Георги Коновски
С храна си живял (22)

22.

Светлината минаваше през прозорчето на вратата и падаше точно върху огледалото. Което си беше изключително точен знак за събуждане. Особено, ако човек не е спал…

Цяла нощ лежа и мисли.

Малко и за младата жена. Знаеше, че със сигурност се лъже. Знаеше, че е логично първата хубава спасила се да привлече вниманието. Знаеше, че това е просто увлечение… И дори това е силна дума. Пък за любов — да не говорим…

Затова се опита да я прогони от мислите си. Не беше трудно — две денонощия в спокойна среда изобщо не бяха достатъчни, за да върнат някогашния преподавател…

Насочи вниманието си върху целта на проекта.

Елвик и останалите искаха да спасят света. Да го спасят от това, което според тях, го унищожаваше. Или поне заплашваше.

Ясно беше, че Пресътворението не може да бъде реализирано за година. И дори за десет… Та и за век…

Гланцът на цивилизацията не беше надран — беше олющен. И само малки останки — като архипелаг от почти невидими островчета — бележеха някои опорни точки. Като лъчи светлина в безлунна нощ.

А нощта над човечеството се спускаше отдавна. Пирамидата на разума ставаше все по-ниска, а върхът й все по-остър. Намаляваха хората на изкуството и съзиданието, увеличаваха се тези в основата на общественото съзнание — работници, земеделци, обслужващ персонал. Постепенно в обслужваща класа се превърнаха онези, които уж трябваше да са водещи и будители — учители, журналисти, медици, инженери, специалисти по какво ли не…

Така беше по-удобно. Конкретност на задълженията, манталитет, отговарящ на изискванията на господарите, бит по модата.

Е, никой никого не наричаше „господарю“, то си се подразбираше. Малка група изключително богати, голяма група богати и огромното мнозинство, определяно ласкателно като „средна класа“. И не се питаха какво й е средното, след като под нея имаше само една група — почти толкова голяма като брой — изпадналите. Тези, които живееха не ден за ден, а момент за момента…

Група, която се увеличаваше по брой в страните от Третия и Втория свят… Докато вълната преля и цунамито на безсмисления бунт срещу всичко и всички унищожи цивилизацията…

Не помогнаха пропагандите и мантрите в медиите, не помогнаха налаганите идеи посредством образованието, не помогнаха грижливо отглежданите сили за сигурност…

Когато няма перспектива — и оцеляването е шанс. Иначе гибелта е неминуема…

Да, в тази цивилизация бяха създадени прекрасни произведения на изкуството, направени велики изобретения и множество открития, беше даден път на човечеството към технологичен подем…

Но духът създаваше всичко това не благодарение, а въпреки цивилизацията…

Налаганите принципи на пазарни отношения унищожаваха не творбите, а създателите. Конкуренцията смазваше всичко различно, всичко ново, всичко възможно. Паричните отношения изтриха от морала човешките емоции — любов, красота, дълг, вярност, съвест…

И най-вече постоянното вкарване на хората в калъпа на мига…

Малцина бяха тези, които живееха за утрешния ден. Малцина бяха тези, които съзиждаха бъдещето. Малцина бяха тези, които жертваха днешния кеф заради утрешната наслада…

Цивилизацията беше изградена върху гнили основи… И рухна бързо. С трясък…

Като погреба разните течения — либерализъм, пазарна демокрация и какви ли не тоталитарни философии, маскирани като справедливост и светла евентуалност…

Сега Елвик искаше да спаси останките — или поне това, което смятаха той и хората му за култура. Но грешаха в едно — старо вино в нови мехове не се налива. Беше казано още в Библията…

Така си мислеше Йоан през цялата тая дълга нощ…