Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Михаил Цвик. Близнаци

Английска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1993

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-049-8

История

  1. — Добавяне

Съперници

Доктор Карстен научи за предстоящия развод между професор Корти и жена му от самия адвокат Гурие. Винаги тих и спокоен, Карстен изведнъж се преобрази. Той неспокойно се разхождаше из стаите на своята голяма къща и не можеше да събере и подреди мислите си. Да, той знаеше, че те ще се разведат, знаеше и предвиждаше, но се страхуваше, че съпрузите мислят да се сдобрят в последния момент. Сега този страх беше изчезнал. Адвокатът Гурие му беше показал общата молба за развод и това беше дало сили и надежди на доктор Карстен. Той си спомни за своята единствена среща с Регина, спомни си за нейното равнодушно, почти неприятелско държане към него, после се сети за онази нощ, през която стоя пред оградата на професорската градина, тайнствените стъпки и думите: „До утре!“. Но тя отрече това. А Регина не може да лъже. Такива жени като нея предпочитат да си докарат неприятности, отколкото да направят компромис със своята съвест. И Карстен започна бързо да се облича. Не беше взел никакво решение, но беше смешно да седи със скръстени ръце. Трябваше да направи нещо, да предприеме каквото и да е.

Карстен седна в едно такси и каза да го закарат в операта. „Защо всъщност отивам там?“ — питаше се той по пътя и макар че не можа да си отговори, все пак отиде.

В ложата, в която влезе Карстен, седеше възрастна дама с лорнет и той беше доволен, че не я познава и не трябва да разговаря с нея, да я пита за здравето й, за времето, за политика и за публиката в театъра.

Увертюрата на „Танхойзер“ поуспокои малко мислите и болката, която Карстен постоянно носеше в себе си напоследък, но тъгата по Регина отново се върна, а заедно с нея и болката му. За да се поразсее, започна да разглежда публиката и веднага забеляза в една от ложите доктор Корти. Той седеше спокойно, облечен във фрак, и гледаше завесата.

Карстен се отдръпна в дъното на ложата си, извади бинокъла си и го насочи към Корти.

„Чудно — помисли си той. — Корти с фрак в операта и трезвен!“

Забеляза бледото лице на професора, грижливо сресаните му коси и трезвия израз на очите му.

И Карстен почувствува ревност. Какво го е накарало да се облече така официално и да дойде в операта? Може би желанието му да покаже на обществото, че не е толкова лош човек, за какъвто го смятат всички, и да помислят, че Регина иска да се разведе само от каприз? Или… или може би той наистина се е съвзел и променил, за да изкупи греховете си пред жена си, да спечели отново нейното доверие и уважение? „Това би било страшно“ — помисли си доктор Карстен. Завесата бавно се вдигна и той забеляза силното вълнение по лицето на професора.

— Той я обича, обича я! — почти на глас каза Карстен.

Дамата с лорнета се обърна и недоволно го погледна. Той се смути. Не беше усетил, че говори сам на себе си.

Когато Регина се появи на сцената, Корти почувствува как сърцето му започва силно да бие.

„Петнадесет години… петнадесет години“ — мислеше си той.

Карстен не гледаше към сцената. Тази вечер професор Корти го интересуваше много повече. В антракта не можа да издържи, излезе от ложата си и отиде да чака професора във фоайето. Но времето минаваше, а той не се появяваше. Тогава докторът се реши и влезе в неговата ложа. Професорът беше сам. Той все още стоеше в своята унесена поза и гледаше към сцената. Дори не се обърна, когато Карстен влезе.

— Добър вечер, господин професор — каза високо Карстен.

Едва тогава Корти се обърна към доктора. Той не познаваше дошлия, но все пак го поздрави любезно протягайки му ръка:

— Добър вечер.

— Надявам се, че не ми се сърдите, господин професор… Тогава и двамата бяхме възбудени… — започна Карстен.

Корти, разбира се, не знаеше и не можеше да знае защо трябва да се сърди на този непознат човек, но разбра, че се отнася за някаква разправия, в която е замесен брат му. А Карстен го гледаше с изненада, почти със страх и изобщо не можеше да разбере защо професорът е толкова объркан.

— Разбира се, че не се сърдя — отговори най-после Корти.

— Позволявате ли да седна?

— Моля.

„Колко се е променил… Колко добре изглежда днес. Това е старият Корти. Така изглеждаше в най-хубавите си години, годините на своята слава…“ — мислеше Карстен.

— Вие толкова рядко идвате в операта, господин професор.

— Да, да… аз имам много работа… сега…

По лицето на доктора премина иронична усмивка. Той знаеше, че професорът напоследък въобще не работи.

— Вашата съпруга е великолепна днес, нали, господин професор?

— Да, да, много е добра… чудесна е — разсеяно отговори Корти.

Разговорът не вървеше. Рудолф внимателно наблюдаваше Карстен, опитвайки се да разбере кой е този господин. Разбира се, не можеше да го попита за името му.

Чу се звънец. Карстен стана.

— Бихте ли желали, господин професор, да отидем заедно след представлението в някой локал?

Той много искаше да поговори с новия Корти, трезвия. Да чуе лично от него нещо за развода, да говори с него за Регина, да чуе от неговите уста, че той смята, че завинаги е изгубил тази жена… Искаше да накара този алкохолик, който сигурно не пие вече, отново да помирише виното, да го напие и да го изпрати вкъщи такъв, какъвто го беше намразила Регина. Но Корти любезно отговори:

— Благодаря ви, но не мога, зает съм тази вечер.

— О, да знаете само как съжалявам, господин професор — с искрено разочарование в гласа каза Карстен.

В този момент в ложата се върнаха дамата и господинът, които имаха тук места.

— Добър вечер, доктор Карстен! — каза господинът.

Корти изтръпна. Значи това е доктор Карстен, мъжът, чието име сега свързват с Регина? Същият този Карстен, заради когото не може да спи нощем?

Корти изведнъж се оживи, умората изчезна от очите му, на бледото му лице се появи руменина.

— Знаете ли какво, докторе… размислих. Защо наистина да не поседнем някъде след представлението? — обърна се той към доктора.

Карстен се зарадва.

— Отлично, господин професор, много се радвам!… Ще се срещнем долу — каза Карстен и се върна в своята ложа.

* * *

В ресторанта беше шумно, весело и задимено. Рудолф Корти вървеше като насън след Карстен. Все още беше под впечатлението на първата си среща с Регина. Беше отнесъл със себе си от операта красотата на нейното пеене, пеене, което звучеше в ушите му и на улицата, и сега, в ресторанта.

Той дойде на себе си едва при масата, когато погледна доктор Карстен, дойде на себе си — и се изплаши. Какво ще стане, ако този човек, който нито за миг не снема от него своя внимателен и проницателен поглед, забележи, че не е Адалберт Корти? А ако сам се издаде в разговора с необмислена дума или въпрос? Интересна, но и колко опасна игра… Вече не можеше да се върне назад. Освен това желаеше да разгледа този човек, когото Регина обича, да почувствува напълно болката от ревността, защото и ревността приближава мъжа до любимата жена също както и самата любов. Рудолф се интересуваше от всичко, което се отнасяше до Регина. Освен този Карстен, в целия град нямаше никой, с когото Рудолф би могъл да разговаря за нея.

Доктор Карстен подаде на Рудолф листа с вината. Рудолф го погледна с разсеян поглед, без да чете, без нищо да вижда, а Карстен чакаше с нетърпение и гледаше добре сресаната му коса над високото гладко чело, идеално ушития фрак, хубавите, поддържани ръце и почувствува същия страх, който го обзе още в театъра: професорът изглеждаше така по времето, когато Регина го обичаше.

Корти почувствува втренчения поглед на доктора и най-после си спомни, че не е сам на масата.

— Благодаря, докторе, ще си поръчам кафе — каза той.

— Какво? — Карстен не го разбра, не искаше да вярва на ушите си. — Вие… вие не искате да пиете вино? Защо?

Корти видя изненадата, която се изписа по лицето на доктора, разбра я и каза:

— Да… Не искам… аз се овладях… и никога повече няма да ме видите пиян, докторе, никога! — каза той, стараейки се да не гледа доктора в очите.

— Аха, така! И вие мислите, професоре, че това ще трае дълго?

— Напълно съм сигурен! Всичко зависи от мен самия и единствено от мен.

— Да, да, разбира се, само от вас…

— С ужас си спомням за недалечното минало, докторе, с ужас и срам. Сега сам не мога да разбера как бях стигнал до това положение. Беше страшно, но отново вярвам в моите сили, в моята воля… Не, аз никога вече няма да сложа вино в устата си.

Скулите на доктор Карстен почервеняха — това му се случваше винаги когато се ядосваше. За да скрие някак гнева си, подаде на професора кутия цигари, но той отказа с глава.

— Благодаря, оставих и пушенето, докторе…

— И… пушенето? Чудно!… И не страдате ли от това професоре?

— О, да! Не може човек да отвикне така изведнъж. Но всеки успех е свързан с някакво страдание й лишение.

Карстен сухо се засмя — смях, съвсем неприятен на Корти. Сега и той наблюдаваше Карстен и се превърна цял в слух. Корти разбра, че пред него седи неприятел, но това откритие не го уплаши. Напротив, даде му нови сили да се бори. Но веднага си помисли: „За какво да се боря? В името на какво? Нима Регина е моя?“.

Карстен поръча шише бяло вино.

— Нима не ви изкушава, професоре? — запита го той с лукава усмивка. Все още се надяваше, че миризмата на алкохола ще разколебае професора, но той се засмя и каза:

— О, не! Чувствувам се отлично и без това!

Тогава Карстен сви рамене и изпи чашата си до дъно. И колкото повече пиеше той, толкова по-спокоен и по-самоуверен ставаше професорът. Той видя истинския Карстен, проникна в не много сложния свят на неговите мисли, чувства и желания и почувствува силата на своята трезвеност. Сега сам искаше да говори с доктора за Регина, да прецени дълбочината на любовта й към Карстен, да научи всичко, но докторът упорито мълчеше, а и Корти не се решаваше да започне разговор за Регина Корти.

Карстен не можа да издържи това мълчание и запита:

— Спомняте ли си добре нашата последна разпра, господин професор?

— Отлично си спомням!

— Вие тогава ревнувахте заради вашата съпруга…

— Да…

— Тогава вие бяхте в такова състояние, че беше безсмислено да ви се обяснява, че няма никакъв смисъл да се ревнува жена, с която са прекъснати всякакви връзки…

Тези думи улучиха професора, но той не се издаде и спокойно каза:

— Но аз я обичам, докторе!

— Добре. Не се съмнявам в това. Но вашата история с Ема Зеберг? Нима има смисъл тази ваша, така да кажа, закъсняла ревност? Жена ви не ви принадлежи повече и никога няма да ви принадлежи. Или може би мислите, че сега й предстои да отиде в манастир? Ще се намери друг мъж, който ще заеме вашето място, знаете това толкова добре, колкото и всички останали.

Корти въздъхна, сянка покри лицето му. Спомни си за Индия, спомни си за безсънните нощи, когато с часове лежеше на терасата на своята малка къщичка и наблюдаваше далечните трептящи звезди върху тъмносиньото небе. Спомняше си колко непоносимо задушни бяха за него тези нощи. Беше ревнив и тогава, още тогава беше почувствувал цялата гама на тази болка, която изпива тялото и душата.

— А моята ревност по отношение на вас, докторе има ли някакво основание? — запита той изведнъж, очаквайки със страх отговора.

— Никакво! — решително отговори Карстен.

— Наистина? Не желаете да ми причините болка или може би се страхувате от скандал? Не, днес не съм пиян и вие можете да ми кажете всичко, абсолютно всичко. Вие… вие я обичате, нали?

Карстен помисли малко и отговори:

— Да!

— А тя обича ли ви?

— Не!

— Наистина ли?

— Наистина! Но моята любов, колкото и безнадеждна да е, все пак ми дава право да й изпращам цветя на сцената и писма… Затова се зачудих тогава, когато ме нападнахте… Вие нямате право да ми забранявате да я обичам, никой не може да ми забрани това, никой! Зная, че ви остави и това дава поне малко надежда за моята любов. Кой ще бъде избраникът на вашата бивша съпруга след развода — това трябва да ви бъде все едно…

— Нима се надявате, че въпреки че тя не ви обича все пак може да се ожени за вас?

— Не съм казал такова нещо.

— Но все пак се надявате?

— Всички, които обичат, се надяват. Или повечето…

— Добре… Пожелавам ви щастие… — каза Корти и погледна часовника си. Вече мразеше доктора с цялата си душа.

Карстен се уплаши. Не искаше да се раздели с професора. Искаше да разговарят за Регина още и още, та поне по този начин да почувствува нейната близост, но Корти вече му подаваше ръка.

— Защо бързате толкова, господин професор?

— Уморен съм…

— Още няколко минути — молеше се Карстен и не пускаше ръката му.

— Добре!

— Искам да ви поверя една тайна.

— Моля?

— Жена ви обича ли някого?

— Не знам.

Корти почувствува студена пот по челото си.

— Не се ли съмнявате в някого?

— Не.

— Веднъж, беше през нощта, стоях край оградата на вашата градина…

— По-нататък! — подкани го Корти.

— Някой излезе от вашата къща и жена ви му каза: „До утре!“.

— Да не сте се излъгали, докторе?

— Не…

Корти насила се усмихна.

— Вие само преди няколко минути твърдяхте, че и ревността трябва да има смисъл…

— Не ви разбирам…

— Щом като знаете, че Регина обича някого, какъв смисъл има да я ревнувате?

Карстен настръхна. В тези думи имаше толкова горчива ирония и толкова омраза!

* * *

Корти се завърна вкъщи и влезе в кабинета си, без да се съблича. Над него беше спалнята на Регина и всяка нейна стъпка се чуваше съвсем ясно.

Регина още не си беше легнала. Отгоре достигаха радостното лаене на кучето и бързите стъпки на Кети.

Кети сложи на масата кафе и сандвичи и започна да разказва:

— Двамата, професорът и доктор Карстен, заедно напуснали операта. Портиерът ги видял…

— Нима професорът е бил в операта? Да не сте се излъгали, Кети? — изненада се Регина.

— Бил е, бил е! Старата госпожа Пине му продала програма и той й дал два франка. И колко елегантен бил с фрак! И съвсем трезвен, спокоен и мълчалив! Постоянно гледал към сцената с бинокъл.

Регина се замисли: „Какво ли е пък това сега?“.

А Кети продължи:

— Господин професорът изхвърли всички празни шишета и повече никого не изпраща за коняк. Готвачката казва, че и пушенето е оставил.

— Видяхте ли го днес?

— Разбира се! Занесох му пощата…

— Не попита ли нещо за мен?

— Нищо не попита, само ме погледна и ми каза любезно: „Благодаря, много сте внимателна“.

— Точно така ли каза?

— Да!

— А… тази Зеберг?

— С нея работата е много тайнствена, госпожо! — Кети направи изплашено лице и се наведе над ухото на Регина: — Готвачката се кълне, че господин професорът я изпъдил.

— Изпъдил? Как! Съвсем ли?

— Да!

— Идете си, Кети. Лека нощ! Искам да остана сама — нетърпеливо каза Регина и когато прислужницата, малко обидена от този край на прекрасно започналия разговор излезе от стаята, Регина стана, поразходи се малко, след това се спря и се ослуша. Но долу беше съвсем тихо…