Айзък Азимов
Стоманените пещери (8)

7. Обяд в секционната кухня

Служебната кола се отклони по едното платно и спря срещу безличната бетонна стена на мотопътя. Когато бръмченето на мотора стихна, тишината стана мъртва и потискаща.

Бейли погледна към робота до себе си и попита с тих глас:

— Какво казахте?

Времето се влачеше, докато Бейли чакаше отговор. Малко самотно вибриране се надигна, достигна максимум, след това заглъхна. Това бе звукът от друга служебна кола, пореща пътя край тях по своя си работа, може би отдалечена на мили. Или пък беше пожарна кола, устремена към своя голям обект.

Една самостоятелна част от мозъка на Бейли се запита дали има човек, който все още знае колко са мотопътищата, кръстосващи недрата на града Ню Йорк. През никое време на деня или нощта мотопътната мрежа не се изпразваше напълно.

Р Данийл заговори и гласът му беше глух, когато каза:

— Може би ни подслушват.

— Тук? Невъзможно е. И какво казахте за Комисаря?

— Той присъствува на сцената на убийството, Илайджъ. Освен това живее в Града. Неизбежно беше попаднал под подозрение.

— Беше? Не е ли вече?

— Не. Невинността му се доказа бързо. По простата причина, че няма бластер. Нямаше откъде да го вземе. Влязъл беше в Космоград през официалния вход, това беше съвсем сигурно и, както знаете, там бластерите се оставят задължително.

— А намери ли се въобще оръжието, с което е извършено убийството?

— Не, Илайджъ. Всички бластери в Космоград бяха подложени на преглед. Никой от тях не е бил употребяван от седмици. Изследването в радиоактивната камера е съвсем сигурно.

— Тогава убиецът или е скрил оръжието тъй добре, че…

— Не може да бъде скрито в Космоград. Ние претърсихме основно.

Бейли каза нетърпеливо:

— Искам да отбележа възможностите. Или оръжието е скрито, или е отнесено от убиеца, когато се е върнал.

— Точно така.

— И ако се приеме само втората възможност, това оневинява Комисаря.

— Да. Но като предпазна мярка го подложихме и на цереброанализ.

— Това пък какво е?

— Под цереброанализа разбирам анализиране на електромагнитните полета на живите мозъчни клетки.

— О! — рече Бейли. — И какво научавате при това?

— Получаваме информация за темперамента и емоционалния заряд на индивида. В случая с Комисаря Ендербай анализът показа, че той не е способен да убие д-р Сартън. Съвсем не способен.

— Да, разбира се — потвърди Бейли. — Не е от този тип хора. И аз можех да ви го кажа.

— По-добре е да имаме обективна информация. Естествено, всички жители на Космоград преминаха през цереброанализ.

— И с подобен резултат, предполагам.

— Без съмнение. Ето защо ние сме на мнение, че убиецът трябва да е обитател на Града.

— Добре. Не остава нищо друго освен да подложим всички жители на Града на тази малка процедура.

— Няма да даде резултат, Илайджъ. Там могат да се намерят милиони хора, способни на убийство в темпераментно отношение.

— Милиони! — изръмжа Бейли и си помисли за тълпите през онзи отколешен ден, когато те крещяха срещу мръсните Космически и за застрашителните тълпи пред магазина за обувки от предишната нощ.

И си помисли: Бедният Джулиъс! Заподозрян!

В ушите си чуваше гласа на Комисаря след откриване на тялото: „Нечовешко, нечовешко!“ Нищо чудно, че си бе счупил очилата от вълнение и объркване. Нищо чудно, че не искаше да дойде отново в Космоград. „Мразя ги!“ — бе изсъскал той между зъбите.

Бедният Джулиъс! Човекът, който можеше да се оправя с Космическите. Човекът, чиято най-голяма заслуга за Града беше, че можеше да меле с тях. Колко много би помогнало това за бързото му издигане!

Нищо чудно, че Комисаря беше поискал от Бейли да се заеме със случая. Добрият стар предан и дискретен Бейли! Приятеля от колежа! Той ще си мълчи, ако разкрие този малък инцидент. Бейли се замисли как ли става този цереброанализ. Представи си големи електронни, чевръсти писци, които изписват мастилени линии върху карирана хартия, самоконтролиращи се механизми, щракащи ту тук, ту там.

Бедният Джулиъс! Ако при изследването мозъкът му е бил в такова ужасно състояние, в каквото е бил след убийството, той може да се е видял на края на кариерата си с принудителна заповед за уволнение в ръцете на Кмета.

Служебната кола се изкачи по подземния етаж на кметството.

Беше 14,30 часа, когато Бейли пристигна в бюрото си. Комисаря го нямаше. С хилене Р Сами обясни, че не знае къде е отишъл.

Бейли помисли малко. Но не забеляза, че е гладен.

В 15,20 часа Р Сами влезе в бюрото и каза:

— Комисаря дойде, Лайдж!

— Благодаря — отвърна Бейли.

За пръв път изслушваше Р Сами, без да се ядоса. В края на краищата Р Сами беше вариант на Р Данийл, а Р Данийл очевидно беше личност или по-скоро нещо, от което човек не се нервира. Бейли си мислеше, как ли ще я карат на една нова планета хора и роботи, пък било и в Градове.

Когато Бейли влезе, Комисаря проучваше някакви документи, но вдигна глава.

— Няма що, голяма каша забърка в Космоград!

Като че ли го обляха с душ. Словесният двубой с Фалстоф…

Продълговатото лице на Бейли придоби печален израз.

— Съгласен съм, че я забърках. Съжалявам.

Ендербай го изгледа. Погледът му през очилата беше проницателен. Той изглеждаше за пръв път на себе си през тези 30 часа.

— Е, не е чак толкова страшно. Фалстоф не го взе навътре, тъй че да го забравим! Не може човек да проумее тези Космически! Не заслужаваш късмета си, Лайдж. Следващият път говори най-напред с мен, преди да се правиш на герой.

Бейли кимна. Товарът се смъкна от плещите му.

— Шефе — рече той, — искам двустаен апартамент за Данийл и мен. Няма да го заведа довечера в къщи.

— Това пък какво е?

— Вече се знае, че той е робот. Не помните ли? Може би нищо няма да се случи, но ако има вълнения, не бих искал семейството ми да е в Центъра.

— Глупости, Лайдж. В Града няма такива слухове.

— Джеси донесе мълвата отнякъде, шефе!

— Няма организиран слух. Нищо опасно няма. Ето докладите и се увери сам. Това е докладът на Дорис Гилид. Тя мина през дузина стаи за дамски тоалет в различни части на града. Ти познаваш Дорис. Тя е отракано момиче. Нищо не откри. Никъде нищо.

— Тогава откъде Джеси е чула мълвата, шефе?

— И това има обяснение. Р Данийл се е показал в магазина за обувки. Наистина той ли насочи бластера, Лайдж, или ти?

— Той го извади. И го насочи…

Комисаря Ендербай поклати глава.

— Добре. Значи някой го е познал. В смисъл, че е робот.

— Продължавайте! — рече Бейли възмутен. — Вие бихте ли казал, че е робот?

— Защо не?

— Така ли? Защото аз не бих могъл.

— Какво доказва това? Ние не сме специалисти. Представи си, че в тълпата е имало техник от завода за роботи. Един професионалист. Човек, който цял живот е конструирал роботи. Той забелязал нещо характерно в Р Данийл, нещо в начина, по който говори или се държи. Усетил е. Може би е казал на жена си. Тя го казала на свои приятелки. След това всичко свършило. Но хората не го повярвали. Все пак мълвата е стигнала до Джеси, преди да заглъхне.

— Може би — рече Бейли замислено. — Все пак, какво ще кажете за една ергенска квартира за двамина?

Комисаря сви рамене и вдигна слушалката. След малко каза:

— Секция О–27. Повече не могат да дадат. Но е далеч.

— Става — рече Бейли.

— Между впрочем, къде е Р Данийл?

— В нашия информационен склад. Опитва се да състави списък на привържениците на Стародавното.

— Боже, та те са милиони!

— Зная, но това му доставя удоволствие.

Бейли беше вече на вратата, когато се обърна, отчасти импулсивно, и каза:

— Шефе, говорил ли ви е никога доктор Сартън за програмата на Космическите? В смисъл за приобщаването към С/Р културата?

— Към какво?

— Към роботизацията!

— Най-общи дела! — Гласът на Комисаря не издаваше особен интерес.

— Обяснявал ли ви е как гледат на този въпрос Космическите?

— О, като подобряване на хигиената на труда, повдигане на жизненото равнище — обикновените приказки, които общо взето, не ми въздействуват. Разбира се, съгласявах се с него. Кимах с глава и толкова. Какво друго бих могъл да правя?

— Споменавал ли е нещо за емиграция?

— Емиграция? Никога. Да се прати Земен в Новите светове е все едно да се открие диамантен пръстен около Сатурн.

— Имам предвид емигриране на нови планети.

Комисаря само го изгледа недоверчиво.

Бейли помисли за момент, след това неочаквано попита:

— Какво е това цереброанализ, шефе? Чувал ли сте за него?

Пълното лице на Комисаря не трепна, очите му не промениха изражението си. Той каза спокойно:

— Не, какво е пък това?

— Нищо. Просто ми хрумна.

Той напусна кабинета и вече на своето бюро продължи да мисли. Не, Комисаря не можеше да е такъв актьор. Тогава?…

* * *

В 16,20 часа той позвъни във Вашингтон. Мина доста време, докато открие лицето, което го интересуваше, и употреби още толкова, за да го убеди, че трябва да дойде в Ню Йорк следния ден. В 16,40 часа той успя.

В 16,55 часа Комисаря излезе и като минаваше край него, му се усмихна леко. Смяната, която щеше да остане на работа през вечерта и през нощта, започна да пристига, кимайки за поздрав.

Р Данийл се появи със свитък листа.

— Това ли е? — попита Бейли.

— Да. Списък на мъжете и жените, които може би принадлежат към организацията на Стародавните.

— Колко са?

— Над милион — каза Р Данийл. — Тук са само една част.

— Всички ли смятате да опишете, Данийл?

— Очевидно това ще бъде непрактично, Илайджъ.

— Знаете ли, Данийл, почти всички Земни са Стародавни в една или друга степен. Комисаря, Джеси, аз. Погледнете към неговите… (щеше да каже „очила“, но се сети, че Земните трябва да се крепят един друг и че лицето на Комисаря трябва да се пази в преносен и в буквален смисъл на думата). Затова приключи мисълта си с „украшенията за очи“.

— Да — каза Р Данийл, — забелязах, но сметнах, че не е тактично да се изказвам за тях. Не съм виждал такива украшения у други жители на Града.

— Това е много старинна вещ.

— Служи ли за нещо?

Бейли попита рязко:

— Как успяхте да направите списъка?

— Машината го стори вместо мен. Не можете да си представите колко нещо направи за три часа. Тя дори отстрани имената на починалите.

— И се учудвате? Та нямате ли такива машини по Новите светове?

— Имаме най-различни, разбира се. И то много усъвършенствувани. Но никоя от тях не е така масивна и комплексна като тукашните. Дори най-населеният Нов свят няма толкова жители, колкото има само един ваш Град, затова и машините ни не са тъй комплексни.

— Ходил ли сте някога на Аврора? — попита Бейли.

— Не — отвърна Р Данийл. — Направен съм тук, на Земята.

— Тогава откъде знаете какви са сметачните машини на Новите светове?

— Но това е очевидно, колега Илайджъ. Наборът от информация в мен е поставен от покойния доктор Сартън. Можете да сте сигурен, че аз зная всичко, което се отнася до Новите светове.

— Ясно. А можете ли да ядете?

— Аз съществувам с ядрена енергия. Мисля, че това ви е известно.

— Естествено, че ми е известно. Затова не ви питам дали имате нужда да ядете. Питам ви дали можете да ядете. Дали можете да поставяте храна в устата си, да я дъвчете и да я гълтате. Мисля, че това е задължително условие, ако искате да изглеждате човек.

— Разбирам ви. Да, мога да представя механично операциите по дъвчене и гълтане. Но капацитетът ми е ограничен, затова трябва рано или късно да изхвърля този ненужен материал от мястото, което вие наричате стомах.

— Добре, добре, ще можете да го сторите на спокойствие в стаята си довечера. Работата е там, че съм гладен. Изпитвам нужда да се нахраня и вие ще трябва да се храните с мен. Защото не можете да стоите без да ядете и да не направите впечатление на околните. Тъй че щом можете да ядете, да вървим!

Секционните кухни бяха напълно еднакви в целия Град. Нещо повече: Бейли беше ходил по работа във Вашингтон, Торонто, Лос Анжелос, Лондон и Будапеща и навсякъде кухните бяха едни и същи. Може би в Стародавни времена, когато езиците и менюто са се различавали, и кухните да са били различни. Но днес яденето, приготвено от дрожди, беше еднакво от Шангхай до Ташкент и от Уинипег до Буенос Айрес.

Бейли се движеше бавно заедно с опашката (колкото и да спадаше напливът в някои от часовете за храна, поне десетминутно чакане беше неизбежно) и попита Р Данийл:

— Можете ли да се усмихвате?

Р Данийл, който изучаваше съсредоточено вътрешността на кухнята, се стресна:

— Какво казахте, Илайджъ?

— Чудех се дали можете да се усмихвате, Данийл? — Той говореше извънредно тихо.

Р Данийл се усмихна. Гримасата беше неочаквана и изненадваща. Устните му се дръпнаха назад и кожата около тях се нагърчи. Смееше се обаче само устата. Останалата част от лицето остана неподвижна.

Бейли поклати глава:

— Не се тревожете, Р Данийл. Това не е работа за вас!

Те бяха на входа. Човек след човек всички провираха през специален процеп металните картончета за храна и ги маркираха клик-клик-клик…

На жената зад стъкленото гише, която се готвеше да каже нещо на Р Данийл, Бейли каза:

— Приятелят ми не е от Града. Храната ще бъде за сметка на Министерството на полицията. Подробности не са ви нужни. Присъствието е служебно.

— Натиснете пръстите си тук! — рече жената и подаде на Р Данийл Информационна бланка.

Докато Р Данийл поставяше пръстите си върху бланката, Бейли стоеше на щрек. Навярно не са забравили да го снабдят с пръстови отпечатъци!

Жената взе бланката и я внесе в процепа на една машина до лакътя си. Машината не върна обратно нищо. Бейли започна да диша по-нормално.

— Нямате избор! — рече жената, докато подаваше светлочервено картонче, което означаваше „временен клиент“. — Ще вземете маса ДФ.

Те се отправиха към ДФ. Очевидно това беше маса за приходящи. Бейли седна и Р Данийл се настани до него.

— Нямаме избор. Каквото ни дадат, това ще ядем.

След две минути един кръгъл капак върху масата се отмести и се появи менюто: пюре от картофи, ферментирал сок и задушени кайсии.

— Чудесно! — рече Бейли, докато от процепа изскачаха вилици и резени с хляб от дрожди.

Р Данийл предложи тихо:

— Ако искате, можете да изядете и моето.

Бейли се ядоса:

— Това са лоши маниери! Започвайте да ядете!

Бейли се хранеше прилежно, но не можеше да се отпусне и да получи удоволствие от това. С крайчеца на окото си наблюдаваше Р Данийл. Роботът ядеше с точни движения на челюстите си. Прекалено точни. Неестествено точни.

Странно! Сега, когато Бейли знаеше, че Р Данийл е истински робот, всички подробности го доказваха. Наистина, той нямаше адамова ябълка, която да се вдига, докато преглъща.

Р Данийл каза:

— Илайджъ, лош маниер ли е да се наблюдава друг човек, когато яде?

— Ако имаш предвид директно наблюдаване, разбира се, че не е. Прието е да се разговаря с другите, но не и да се гледат, когато преглъщат.

— Защо тогава осем души ни наблюдават много внимателно, ама много внимателно?

Бейли остави вилицата. Той се огледа, като че ли търсеше солница.

— Не виждам нищо необикновено!

Но го каза, без да е убеден. Тълпата от хранещи се беше един пъстър конгломерат от хора и когато Р Данийл обърна безизразните си кафяви очи към него, Бейли осъзна, че това не са очи, а сканиращи обективи, способни да доловят с фотографска точност и за части от секундата цялата панорама.

— Съвсем сигурен съм! — каза тихо Р Данийл.

— Е, какво от това? Може да е грубост, но тя не значи още нищо.

— Не зная какво е, Илайджъ, но по някакво съвпадение шест от хората, които ни наблюдават, бяха снощи сред тълпата в магазина за обувки. Дали е случайно това?