Георги Коновски
С храна си живял (15)

15.

Йоан бавно се заизмъква към малкия поток, чийто шум се носеше нейде откъм изгрев-слънце. Знаеше, че там непременно има място за водопой. Удобно за лов…

Разбира се, край водопоя ще има и хищници. Но големите котки сега засищаха глада си, а останалите зверове тръгваха по следите на храната си привечер. Най-хубаво се ловуваше в тъмното…

Въпреки убедеността си, че по това време дивите ловци отдъхват след нощните преследвания, той не намали бдителността си. Затова и оцеля толкова време…

Потокът наистина не беше голям. И с ниски, удобни брегове, така че специално място за водопой нямаше. Зърна няколко тревопасни, наведени над водата в разстояние двадесетина метра. Плахи, постоянно оглеждащи се, готови всеки миг да литнат към храстите…

А опасност дебнеше отвсякъде…

И доскоро е била тук…

Йоан усети, че нещо не е наред. После чак забеляза парцалчетата по храстите. Накрая видя мястото — трева в алено… Кръв… И то прясна — незасъхнала, непотъмняла…

Значи убийците бяха наоколо…

Сити…

Което личеше по разхвърляните човешки кости и черепи. Както и по пръснатите вътрешности. А хищниците се нахвърляха най-напред на тях…

Що за зверове бяха?

По всяка вероятност — големи. Върху черепите ясно личаха браздите — следи от гигантски зъби. Захапките по месото, висящо върху костите, следите…

Следите бяха човешки…

Само човешки…

Едните — на хора в обувки. Отпечатъците от изкуствените подметки личаха ясно. Но до тях — гигантски ямки от крака. Крака на огромен човек… И отпреде им — ръце. Следи от ръце с противоположен пети пръст…

Маймуни?

Канибали?

Йоан смяташе, че унищожената група маймуни е просто част от животните в джунглата. Оказва се, май, че и те са се включили в хранителната верига — но като хищници…

Изяли няколко човека и почти веднага сами станали плячка на големите котки…

Не се учуди…

Такъв е животът в джунглата — ако не се промениш според новите правила, ставаш жертва на застоя си…

И той го беше изживял…

От кротък преподавател до вожд на племе…

В първите дни на катастрофата беше се опитвал да помага. Човешко, хуманно е…

После разбра, че с хуманизма е свършило. Новото време замести класическото. И върна от мрака на вековете познатото, скривано дълбоко в душата на човека — животинското…

Та какво е човекът на новото хилядолетие?

Същият, какъвто е бил преди едно, две, три и повече хилядолетия…

Звяр, в който бавно цивилизацията е покривала природното с лекия гланц на хуманизма и културата. А този гланц постоянно се е пропуквал през различните епохи. И така се е стигало до войните, жестокостите, насилието, дори проявите на нечовешки зверски инстинкти — та даже човекоядство и вампиризъм…

Катастрофата свали гланца с един замах…

И хората оцеляха не заради културата и хуманизма, а точно обратното — заради организираната, целенасочена, безмилостна, често безсмислена жестокост… На която зверовете не бяха способни…