Айзък Азимов
Стоманените пещери (9)

8. Бягство

Бейли конвулсивно стисна вилицата.

— Сигурен ли сте?

Той попита машинално и като го изрече, осъзна безмислието на въпроса си. Не може да попита компютъра дали е сигурен в резултата, дори ако това е компютър с ръце и крака.

Р Данийл отвърна.

— Абсолютно.

— Близо ли са до нас?

— Не много. Пръснати са из помещението.

— Добре тогава.

Бейли се върна към чинията, вилицата му се движеше бавно. Зад побледнялото продълговато лице мозъкът работеше бясно.

Той допусна, че снощният инцидент може да е бил организиран от група фанатични противници на роботите, че съвсем не е бил спонтанен, както изглеждаше. Подобна група агитатори лесно би могла да включи експерти по роботехника. (Комисаря също допускаше такава възможност.) Може би те не са могли да действуват в магазина, но сега да обсъждат какво да правят в бъдеще. Ако са разпознали Р Данийл, те биха могли да се сетят, че самият Бейли е офицер от полицията.

Р Данийл беше свършил обяда си. Той стоеше мълчаливо, изящните му ръце се облягаха внимателно на масата.

— Не трябва ли да предприемем нещо? — попита той.

— Тук в кухнята сме в безопасност — каза Бейли. — Оставете това на мен, моля ви!

Той разгледа внимателно кухнята, сякаш я виждаше за пръв път.

Хора! Хиляди хора! Какъв беше капацитетът на една средна квартална кухня? Веднъж беше видял скицата с местата — 2200 като че ли. Тази беше по-голяма от обикновените. Ами ако някой сега извика „Робот!“, ако се провре викът между тези хиляди…

Спонтанен бунт може да лумне навсякъде, дори и в кухнята, тъй както може да стане в един коридор или в един асансьор. Дори още по-лесно. Но планирано вълнение е нещо по-различно. Не, планиран бунт е най-добре да се организира по улиците на Града, някъде, където е по-тясно. Паниката и истерията ще се влачат бавно по протежението…

Р Данийл попита:

— Защо не ги арестуват?

— Това само ще усложни нещата по-късно. Познавате лицата им, нали? Няма да ги забравите?

— Аз не мога да забравям.

— Тогава ще ги спипаме друг път. Засега ще скъсаме мрежата им. Следвайте ме и правете каквото правя аз!

Той стана и постави чиниите внимателно, центрирайки ги върху движещия се диск, откъдето бяха се появили. Сложи вилицата и другите прибори. Р Данийл стори същото. Съдовете изчезнаха.

Р Данийл каза:

— И те стават!

— Добре. Имам чувството, че не ще се доближат много до нас. Поне тука не.

Двамата се отправиха един зад друг към изхода, където щракането „клик-клик-клик“ на металните картончета прозвуча ритуално — всяко „клик“ отбелязваше цената на обяда.

Бейли се обърна внезапно към Р Данийл:

— Готов ли сте?

— Готов съм, Илайджъ!

Те напуснаха кухнята и сега бягството им се струваше на Бейли ясно и неизбежно. Той се отдалечаваше от кухнята с бързи крачки, но без да тича. Всеки момент очакваше да чуе зад гърба си „Робот, робот!“ Този начален момент беше най-рискован. За момент спря, въпреки че Р Данийл го следваше безшумно.

— Още ли са зад нас, Данийл? — попита той шепнешком.

— Да, наближават ни.

— Това няма да го бъде! — каза Бейли уверено.

Има една игра, която децата наричат „бягане по пътека“. Правилата й са универсални. Едно момче от Сан Франциско може успешно да се състезава с друго момче от Кайро. Целта на играта е да се стигне от точка А до точка Б по време на усилено улично движение, като се скача от една на друга от транспортните ленти, които се движат с различна скорост и в различна посока. Преследваният се стреми да се отскубне от преследвачите си с неочаквани промени на скоростта. Ако преследвачите са невнимателни или неопитни, те бързо изпускат „жертвата“ си или падат върху движещите се ленти.

Като малък Бейли беше забележителен бегач по пътечка. Неговите успехи будеха сериозна завист сред връстниците му. Но сега той беше четиридесетгодишен. Не беше бягал повече от двадесет години, въпреки че помнеше някои трикове. Макар да беше загубил нещо от някогашното си умение, сега той можеше да го компенсира с друго — като полицай той познаваше Града както никой друг, познаваше всеки ъгъл, знаеше кой сектор къде свършва.

И Бейли се реши да опита.

— Колко души са зад нас, Данийл? — попита той, след като беше успял да удвои „безопасната“ скорост на бягството и тя бе стигнала почти петнайсет мили в час.

— Само един, Илайджъ!

Роботът го следваше неотлъчно, все тъй спретнат, дори без да се задъхва.

— Трябва на времето да е бил добър играч този приятел! — рече Бейли.

Без да прекъсва хода си, той се надигна два инча встрани и стъпи на съседната лента. Почувствува силна болка в мускулите, докато се мъчеше да запази равновесие, но успя да се задържи. Трудна операция, която му донесе четиридесет и пет мили в час.

— Как е? — попита той.

— Още е след нас! — беше тихият отговор.

Бейли сви устни. Той предприе най-рискованата операция — да тръгне срещу движението. Хората го блъскаха, ругаеха, сочеха му да напусне лентите.

— Съжалявам! — извиняваше се Бейли. Ръката на Р Данийл стоеше зад гърба му и му придаваше допълнителна сила.

— Благодаря, Данийл!

Без да губи ритъма на движение, Бейли премина на ново ускорение, след това излезе на мотопътя.

— Още ли е след нас, Данийл?

— Не се вижда вече, Илайджъ!

— Добре. Ех, какъв бегач по пътеката би излязло от вас, Данийл! О-о-п!

Отново се спуснаха във водовъртежа на движещите се ленти и когато пътят ги изведе пред входа на някаква сграда, пред тях се изправи пазачът.

Бейли показа картата си:

— Служебно посещение! — рече той.

И влязоха вътре.

— Електроцентрала! — каза Бейли кратко. — Преследването свърши.

И друг път той беше влизал в електроцентрали, включително и в тази. Но това не му попречи отново да изпита страхопочитание, присъщо на всеки външен посетител. Това чувство се подсилваше и от спомена, че някога баща му беше виден специалист в подобна централа. Някога…

Тихо бръмчаха огромните генератори, скрити в шахтата на станцията, във въздуха се носеше лека миризма на озон, червени линии сочеха докъде може да се движи човек, без защитно облекло.

Някъде в станцията (Бейли не знаеше точно къде) всеки ден се изразходваше половин килограм разпадащ се материал. И също толкова често отпадният радиоактивен „горещ прах“ се изхвърляше под въздушно налягане през оловни тръби в дупки, отдалечени на десет километра оттук и дълбоко под морското дъно. Понякога Бейли си мислеше какво ли би станало, когато тези дупки се изпълнят.

— Стойте надалеч от червената линия! — предупреди той Р Данийл. — След това поразмисли и рече: — Всъщност това май че не ви засяга?

— За радиоактивност ли става дума?

— Да.

— Тогава ме засяга. Гама-лъчението нарушава деликатния баланс в позитронния ми мозък. При мен ефектът ще се прояви дори по-бързо, отколкото у вас.

— Искате да кажете, че лъчите ще ви убият?

— Ще стане нужда да подменят позитронния ми мозък. И тъй като няма два напълно еднакви мозъка, аз ще бъде нова личност. Данийл, с който сега разговаряте, ще бъде в известен смисъл мъртъв.

— Никога не съм го знаел.

— Космическите се стремят да убедят Земните в полезността от роботи като мен, затова не говорят за слабостите им.

— В такъв случай защо ми го разказвате?

Р Данийл изгледа проницателно събеседника си:

— Защото вие сте мой колега Илайджъ! И трябва да знаете моите слабости и несъвършенства.

Като нямаше какво повече да каже, Бейли се изкашля и рече:

— От тук до квартирата ни има само четвърт миля.

Това беше мрачна, от нисък клас квартира. Една малка стая с две легла. Два сгъваеми стола и тоалетна. Никакъв умивалник, никаква кухня и даже без топла вода.

Бейли седна на леглото и свали ризата си.

— Предлагам утре да станем рано.

— Някаква специална причина?

— Местоположението на тази квартира не е известно още никому. Или, надявам се, още не е. Ако станем рано, ще бъде за нас по-безопасно. Като отидем на работа, ще решим дали нашето сътрудничество по-нататък е оправдано.

— Вие мислите, че вече не е?

Бейли сви рамене и каза:

— Не можем всеки ден да минаваме през такива премеждия?!

— Но аз мисля…

Остър червен сигнал на входната врата прекъсна думите на Р Данийл.

Бейли се изправи и приготви бластера си. Сигналът на входната врата светна повторно.

Той приближи до вратата, постави пръст на бластера и включи системата, която правеше част от вратата прозрачна в една посока. Системата не беше първокачествена и изкривяваше изображението, но беше достатъчно добра, за да се види зад вратата Бен, синът на Бейли.

Бейли реагира бързо. Той отвори, хвана грубо Бен за китката, която той беше вдигнал, за да позвъни трети път, и го вмъкна в жилището.

— Татко! — проплака момчето. — Не е нужно да ме стискаш така силно!

Бейли продължаваше да се взира пред затворената вече врата. Доколкото можа да види, коридорът беше празен.

— Видя ли те някой, Бен?

— Не. Татко, аз дойдох, за да видя какво става с тебе?

— Какво може да става?

— Не зная. Мама постоянно плаче. Каза ми, че трябва да те намеря. Ако не съм отишъл, рече тя, сама щяла да тръгне да те търси и тогава не се знаело какво ще стане. Тя ме застави да дойда.

— Как ме намери? — попита Бейли. — Знаеше ли майка ти къде съм?

— Не. Попитах за теб в службата.

— И те ти казаха?

Бен погледна уплашено баща си.

— Разбира се — рече той. — Не биваше ли да ми казват?

Бейли и Данийл се спогледаха. Бейли се изправи тежко.

— Къде е майка ти сега, Бен? В къщи?

— Не. Тя отиде у баба на обяд и остана там. Аз трябва да се върна при тях. Искам да кажа, след като се уверя, че ти си добре, татко.

— Ще останеш тук.

* * *

Лампата беше загасена. Бейли лежеше буден. Той усещаше дишането на Бен, докато то стана дълбоко, равномерно и малко тежко. Когато обърна глава, спря вниманието си върху Р Данийл, който седеше в единия стол с неподвижно лице, обърнато към вратата.

След това почувствува, че заспива, и когато заспа, сънува сън.

Присъни му се Джеси. Тя падаше в реактора на една ядрена централа, все падаше и падаше. Протягаше му ръце, зовеше го, но той стоеше неподвижен зад червената черта и гледаше как изкривената й фигура се обръща, докато падне, как ставаше все по-малка и по-малка и накрая се превърна в точка.

Той можеше само да я наблюдава в съня си, като знаеше, че той, сам той, я беше блъснал!