Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Д. Бойков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,3 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Михаил Цвик. Близнаци
Английска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1993
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-049-8
История
- — Добавяне
Раздяла
— Обичаш, но не можеш да докажеш това… Потъваш все по-надолу и по-надолу — не можеш да се спреш — шепнеше професорът, повдигна натежалата си глава и впери поглед в брат си, който стоеше все още, без да се помръдне, сериозен като съдия. Суровият поглед на Рудолф върна професора към действителността. Цялата нощ те двамата стояха на старото канапе в кабинета на Корти. Адалберт, щом почувствуваше, че изтрезнява, изпиваше нова чашка коняк. Разказваше на брат си за своя живот, оплакваше се и плачеше с пиянски сълзи. Рудолф го слушаше внимателно и всеки миг се уверяваше все повече и повече, че е дошъл едва в последния момент. Той наблюдаваше Адалберт, неговото подпухнало и издраскано лице, мръсната му яка, смачканата връзка, зачервените очи, небръснатото лице, наблюдаваше го и беше готов да заплаче от болка и срам. Цяла нощ слуша Рудолф неясните думи на професора, видя напразните му усилия да свърже мислите си в едно цяло и разбра, че брат му е пропаднал съвсем.
— Да, да… — говореше Адалберт, жестикулирайки — някога беше чудесно… Моите книги, възхитената аудитория, ръкопляскане… А спомняш ли си каква ръка имах? Каква сигурност, точност… Известният професор Сауер, който присъствува на една моя операция, не можа да се въздържи и ми каза: „Вие сте магьосник! Пред вас аз съм само хирург, който се е учил добре!“. Да, беше време… А сега погледни какъв съм… Вече не виждам добре, ръката ми трепери… А Регина… Но какво да говоря за това! С какво, страхопочитание влизаше тя в кабинета ми, гледаше инструментите и бялата ми престилка и едва я пипваше, и то с края на пръстите си… А сега? Ха-ха-ха, сега ме нарича скот… Рудолф — и славата, и любовта, и човешката сила…
Професорът отново протегна ръка към шишето с коняк.
— Стига, Адалберт — с болка в гласа каза Рудолф.
— Нищо, сега ми е все едно, съвсем все едно… Аз прекрачих всички граници.
Професорът изпи чаша коняк и продължи.
— Разбираш ли, братко, всичко е изгубено, всичко! Аз все още се държах за Регина, за нейната любов, живеех заради нея, а сега изгубих и това… Страшно…
— Какво е страшно? — попита Рудолф.
— Ммм… не знам дали ще ме разбереш. От всичките ми чувства е останало само едно — ревността. Ето, аз без никаква болка ти оставям къщата, кабинета, пациентите, инструменти, книги… но да те оставя под един покрив с нея, с Регина…
Адалберт стисна зъби, затвори очи и неговото червено лице изведнъж пребледня.
— Тя ще замине оттук, завинаги — каза Рудолф.
— Мислиш ли?
— Зная със сигурност.
— Добре… Така е по-добре… Вярвам ти, винаги си казвал само истината. Помня това. Някога обеща, че ще оставиш Регина и ще отидеш в Индия — така и направи. Запомних това и бях много благодарен. Ти винаги си бил по-добър от мен. Сега и тя ще си отиде… Така е по-добре, но бих желал да я видя още веднъж. Нищо няма да й кажа, нито една дума… Само да я видя за последен път.
И професорът гледаше брат си с очи, пълни с молба.
— Това е излишно. Сбогуването е най-тежко.
— Хъм! Да, и животното може да обича — безкористно, до смърт… Няма да отида при нея, имаш право, братко…
Рудолф си отдъхна. Поолекна му.
— Така завършва моята кариера. Изведнъж… през нощта… А колко труд беше нужен, упорит труд, за да създам тази кариера. Щастлив съм, че дойде, Рудолф. И сам разбирах, че не може да продължава така. Животът ми стана ужасен. А отгоре на всичко и тази последна история с Ема Зеберг. Тя съвсем ме уби. Нужно ми е спокойствие, почивка. Разбираш ли, пълна почивка. И за пиянството е нужно спокойствие и почивка, ха-ха! Хора като мен трябва да имат свои гробища. Ха-ха! Отлична идея! Бих могъл да основа град на пропадналите, на бившите хора. Вид гробища за порочните, пропадналите хора, вид чистилище…
Рудолф изведнъж стана.
— Вече се съмва, Адалберт, трябва да побързаш — каза той на професора.
— Да, да, имаш право! Мъртвите не трябва да пречат на живите. Тръгвам, тръгвам… Професорът с голяма мъка стана от канапето, залитна, но все пак запази равновесие и се приближи до масата.
— Как обичах всичко това… — каза той с мъка.
Дълго гледа книгите в библиотеката, после взе една с треперещите си пръсти и усмихвайки се тъжно, каза на брат си:
— Това ще вземе със себе си. Хубава книга за живи и за мъртви… Библията…
— Време е, Адалберт — отново го подсети Рудолф и неспокойно погледна към градината, където дърветата се очертаваха все по-ясно и по-ясно.
— Тръгвам, тръгвам… — забърза Адалберт.
— Къде са нещата ти?
— Какви неща?
— Облекло, бельо…
— Ха-ха! Ей, че си смешен! Всичко, каквото имах, се изпокъса… Въобще не съм мислил за това напоследък. Преди за всичко се грижеше Регина… но после… — Професорът махна с ръка.
— Имаш ли достатъчно пари, Адалберт? — попита Рудолф.
— Пари? Хъм… пари…
Адалберт дълго търси ключовете, после отвори едно от чекмеджетата на писалището си, извади оттам портфейл, в който имаше връзка банкноти. Рудолф преброи парите.
— Две хиляди и двеста франка. Аз ще ти дам още хиляда. За начало ще ти бъдат достатъчни, а след това всеки месец ще получаваш своята рента… Къде е паспортът ти?
— Паспорт?… Аз нямах по-рано нужда от паспорт… Моето лице и името ми бяха моят паспорт. Всички, даже и децата, познаваха професор Адалберт Корти… Ти казваш паспорт… И професорът започна да отваря едно след друго чекмеджетата на писалището. Двамата дълго търсиха, докато най-после Рудолф измъкна от куп пожълтели ръкописи малката книжка.
— Ето, вземи го! Ха-ха-ха! Чудесна идея! Значи сега аз съм доктор Рудолф Корти, а ти си, ти си професор Адалберт Корти! Чудесно! С паспорта ставам трезв човек, с безукорно име, а ти поемаш на гърба си моите пороци, грешки, престъпления. Ти си благороден човек, братко, аз много те уважавам! Ха-ха-ха! Благодаря ти!
— Къде ще отидеш, Адалберт?
— В Аделбоден, драги мой! Хубаво малко градче сред планината, където никой не познава професор Адалберт Корти, никой нищо не е чувал нито за неговите научни трудове, нито за неговото пиянство и… за неговата хубава жена. Прости ми, братко, аз съвсем съм пиян, а тази безсънна нощ, твоето идване, моето бягство… Пиян съм… Сбогом.
Рудолф държа палтото на брат си, после му подаде шапката и бастуна.
— От централната гара ли ще тръгнеш?
— Не, не! Там всички ме познават. Ще отида до покрайнините, ще взема някоя селска кола, с която ще отида до Алзе, откъдето има само няколко крачки до гарата.
— Така ще бъде добре — каза Рудолф.
— Ето, виждаш ли, макар и да съм пиян, все пак се старая да запазя инкогнитото си… А сега, братко, сбогом!
— Слушай, Адалберт, даваш ли честна дума, че няма да се върнеш?
Адалберт помисли малко, после отговори сериозно и решително:
— Давам ти честна дума! Желая ти всичко хубаво, Рудолф!
После Рудолф Корти прегърна брат си и с искрено чувство на любов и съжаление го притисна към гърдите си.
— Нека Бог да ти помогне! — каза той тихо.
Професорът беше много развълнуван.
— Благодаря ти, братко — отвърна и излезе в градината.
Той остана там за момент, вдишвайки утринната свежест, после вдигна глава и се загледа в прозорците на горния етаж. Сне прашната си широкопола шапка, след това, облягайки се на бастуна си, тръгна към изхода.
Рудолф Корти се върна в кабинета на брат си, застана пред големия портрет на Регина Корти, който висеше над канапето, и дълго го гледа…