Георги Коновски
С храна си живял (12)

12.

Измъкна глава над повърхността внимателно. Много внимателно. Ако в реката бяха останали видри, можеше да го вземат за някоя от тях. И то при много, много съсредоточено вглеждане.

Бавно завъртя глава. Много бавно. В предутринния мрак не се забелязваше нищо особено. Реката — дори тук, в най-дълбокото място, плитка и замряла, още додремваше. Лек унес на умиращ.

Риби не пляскаха — отдавна бяха оредели дотолкова, че видяна рибка беше рядкост, да не говорим за уловена. Птици не се опитваха да върнат света към ежедневния стрес. А за шумолене на приближаващи водопоя животни нямаше защо да се споменава…

Благодарение на тази тишина Йоан ги усети. Не видя, не чу, не надуши. А усети. Някъде зад вира, до увесилата протяжни клони над водата стара, напукана върба. Там бяха…

Той се потопи до носа. И се остави на течението да го отнесе към брега — на двадесетина метра от върбата. Излегна се в тинята и замря. Усещаше ги. Врагове…

Като гърчещ се червей се заизвива в мокрите прегръдки на калта. Изтегли се на сухото, но не се изправи. Нямаше начин водата от дрехите му да не капне или дори потече. А това щеше да привлече вниманието на ония…

Да, врагове бяха. Едно, че вечерта не беше изпращал постови в района, второ — всеки, абсолютно всеки, комуто нямаш доверие, е враг. Още повече този, комуто си се доверил…

Новият свят изискваше смърт за живот. Искаш ли да живееш — за сметка на друг е. А най-често на други…

Претъркули се веднъж, два пъти… Стигна някакво полуизгнило дърво и замря зад него. Сега ония бяха на две ръце разстояние. Различи сенките им върху старата върба. Двама. Лесна плячка за човек, изкарал толкова години в джунглата на новия свят. И трудни противници — защото явно и те не бяха дошли с машина на времето от оная безгрижна епоха, когато дори влюбена пубертетка можеше да се разхожда сама с велосипед до селото на мързеливия и очакващ я наготово любим…

Останалото беше лесно. Учудващо лесно, помисли той, когато разглеждаше екипировката на двата трупа, проснати пред коленете му. Бяха въоръжени — и то много. Имаха пушка!

Йоан се приведе и се взря в нея. Помнеше типа — полуавтоматик, с десетпатронен пълнител. Лъскава ложа, дори имаше здрав ремък. Претърси труповете, свали здравите и сухи дрехи, преоблече се, смени обущата си с големите яки обувки на по-едрия. Разгледа чантата им — три пълнителя, парче домашен хляб, сушено месо, кожи за краката, платно за ходилата. В тая торба прибра дрехите си — ще изсъхнат, ще послужат. А и не биваше да оставя следи. Нека се почудят още малко къде е изчезнал…

Размаха сух клон по пясъка и се скри в тъмнината, влачейки го подире си. Ботушите на дребния не взе. Едно, че нямаше да му станат, второ — отдавна се беше отказал от подобни остатъци от цивилизованото минало. Джунглата изискваше удобство, а не фръцльовщина и красота…