна е зараснала.

— Ожени ли се?

— Не!

— Защо не си се оженил?

— Нямах време! Работих постоянно. Не съм и сънувал за професорство, за голяма клиентела, за богатство, бях и си останах идеалист. През всичките тези години работих върху проблема по премахване на склерозните уплътнения чрез операция… Петнадесет години упорит труд посветих на този въпрос. Лишавах се от всичко и бях готови занапред да се лишавам само за да постигна целта си. Но когато от вестниците научих какво си направил със себе си, когато видях в списанията карикатури, в които те рисуваха винаги с шише коняк в ръка, карикатури, в които приличаш не само на мене, но и на баща ни — разбираш ли? — на баща ни! Не можах да издържа и се върнах тук, за да спася онова, което може да се спаси. Сам знаеш, Алберт, докъде си стигнал. Такава е жестоката истина, не вярвам, че би могъл да върнеш положението си в обществото, а аз, заемайки твоето място, знам, че ме очаква — голям срам, защото наследството, което искам да приема, е ужасно, но аз умея да се жертвувам в името на благородната цел и съм готов на всичко, само да постигна онова, което желая.

— А… Регина? — ревниво попита Алберт.

— Знам, че тя има намерение да те напусне — и ще й дам развод.

— И тя няма да узнае, че сме сменили местата си?

— Никога, Алберт!

Професорът с трепереща ръка напълни голяма чаша с коняк, изпи я на един дъх и се намръщи.

Рудолф с мъка и съжаление гледаше брат си.

— Твоето предложение е ужасно, Рудолф — каза след известно мълчание професор Корти.

— Твоят сегашен живот е не по-малко ужасен, а моето предложение те спасява от срам, а и от всякакви отговорности в бъдеще. Разбираш ли, поемам върху себе си всички твои грешки, злото, причинено на хората, които те заобикалят… В чужбина ти ще живееш от рентата си без никакви проблеми, а аз ще се постарая на всяка цена да очистя името ти от дебелия пласт кал, с която си го покрил. Размисли, Алберт, не е изключено някога да се отърсиш от пороците, да изтрезнееш, да решиш да отговаряш сам за себе си… Ти още си млад човек…

— И тогава?

— Тогава ще ти отстъпя твоето място и ще се върна в Индия, но този път доволен, с мисълта, че съм ти подготвил условия за по-добър живот. Ще се постарая да ти върна някогашната богата клиентела, да ти възвърна положението в обществото, отново ще ти спечеля уважение. Всичко ще бъде направено за теб, Алберт, от твое име.

— Как от мое? Ти си Рудолф Корти.

— Нищо. Ние ще разменим документите си и готово. И двамата сме медици. Родили сме се в един и същи ден и час. Ние не сме само близнаци, но и двойници и никой няма да разбере, че съм те заместил.

Професор Корти тихо се засмя, след това си наля нова чаша коняк и я изпи. Вече не се смущаваше от присъствието на брат си.

— Ха-ха-ха! Прекрасна идея! Да, да, прекрасна! Това е фантастично! Ха-ха-ха.

— Ако искаш, можеш да вземеш със себе си тази твоя… тази твоя милосърдна сестра или как я наричаш?

— Не, благодаря. Нека да върви по дяволите.

— Както искаш, на мен ми е все едно… Значи си съгласен, Алберт?

— Чакай, чакай, Рудолф. Да не бързаме. Такъв въпрос такова искане… Не е лесно да решиш така изведнъж.

— Но ти нямаш друг изход. Или предпочиташ някой ден да те намерят мъртвопиян някъде по улиците и да те арестуват? Какво те свързва с Женева? Какво? Клиентелата ти отдавна е загубена, катедрата също, а Регина ако не днес, утре ще те напусне и ще отпътува за чужбина.

Професор Корти стоеше неподвижен в креслото, с оборена глава, с ръце, висящи ниско, и полузатворени очи.

— Няма да напусна тази стая, докато не получа окончателен отговор от теб, Алберт. Помисли, нима може да съществува нещо по-ужасно от живота, който си водил напоследък… живот на скот!

— Какво? — сепна се Корти като ударен с камшик и стисна юмруци.

— Не се сърди, Алберт. Казах: живот на скот.

Ръцете на професора се отпуснаха безпомощно, очите му почти се затвориха… Скот… Същата дума му беше казала и тя… Неотдавна… През онзи ден, когато започна неговото стремглаво падение все по-ниско и по-ниско, почти до дъното. Пред очите на доктор Корти като кошмар преминаваха картини от последните дни. Той забрави за присъствието на брат си, който стоеше неподвижно в креслото, сериозен и суров… Скот! Преди няколко дни или седмици, или може би месеци — алкохолът убива представата за време — Регина Корти, известна певица, тогава още жена на професор Корти, му каза:

— Скот!

След това отблъсна от себе си мъжа си и заплака…

Доктор Корти едва можа да запази равновесие на непокорните си крака…

— Слушай, как можеш така!… Ами че жената трябва да бъде… как да ти обясня… жената винаги, при всички обстоятелства трябва да запази женствеността си… а ти като че ли искаш да се биеш с мен…

Професор Алберт Корти залитна, но успя да се хване за облегалото на канапето. На подпухналото му и зачервено от пиянство лице се появи усмивка на човек, който признава вината си. Кичур разчорлена коса стърчеше като рог над високото чело и придаваше на лицето му смешен, но в същото време и злочест вид. Смачканата яка на жилетката, цяла в петна, старият мръсен халат без нито едно копче предизвикаха у Регина чувство на отвращение. Тя внимателно го изгледа от главата до петите и каза с глас, треперещ от сълзи и омраза:

— Да, да… скот! А как те обичах, боже мой, как те обичах!

Пияният професор направи крачка към жена си и скръсти ръце като за молитва:

— Регина! Регина!… Но ти и сега ме обичаш. Аз… аз съм голям човек, а на големите хора е позволено… Мен ме познава цяла Европа… и… и… как да ти обясня. Моите научни трудове са преведени на почти всички езици.

Регина го прекъсна с отчаян жест и тръгна към вратата, но той я настигна и я хвана за ръка.

— Остави ме на мира! — извика тя и в гласа й имаше толкова омраза, че той се изплаши и веднага я пусна, но в същия момент и него го заля вълна от невъздържан гняв, очите му се напълниха с кръв и той започна да се задъхва:

— Как смееш? Коя си ти? Кой ти е дал право да говориш така с мен? Кой? Аз, разбираш ли, аз ти дадох славното име Корти. Аз! Без мен ти не си нищо! Само една певица, комедиантка, а след няколко години, когато гласът ти заприлича на нещастно мяукане, ще те захвърлят като стара вещ, на която е съдено да бъде забравена. Коя си ти? Жена на известния професор — гордостта на медицината Алберт Корти!

Неговите думи причиниха на Регина ужасна мъка, но тя не каза нищо, само закри с ръце красивото си лице.

Професор Корти отново се залюшка. Сега беше блед от възбуда.

— О, Регина, прости ми, аз съм… — каза той веднага с отпаднал глас — аз страдам, разбери, страшно страдам. Обичам те безгранично, както и преди, а ти… но да, аз съм един нещастен човек заради моята страст към алкохола и… морфина… Да-да, жалък съм, признавам, но… не съм винаги пиян, Регина! И при мен има светли моменти. Аз се боря вярвай ми! С всички сили се боря и се старая да се съвзема, но отникъде не намирам поддръжка, съчувствие любов и аз…

— Колко си несправедлив! Нима аз не се борих заедно с теб?

— Да, да може би, но твоето държане към мен, твоята надменност. Ето сега ме отблъсна. Но да, аз мириша на алкохол, вярно е, но това не ти дава право да се държиш с мен като че ли наистина съм скот.

И чувствувайки се страшно обиден, Корти отново се разгневи:

— Да не си посмяла! Забранявам ти! Разбираш ли? Коя си ти? Коя? Забранявам ти!

— Господи, какъв ужас! — изхълца Регина и избяга от стаята.

— Никаквица! — злобно извика след нея доктор Корти и с несигурни крачки тръгна към кабинета си.

На прага едва не събори своята милосърдна сестра Ема Зеберг.

— По дяволите! Винаги сте там, където не трябва! Хвърлете цигарата! Как смеете да пушите в мое присъствие? Каква сте вие тук? Вие се забравяте. Знаете ли при кого работите? При професор Корти! Да, да, с това ви е оказана голяма чест!

Ема послушно изгаси цигарата и хвана професора за ръка.

— Не се безпокойте, моля ви! Вие сте известен човек, господин професор, и здравето ви е необходимо за много и много хора. Пазете се.

Сладникавите думи на младото момиче повлияха невероятно на пияния професор. Бръчките изчезнаха, на лицето му се разля блажена усмивка. Неочаквано го обзе желание да я прегърне, да се притисне до нейното топло тяло и да се оплаква, да се оплаква от своята страшна съдба.

— Само вие ме разбирате, сестра, само вие — каза той изведнъж с благ глас и очите му се замъглиха. — Само вие схващате моя сложен и тежък живот… Тя ме нарече скот, разбирате ли? Аз, известният професор Корти, които и дадох своето име, познато на целия свят, и богатство съм бил скот!

— Нима е могла да каже такова нещо?

На кръглото пълничко лице се появи учуден израз, но Корти беше много пиян, за да забележи подигравателните искрици в малките лукави очи на Ема Зеберг.

— Да, да, скот! Аз съм скот! Ето, виждате колко самотен съм тук. Това е съдбата на човека, жертвувал най-хубавите години от своя живот за доброто на другите хора! Да кажем, че съм се отпуснал и занемарил своята външност, но духа си, разбирате ли, моя дух, моите знания и моето място в науката аз съм запазил.

— Но, господин професор, как можете да питате? Нима аз малко страдам заради вас? — многозначително отговори Ема и с прекрасно изиграна срамежливост сведе очи.

— Ммм… това е много интересно… Това е нещо съвсем ново за мен, сестра.

И той хвана ръцете й и започна да ги разглежда.

— Вие имате хубави ръце, госпожице Зеберг, даже много хубави и… Ха-ха! Сигурно и цялата сте… но как да ви обясня… цялата хубава и топла. Какво мислите?

— Не знам, господин професор. Не съм обръщала внимание на това.

— Ах, така ли? Ха-ха-ха! Това е интересно, сестра, много интересно! О, да, и бялата престилка ви отива, сестра… И бялата забрадка… и ушите ви са малки и розови… Ах, елате… тези ваши ушенца…

— О, какво правите, господин професор?

— Но защо не? Защо се срамувате?

— Господин професор, аз съм само милосърдна сестра.

— Затова и трябва да бъдете наистина милосърдна! Хе-хе-хе!

Корти хвана с два пръста ухото й, привлече я към себе си и го целуна.

— О, господин професор! — прошепна Ема.

Доктор Корти отново се намръщи.

— Разбирате ли, тя ме нарече скот! Как смее? Аз няма да го позволя.

Някой нетърпеливо почука на вратата.

— Какво е това? Кой е там? — извика професорът.

През полуотворената врата се подаде пожълтялото болно лице на някаква жена.

— Извинете, ще приемате ли днес? Ние вече цял час чакаме в чакалнята.

— Как смеете? — викна професорът, свивайки юмруци, но Ема Зеберг го блъсна на дивана.

— Не бива, господин докторе — каза тя тихо, но убедително и той веднага се съгласи с нея.

Първа влезе жената с жълтото лице. Болеше я крак, накуцваше. Ема я настани на стола и започна да събува вълнения й чорап. Професорът хвана превързания синкав крак на болната, освободи го от превръзката и с рязко движение сне от раната голямо парче пластир. Болната извика от болка.

— По-тихо! Да не би да искате да не ви боли? Виж я ти — възкликна професорът.

И той пусна болния крак, който безпомощно падна на пода.

— Но… бихте могли по-полека, по-внимателно… — шепнеше през сълзи болната.

— Какво? Вие ли ще ме учите? Вие да не сте професор Корти? Само това оставаше.

Сестра Ема повдигна крака и започна да промива раната.

— Вие трябва да лежите — чувате ли, да лежите! А не да скитате из улиците — мърмореше професорът, разглеждайки раната през голяма лупа.

Пациентите през този ден бяха малко и професорът се чувствуваше сякаш леко обиден.

— Какво значи това? — запита той сестрата и показа с глава към празната чакалня.

— Конюнктура… — отвърна сестрата, без да разбира смисъла на тази дума, но Корти улично знаеше откъде идва равнодушието към неговия кабинет. И все пак не намираше сили да се промени и се плъзгаше все по-надолу и по-надолу.

Стана от стола, изми ръцете си, свали лекарската престилка сложи на главата си шапката с широка периферия, взе бастуна и излезе на улицата. Спря се пред вратата, дълго търси из джобовете бележника си и намирайки го, започна да го прелиства. С голяма мъка откри страницата, където бяха написани адресите на пациентите, които трябваше да посети днес.

— Баронеса Гертруд Шлангер. Коригасе 12 — прочете той на глас и тръгна нататък с големи, но несигурни крачки.

От студения въздух действието на изпития коняк се чувствуваше по-силно и Корти кимаше с глава, проклинайки пиянството си. На ъгъла той застана пред табло за реклами. Забелязвайки в голям жълт квадрат името на жена си, той презрително се изсмя.

— Тя… известна певица… гордостта на нашия театър… — четеше той през зъби. Спомняйки си за сутрешната сцена, когато жена му го беше нарекла скот, удари злобно по съобщението с дебелия си бастун и продължи пътя си.

Изведнъж нещо се шмугна между краката му. Корти се обърна и видя своето куче. Злобата му веднага изчезна и той добродушно се засмя:

— Ах ти, вагабонтино! Ти ме шпионираш! Хайде вкъщи, марш!

Корти тупна с крак по асфалта и кучето, отпускайки опашка, послушно тръгна към къщи. — Да, и то е скот — измърмори професорът и извика такси.

Баронеса Гертруд фон Шлангер зачудено погледна професора, когато той се появи на вратата. Тя почти се изплаши от този небрежен човек, който й подаде своята грамадна космата ръка.

Баронесата беше млада и представата й за известния лекар и професор беше свързана с някакъв импозантен, хубав и елегантен мъж, а пред нея стоеше немит човек, по палтото и жилетката, на когото се виждаха големи мазни петна и следи от червено вино. Когато той хвана ръката й да отчете пулса й, тя се погнуси от неговите нокти, жълти от тютюна, неизчистени, ужасни…

Мъжът на баронесата бе в съседната стая и с нетърпение чакаше професорът да излезе. Корти седна на леглото до болната и без да изпуска нейната слаба ръка, я гледаше с пиянски замъглен поглед. Той видя заоблените й гърди под копринената завивка, след това неговият поглед се задържа на бялата й нежна шия и после на красивото лице с големи сини, изплашени сега очи.

— На колко години сте? — попита той грубо.

И отново погледът му се впи в нейната шия, но сега изразът на очите му беше друг… Баронесата забеляза това, почувствува инстинктивно защо неговите дебели пръсти стегнаха ръката й. Корти бързо погледна вратата, но баронесата улови този поглед, разбра го и почувствува, че е в опасност.

— Трябва да ви прегледам и преслушам — каза той нетърпеливо и сложи в ушите си краищата на гумените тръбички.

Баронесата се поколеба.

— Но какво има? — попита той грубо и хващайки единия край на завивката, я отхвърли настрана.

Младата жена се сви така, че той можа да види само нейните малки крака с розови пети. Неочаквано той хвана единия от тях с голямата си длан.

— Ха-ха-ха, какви малки нежни крачета — каза повече на себе си и изведнъж притисна към крака й своите влажни устни и небръснатите си страни.

Баронесата извика. Когато Корти се изправи, пред него стоеше нейният мъж. Той беше висок и смешно тънък в своя дълъг черен редингот. На окото му блестеше пенсне.

— Вие сте пиян, докторе — каза баронът и неговият орлов нос стана жълт като восък.

— Как така? Какво значи това — пиян? Кой ви дава право? Аз да не съм… някакво животно? Как смеете? — опита се да се защити професорът, но след това сви рамене и с тежки крачки тръгна към вратата. На прага се спря, обърна се, погледна барона с очи, пълни с презрение и с насмешлив пиян глас каза: — По-добре е да бъдеш пиян, отколкото глупав, бароне.

* * *

Едва на улицата професор Корти разбра, че се случи нещо ужасно, непоправимо. Разбра и изведнъж изтрезня.

„Какво става с мен? Може би… може би съм полудял? Боже мой — аз съм полудял!“ — повтаряше си.

На ъгъла на Рингщрасе нерешително спря пред вратата на един ресторант и дълбоко въздъхна. Чувствуваше жажда, непоносим копнеж за питие, което пари устата, езика, гърлото, което дава успокоение, кратко, но все пак успокоение.

„Не, няма да влезеш!“ — убеждаваше се той.

С голямо усилие на волята си наложи да подмине ресторанта, но предварително знаеше, че ще се върне. И наистина се върна. Първото самозалъгване му беше необходимо да заглуши гласовете на съвестта си, които все още бяха останали, но с всеки ден ставаха все по-тихи и нерешителни.