Георги Коновски
С храна си живял (26)

26.

Тази вечер храната се състоеше от някаква супичка — по-скоро крем-супа, парченца месо, хляб и дори парче риба. Рибата се дължеше на Йоан, който без да иска разрешение, се измъкна от базата и се върна в имението с езерото. Охраната го видя, но нали излизаше — никой не го спря. Е, после се наложи да изслуша малко словесно от Елвик — че са едно цяло, че има ред, че не може така анархистично…

Но никой, разбира се, не отказа рибата…

Само едно нещо го обезпокои в имението.

Труповете на маймуните ги нямаше. Следите си бяха навред, кървавите петна бавно засъхваха, гилзите бяха пръснати по пода… Мъртвите маймуни отсъстваха…

Което беше показателно. Значи някой е бил след битката тук. И не сам. И според някакъв ритуал е прибрал убитите. Или е прикривал следи.

Защо?

Ейа взе поднос от големия шублер и седна до него на масата. Никой не им обръщаше внимание — хората идваха и си отиваха, разговорите се водеха тихо, погледите бързо се мятаха насам-натам, но по навик… Самоохраната беше първото задължение на човека — ако иска да има и други…

И те разговаряха тихичко — за нищо особено. Денят, задачите за утре, интересни открития в докараните находки…

Нито дума за миналото…

Нямаше и защо… Бяха минали не девет или 40 дни помен за мъртвите — времето беше се разляло като огромно, поглъщащо всичко наоколо си, блато. И в него потънаха и потъваха спомените, близките, сам човекът…

Имаше само мигът. Сегашният. Утре…

Утрето беше фикция…

Ако дойде…

Безсмислено беше да се концентрира човек върху планове и намерения. Елвик беше един от малкото оптимисти. Той цял час разказва на Йоан как вижда бъдещия минал свят. Идеализирано минало и розово бъдеще…

В което явно нямаше място за маймуни, големи котки, канибали, свободни банди…

Хуманист, оптимист, романтик… Елвик беше осъдил негласно на смърт всичко, което пречеше на виденията му. Изобщо не приемаше законите на природата за ролята на хищниците.

— Добре — каза му Йоан — но кой ще е санитарят на природата? Кой ще убива слабите и болните? Кой ще подтиква бавно и неумолимо земните същества да се развиват? Кой ще е камшикът зад интелекта? Морковът го знаем — желанието да станем съвършени. Е, няма да стане, но… А кой ще стряска и плаши с деградация?

— И какво стана, когато имаше страх? — попита Елвик — Човечеството ще стане съвестно, ще мисли, ще планира… За себе си… Всичко научено и създадено е за хората, нали?

Йоан се разсмя.

— За хората е прекрасният дворец, издигнат сред великолепен парк. Но хората не искат гледката или чистия въздух — искат да владеят всичко това. Да наредят какви беседки да се издигнат, какви алеи да се прокарат, кой да влиза и кой да не може да посещава парка…

Елвик се понамръщи, но Йоан продължи:

— Говориш за съзнание, говориш за съвест, говориш за хуманизъм… Основата на всичко това е самооценката. Кой какъв е и защо такъв е. Аз не познавам човек, който да не смята, че заслужава повече. Много повече от това, което му определят природата и обществото. Именно такива хора тласкат промените — с амбиция за себе си, те дават възможност на другите, на разбиращите значението си, да заемат своето място. Слабите са не скромните, слабите са надценяващите се. Защото не са реалисти… Е, представи си такъв свят — без хищници, без реалисти… Болен свят…

— Но ти смяташ, че човечеството ще може да живее сред опасностите на днешния ден? — възкликна Елвик…

— Ще живее… Ще оцелява… Ще гради… Ще променя… Но не правилата, а светът. Свят без силни и слаби е свят само на слаби. При всеобщо равенство — на силите, на интелекта, на социалното положение, веднага ще се намеси друг фактор. Например — амбицията. Тогава?

Елвик недоволно кимна.

— Подценяваш, много подценяваш хората — каза той — Ще мине време и…

— А, време… — Йоан го прекъсна безцеремонно — Време… Значи говорим пак за някакво ефимерно бъдеще, за някакъв свят не на утрешния ден, а нейде поне през другата седмица — според мерките на вечността… А днес? Какво ще правим днес? Утре?

Елвик въздъхна.

— Налага се — каза той бавно — да изчакаме утрешния ден… В днешния имаме прекалено много работа…

— Да оцелеем — пак го прекъсна Йоан.

— И това… Но трябва да спасим културата на миналото, да запазим някои неща…

— Правила, закони, философия…

— И тях…

— Тогава за какъв утрешен свят говорим? Проекция на миналия, който ни доведе до днешния? Въртене в кръг? Запазваме това, което смятаме за историческо достижение, но не като научна ценност, а като основа, около която да възстановим отреченото от природата…

Елвик замълча. Сетне пророни:

— Може и да има нещо в думите ти… Но не може да се живее само за днешния ден, само за днешното хранене. Трябва цел!

Йоан се усмихна:

— Колумбовци… И той тръгнал към Азия, а стигнал в Америка…