Георги Коновски
С храна си живял (23)

23.

Не бяха много хора — Йоан, Хит, още двама пазители плюс четирима от охраната. Последна се появи младата жена, с която се сблъскаха снощи. Тя беше в облекло, което преди биха нарекли спортно. Или ловно. Опънатият клин подчертаваше дългите стройни крака, полото и елекът формираха стройната фигура, прибраната под шапката коса даваше възможност да се види дългата й шия…

— Ейа — представи се тя на Йоан.

Той смотолеви името си и по това, че не го попита пак как се казва, разбра, че знае. Но — формалност…

Тръгнаха към изгряващото слънце. Истинска експедиция — движението показваше натрупан опит. Напред двама от охраната, после пазителите, накрая още двама. Последните оглеждаха и встрани, а никой от охраняемите не се впусна в разговор. Всички внимателно следяха храстите и горичките, хълмчетата и руслата на реките.

Не бяха тръгнали на пролетна разходка, а на трудна задача в смъртоносен свят. Няколко пъти спираха, докато водачите се уверят, че няма опасност. Видяха в далечината група големи котки, а по някое време по клоните на грамадно дърво се замята маймуна и изчезна в храстите.

Беше ясно, че и светът ги следеше. Но важното в случая беше в концентрацията — да не дадат възможност за изненада, да не се превърнат в бърза закуска…

Обектът беше на много опасно място — в центъра на бивш град. През крайните квартали минаха бързо. Разрушени панелни блокове, висящи арматури, размятвани от вятъра хартии и парцали, тук-там кости. Немалко от тях — човешки…

После пресякоха реката понякога пищен мост. Сега стърчаха две-три ферми, трябваше да се мине по железобетонни греди, а отдолу бавно течеше това, което беше останало от някогашната река — важна водна артерия в държавата…

И стигнаха богаташкия квартал… Големи домове, огромни паркове, изкуствени водоеми — сега пресъхнали и служещи като препятствия, тук-там скитащи бивши домашни животни — оцелели кой знае как и защо…

Имението, в което щяха да проведат изследванията беше огромно — с великолепен замък в средата, с беседки сред вече подивели горички, цели поляни от цветя, голямо езеро, в което водата незнайно защо беше все още свежа. Имаше дори риби…

— На връщане — каза Хит, виждайки хищния поглед на Йоан към плувците…

Вратата на сградата беше затворена. Един от авангарда я приоткрехна лекичко, после със замах се метна вътре. Тишина…

Влязоха още двама, след тях Йоан. Започнаха прочистване на къщата-замък. Беше на три етажа, със своеобразна кула — донжон от лявата страна. Първият етаж не беше интересен — кухня, някакви стаи… Но имаше голяма зала — за приеми, по всяка вероятност.

Там беше търсеното.

По стените висяха картини, на специални стойки бяха статуите, а най-голямата заемаше централно място, пред някогашен фонтан…

Пазачите се пръснаха до прозорците и вратите, учените се заеха с оглед на намереното. Йоан не знаеше какво да прави — не беше изкуствовед. Но Хит му махна с ръка и посочи вратата, водеща към кухнята. Вътре беше мръсно, прозорците изпочупени, вратата към задния двор висеше на едната панта…

Йоан най-напред я обезопаси — вдигна барикада от няколко маси и два шкафа. После огледа помещението. Хладилникът беше затворен, до него фризерът също беше скрит зад желязна врата. Най-удобно беше да се наблюдава от вратата към залата — хем виждаше какво правят учените, хем под око му бяха няколкото прозорци почти без стъкла. Но явно при предишното идване някой беше се постарал да ги позакрие, така че грамадите от мебели и щайги правеха невъзможна бърза атака от там…

Минаха няколко часа. Учените ту се пръскаха, ту се събираха и започваха спор. Пазачите не им обръщаха внимание — с професионална вглъбеност наблюдаваха посоките, които сами бяха определили като възможен източник на опасност.

Йоан навлезе в темпото — та това беше животът му през последните… Не помнеше месеци или години… А може и векове…

Автоматичната винтовка беше застинала в ръката му — излишна в това примамливо спокойствие, в тази удобна за работа атмосфера…

И тогава…