Георги Коновски
С храна си живял (25)

25.

На връщане забелязаха отдалеч голяма маймуна. Но тя се скри бързо в туфа храсти и те не се занимаваха с нея повече. Стигаше им временния стрес днес. Пък и хората бързо свикваха с напрежението — не търсеха екшън за разреждане и забавление, но и не бягаха от риска. Просто знаеха, че животът е живот, докато си напрегнат. После идва смъртта…

Йоан искаше да се доближи до Ейа, да поприказват, да разбере нещо повече за нея…

Но, разбира се, в този свят време и място за ухажване нямаше. Всеки знаеше къде трябва да е, в коя посока да наблюдава, кой сектор да защитава… И да напусне зоната си — означаваше огромна опасност за всички, възможност за погибел…

И, все пак, Йоан от време на време хвърляше бърз поглед към колоната, където трета поред се движеше младата жена. Разбира се, това бяха бързи погледи, но наблюдателният Хит се подсмихна тънко по едно време. Естествено, и той не коментира — в походни условия няма време за празни приказки. Дори звуците бяха ограничени шъткания, изсъсквания, леки подсвирквания…

Прибираха се с добри резултати. Учените твърдяха, че са намерили поне десетина оригинални картини — при това едната изключително стара и ценна, бяха понесли две статуетки от Древния Изток, в кожена торбичка прибраха немалко монети, а на гърба на единия имаше малък денк с книги — две от тях бяха отпечатани, по всяка вероятност, от самия Гутенберг…

После Йоан разбра, че невинаги резултатите са толкова добри. Случвало се е да намерят само копия, репродукции, модерна литература… Но Елвик държеше всичко по-ценно да се прибере. Защото никой не знаеше докога ще се трупа колекцията. И какво ще е нужно тогава, когато новите хора започнат да възстановяват своя стар свят…

Йоан видя Големия склад. Беше на предпоследния етаж — над сами жилищата. Цялото пространство беше разделено на зали. Много зали…

В едните бяха рафтовете с книги — по епохи, по държави и езици…

В другите съхраняваха и работеха върху скулптурите и картините — описание, консервация, разпределение. Да, колкото и чудно да му беше — хората се бяха погрижили да намерят и използваха активно бои, химикали, лакове… Разбираха, че не само трупането на богатствата е важно, но и запазването им за Мига… Мигът на Пресътворението…

Там и успя да поприказва с Ейа. Препоръча се да й помага за картотекирането на книгите. Хит с усмивка се съгласи и Йоан влезе в залата. Горе-долу колкото грамаден киносалон. Цели колони стелажи, високи до тавана — а това бяха поне пет метра, със стълбички на колелца наоколо, с маси за обработка на книгите…

— Бързо стреляте — каза Ейа, поемайки поредната книга…

— Не аз създадох тази епоха — оправда се Йоан, после разбра, че това е нещо като похвала.

— Навън се оцелява трудно. Убивай — иначе ще те убият… Законът на Дарвин — можещите оцеляват, слабите стават на храна…

Ейа кимна.

— Не бива да се мисли — каза тя неочаквано сериозно — Брат ми, мъжът ми… Брат ми беше археолог, съпругът ми лекар. Не можеха да убиват. Просто виждаха не враг, не убиец, а живо същество. И ето…

Йоан прие разказа й спокойно. Колко такива беше изслушал, колко беше видял и сам преживял…

Продължиха работата, подмятайки си къси реплики. Само по едно време Ейа се поотпусна и му разказа, че е била певица. Професия, за която в новия свят нямаше никакви шансове. Затова станала част от учените. Обичала книгите, четенето, дори се опитвала да пише… Нищо особено — всеки нормален човек е писал. Най-вече стихове, но и приказки, разказчета, че дори романи…

Йоан премълча. Не обичаше чужди излияния, затова поезия не отваряше. Предпочиташе човешкия свят, видян през очите на философа, на психолога. Поради което купуваше и четеше само повести и романи — да има време да проследи развитието на личността, взаимоотношенията й със света, с останалите…

Да, де — беше писал стихове. Като ученик… То пък кой не е писал тогава… Ако едно дете стои тихо и кротко цял час — трябва да се заведе на лекар. Ако детето не е разказвало свои приказки, не е пяло свои песнички, не е рецитирало свои стихове — трябва да го прегледа психиатър…

А стане ли пубер и не пише любовна поезия — този човек няма да е човек. Да, ще има човекоподобен вид, но отвътре ще е животно. Хранещо се, размножаващо се, но…

Но не умеещо да види света…

И ще обявява за идиоти поетите, както и нормалните хора, можещи да приемат от един залез много повече, отколкото кратката информация „става тъмно“. А после този човекоподобен ще дресира и потомството си така…

Обаче, Йоан не го каза…

Просто разменяше реплики с Ейа — понякога банални, понякога умни, понякога интимни, понякога само заради контакта…

Накрая тя каза:

— Е, достатъчно за днес. Отивам да се измия. Ще се видим в трапезарията, след половин час, нали?