Айзък Азимов
Стоманените пещери (7)

7. Един Космически обяснява

Минутите минаваха и пищенето в ушите на Бейли ставаше все по-силно. Помещението и всичко друго се люшкаше, а с тях, и чувството му за време. Накрая той се намери в същата поза в креслото, но с чувството, че му се губят минути. Комисарят го нямаше върху екрана. Р. Данийл му държеше лакътя. Бейли можа да види под кожата си малка тънка игла. Тя моментално изчезна.

— По-добре ли се чувствувате, Илайджъ? — попита Р Данийл.

Той свали ръкава си и се огледа. И доктор Фастолф беше там.

— Припаднах ли? — попита го Бейли.

— В известен смисъл — да. Страхувам се, че получихте шок.

— Къде е Комисарят? — попита Бейли и се изчерви от срам.

— Спешна работа. Обясних му, че ще се погрижим за вас.

— Благодаря ви — каза мрачно Бейли. — Мисля, че слагаме край на работата.

Той се изправи уморено. Почувствува се стар. Много стар, за да започва отново, както вече се налагаше. Последното нещо, което желаеше, бе да загуби своя С–5 клас. То щеше да бъде лошо, много лошо. Животът в един модерен Град осигуряваше елементарно съществувание дори за изцяло декласифицираните, но класацията имаше малки привилегии: по-добро място тук, по-хубаво парче месо там, по-малко чакане другаде. Бейли си мислеше: „Не става дума а мен, а за Джеси и Бен!“

Мислите му бяха прекъснати от гласа на доктор Фастолф:

— Не ме ли чувате, господин Бейли?

— Да, моля? („Колко ли време сън стоял като глупак?“)

— Няма ли да седнете, господине? Може би ще се интересувате от някои филми от сцената на престъплението и от последвалите събития?

— Не, благодаря. Имам работа в Града.

— Но аз мисля, че случаят доктор Сартън е на първо място!

— Не и за мен. Предполагам, че вече са ме отстранили! — Неочаквано той кипна. — Щом можехте да докажете, че Р Данийл е робот, защо не го направихте веднага? Защо ме докарахте до положение да стана смешен?

— Драги господин Бейли, аз се интересувах от вашите идеи. А колкото до работата, настоях пред Комисаря да ви остави.

— Защо?

Доктор Фастолф въздъхна.

— Господин Бейли, срещал съм два типа граждани на Града — бунтовници и политици. Вашият Комисар ни е полезен, но той е политик. Той ни казва онова, което искаме да чуем. Вие дойдохте тук и смело ни обвинихте в чудовищно престъпление. Дори се опитахте да го докажете. Смятам това за обещаващо начало.

— Колко обещаващо? — попита Бейли саркастично.

— Достатъчно. Ще бъда с вас откровен. Снощи, господин Бейли, Р Данийл разговаря с мен по радиото. Някои неща, засягащи вас, ме заинтересуваха много. Например книгите-филми във вашето жилище.

— Какво за тях?

— Излиза, че вие се интересувате от човешкото общество и от неговото развитие.

— Дори полицаите имат право да прекарват свободното си време с книги-филми.

— Разбира се. Но аз се радвам за начина, по който мислите. Това улеснява задачите ми. Първо, искам да ви обясня нашето отношение към Градовете. Ние живеем тук, в Космоград; не влизаме в Града. Дишаме открит въздух, но през филтри. Сега стоя тук с филтри в ноздрите си, върху ръцете си имам ръкавици и чувството за това колко далеч трябва да стоя от вас. Защо мислите е всичко това?

— Нямам представа! — каза Бейли.

— Отговорът е много прост. Медицинският преглед, душът, с който ви дезинфекцирахме, бяха абсолютно задължителни.

— Болест?

— Да, болест. Земните, които основаха и населиха Новите Светове, се намериха на планети, изцяло освободени от земните болести. Те донесоха своите собствени, разбира се, но донесоха също така и последните медицински познания. Постепенно болестите в Новите Светове изчезнаха напълно.

— Никога ли не сте боледувал, доктор Фастолф?

— Никога от нищо, господин Бейли. В първите години е имало болести, но аз никога не съм хващал дори онова, което наричате настинка. Ако я хвана, бих могъл да умра, защото нямам съпротивителни сили срещу нея. За нас, в Космоград, това е проблем. Земята е пълна с болести, срещу които нямаме естествени съпротивителна сила. Вие сам сте носител на зародиши на почти всички познати болести. Не съзнавате това, защото ги държите под контрол с помощта на съпротивата, която тялото ви си е изработило в продължение на години. Аз не притежавам такава съпротива. Не се ли учудвате, че не се приближавам към вас? Повярвайте ми, господин Бейли, аз само се защитавам.

Бейли каза:

— Ако това е истина, защо не го направите достояние ма Земята?

Космическият поклати глава.

— Ние сме малко, господин Бейли. Вие ни ненавиждате като чужденци. Не можем да см позволим да се изложим, като си признаем, че се страхуваме да се доближим до Земен. Поне до тогава, докато не настъпи по-добро сътрудничество и взаимно разбиране между Земните и Космическите.

— Засега не би могло да има разбирателство. Нас… тях ги дразни надменното ви поведение.

— То е проблем.

— Знае ли Комисарят това?

— Никога не сме му го обяснявали така, както го направих сега пред вас. Но той би могъл да се досети, защото е интелигентен човек.

— Ако се беше досетил, щеше да ми каже! — рече Бейли.

Доктор Фастолф вдигна вежди.

— Ако ви беше казал, нямаше да смятате Р Данийл за човек, не е ли така? — И продължи: — Всичко това е истина. За нас влизането в Града е сигурна смърт. Затуй доктор Сартън създаде своя човекоподобен робот, за да влезе в Града вместо нас…

— Да, Р Данийл ми го каза.

— Не го ли одобрявате?

— Вижте — каза Бейли, — след като сме почнали да говорим открито, позволете ми да ви задам един въпрос. Защо вие, Космическите, въобще идвате на Земята? Защо не ни оставите на спокойствие?

Очевидно изненадан, доктор Фастолф отвърна:

— Вие доволни ли сте от живота на Земята?

— Караме я.

— Да, но колко ще продължи това? Земята умира, човече!

— Караме я! — повтори Бейли.

— Да вземем само това. Град като Ню Йорк изразходва всичките си сили, за да си доставя вода и да изхвърля отпадъците. Енергийните ви системи изискват все повече и повече доставки на суровини, а тя все по-мъчно се доставя. Какво би станало с Ню Йорк, ако само за един час прекъсне това доставяне и изхвърляне?

— Не може да стане това.

— Каква е гаранцията ви за бъдеще? Някога в старо време градовете се самозадоволявали почти напълно. В Стародавни времена отворените градове, дори най-големите, можели да живеят с наличните суровини най-малко седмица. Сега Ню Йорк не може да изкара повече от час.

— Чувал съм това и преди. Стародавните искат да се върнем към обработване на почвата. Добре, те са смахнати, но ние не сме. Ние сме твърде много и не можем да гледаме назад в историята, а само напред. Разбира се, ако можехме да емигрираме на Новите Светове…

— Знаете, че това е невъзможно.

— Тогава какво да правим?

— Емигрирайте в чужди светове. Съществуват стотици милиарди звезди, стотици милиони планети, които могат да поддържат живота!

— Това е лудост!

— Защо? Земните колонизираха планетите в миналото. Защо да не го направят сега?

— Е, да, но…

— Ако сега не е възможно, то се дължи на начина на живот в Града. Преди да е имало Градове, животът на Земята можел просто да се откъсне и да се отправи към една ненаселена планета. Сега Земните са захванати завинаги в пещери от стомана. Вие, господин Бейли, не можете да си представите дори как един жител на Града би могъл да пресече страната, за да стигне до Космоград. Как тогава ще пресичате Космоса, за да отидете в нов свят? Градовете рушат Земята, господине!

Бейли каза ядно:

— Дори и да е така, то си е наш проблем. Ние ще го разрешим!

— Зная какво чувствувате сега. Не е приятно да се слушат проповеди от един чужденец. Бих желал вашите хора също да ни поучат защото и ние имаме проблем, твърде сходен с вашия.

Бейли се засмя мрачно:

— Населението?

— Да. Недостигът от хора, а не пренаселеност. На каква възраст мислите, че съм?

— Шейсет?

— Сто шейсет и три земни години ще навърша скоро. В свят като вашия, дългият живот би бил кошмар. Вие не можете да си позволите да нахраните всеки. Ние на Новите Светове разполагаме всеки със самостоятелна стая. При нас е важно индивидуалното съществуване. Приръстът е нисък и нарастването на населението се контролира строго. Подрастващите се изпитват внимателно за дефекти, преди да им се разреши да се развиват по-нататък.

— Искате да кажете, че убивате децата с дефекти…

— Ако не преминат през изпитанията. Това ви шокира, тъй както нас ни шокира начинът на дишане на Земните.

— Нас ни контролират, доктор Фастолф. На всяко семейство се разрешава определен брой деца.

Доктор Фастолф се усмихна търпеливо.

— Определен брой от всякакъв вид деца: недостатъчно здрави деца. И дори така населението ви расте!

— Кой може да реши кои деца трябва да живеят?

— Това е сложен въпрос. Някой ден ще го разискваме детайлно.

— Добре, къде е вашият проблем? Изглеждате доволен от обществото си.

— Прекалено статично е. Това е трудността. Прекалено е статично. Никой Нов Свят не е колонизирал нова планета през последните двеста и петдесет години. Животът ни е много дълъг, за да го рискуваме и твърде благоустроен, за да го разбъркваме.

— Не мога да разбера нещо, доктор Фастолф. Вие дойдохте на Земята, подлагайки се на риск от болести.

— Да, сторих го. Някои от нас, господин Бейли, са на мнение, че си заслужава да се рискува, когато става дума за бъдещето на човечеството. За съжаление, много малко хора мислят така.

— Добре. Идваме сега към сърцевината на въпроса. Как Космоград решава проблема?

— Като се опитваме да вкараме роботи тук на Земята, ние правим всичко възможно, за да объркаме икономиката на вашия Град.

— И това е решаване на проблема? — Гласът на Бейли затрепера. — Искате да кажете като създавате растяща група от безработни и декласифицирани хора?

— Не от жестокост, повярвайте ми. Ние се нуждаем от безработни, както ги наричате вие, за да емигрират. Америка беше завладяна от кораби с хора, взети от затворите. Градът не успя да организира живота на изхвърления от работа. Той няма да загуби нищо, ако напусне Земята и тръгне да покорява светове.

— Но нещо работата не провървя!

— Не, не върви — рече доктор Фастолф тъжно. — Причина е антироботното настроение. Все пак роботите могат да придружават човека, да направят колонизирането на един пуст свят реалност.

— Е, какво ще стане? Ще се появят Нови Светове?

— Не. Новите Светове са се появили преди Градовете. А бъдещите колонии ще бъдат изградени от хората на базата на Градовете, но с вече един С/Р начин на живот. Те ще бъдат млади, жизнени и ще съчетават най-доброто от нашите култури.

— Не знам дали е така.

— То е само една мечта, да. Помислете върху нея. — Космическият стана. — Прекарах с вас по-дълго, отколкото имах намерение и отколкото разрешават здравните ни правилници. Затова ще ме извините.

Бейли и Р Данийл напуснаха зданието. Бейли поклати глава. Всичко това беше щуротия. Да се насилват Земните да колонизират, да основават ново общество? Глупости! Какво в действителност искаха Космическите? Той се замисли върху това, но не дойде до никакво заключение.

Докато пътуваха в колата на път за Града, Бейли чувствуваше неговия шум, топъл и приветлив. Познатата атмосфера го обгръщаше все повече, ноздрите му затрепериха. С учудване той разбра, че Градът имаше мирис.

Той си мислеше за двадесетте милиона души, скрити зад стоманените стени на тази голяма пещера и за пръв път в живота си ги усети с ноздрите си, прочистени от чуждия въздух. Той си мислеше: „Как ли е на Новите Светове? По-малко хора, повече въздух и по-чист!“

Скоро буботенето на Града ги обгърна съвсем, мирисът изчезна и Бейли се засрами малко от себе си.

— Данийл — рече той, като ускори колата по празния мотопът.

— Да, Илайджъ.

— Защо доктор Фастолф ми разказа всичко това?

— За да ви изтъкне важността на разследването. Ние сме тук не само, за да разрешим едно убийство, но и да спасим Космоград и с това — бъдещето на човечеството.

— Той можеше просто да ми покаже на филм сцената на убийството и да ме срещне с хората, които са намерили тялото.

— Не мисля, че бихте прибавил нещо съществено, Илайджъ. Ние сторихме всичко, каквото е нужно.

— Тъй ли? Но не се добрахте до нищо. До никаква нишка. До никакво подозрение.

— Имаме някакво подозрение.

— Кой? Досега не сте ми казвал нищо.

— Не смятах, че е наложително, Илайджъ. То е тъй очевидно.

— Кой, по дяволите! Кажете ми името!

— Единственият Земен, който е присъствувал по време на убийството. Комисарят Джулиъс Ендербай.