Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
The Caves of Steel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 10,11,12/1981 г., броеве 1,2,3/1982 г.

Преводът е със съкращения

История

  1. — Добавяне

9. Мнението на експерта

Когато видя, че комисарят Джулиъс Ендербай влиза в канцеларията, Илайджъ Бейли вдигна очи и кимна уморено.

Комисарят погледна часовника си:

— Не ме убеждавай, че цяла нощ си бил тук!

— Няма! — рече Бейли.

— Някакви трудности снощи?

Бейли поклати отрицателно глава.

Комисарят каза:

— Мисля си, че бих могъл да намаля до минимум риска от вълнения. Ако се появи някое…

— Ако се появи някое, аз ще ви кажа. Засега няма нищо тревожно.

— Добре! — рече шефът и се оттегли зад вратата, която го изолираше от останалия свят.

Бейли се наведе отново над доклада. Мъчеше се да опише дейността си през последните два дни, но думите излизаха изпод пръстите му неясни и тромави. Бавно осъзна, че зад гърба му има някой и вдигна глава.

— Какво искаш?

Беше Р Сами. И Бейли си помисли: личният лакей на Джулиъс. Струва си човек да е Комисар.

Глупаво усмихнат, Р Сами каза:

— Комисарят иска да те види, Лайдж. Веднага!

Бейли махна с ръка:

— Ей сега ме видя. Кажи му, че ще отида по-късно!

— Той каза — веднага!

— Добре, добре, изчезвай!

Роботът си тръгна като повтаряше:

— Комисарят иска да те види веднага! Той каза — веднага!

— О, небеса! — изрече Бейли през зъби. — Добре, идвам!

Стана от бюрото и се запъти към кабинета.

— По дяволите, шефе — рече той когато влезе при Ендербай, — не ми пращайте повече това чудо!

— Седни, Лайдж, седни!

Когато Бейли седна, Комисарят му поднесе една бележка.

— Това е разписка за телефонния разговор, който си водил с доктор Джеригъл от Вашингтон по специалната линия.

— Така е.

— Няма никакви сведения за съдържанието на разговора, защото се е водил по специалната линия. За какво се касае?

— Нужна ми е основна информация.

— Той е специалист по роботика, нали?

— Да.

Комисарят се нацупи като дете.

— Каква основна информация ти е притрябвала?

— И аз не зная точно. Но имам чувството, че за нашия случай би ни помогнала информация по въпросите на роботиката.

— Не бих казал, Лайдж, не бих казал! Струва ми се, че не си постъпил разумно.

— Какво имате против, шефе?

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Естествено, аз ще му кажа възможно най-малкото.

— Въпреки това смятам, че не е разумно.

Бейли се почувствува гузен.

— Ако кажете, няма да се срещна с него…

— Не, не, постъпи както мислиш, че трябва да направиш. Ти водиш разследването. Само че…

— Само че какво?

Комисарят поклати глава:

— Нищо, нищо. Къде е оня? Знаеш за кого питам.

— Р Данийл е в картотеката.

Комисарят помълча известно време, след това каза:

— Не сме постигнали голям прогрес, нали?

— Не сме. Но се надявам, че нещата ще се променят.

— Добре — каза комисарят, но си личеше, че не е убеден в оптимизма си.

* * *

Когато се завърна при бюрото си, Бейли завари там Р Данийл.

— Открихте ли нещо? — попита той робота.

— Приключих първия оглед на картотеката и се спрях на двама души, които ни преследваха миналата вечер и които освен това бяха сред тълпата в магазина за обувки.

— Я да видя! — Бейли пое картончетата.

Първият се казваше Френсис Клосар, арестуван преди две години за възбуждане на вълнения. Тридесет и петгодишен работник в Нюйоркската фирма за дрожди. Домашен адрес — такъв и такъв. Произход — такъв и такъв. Коса, очи, отличителни белези, образование, трудов стаж, психоаналитичен портрет, физически портрет, данни за това, за онова и накрая снимка.

Вторият се наричаше Джерард Пол. Бейли огледа данните в картона и рече:

— Нищо няма да излезе от това.

— Сигурен съм — рече Р Данийл, — че ако има някаква организация на Земните, която би могла да има нещо общо с престъплението, тези двамата са й членове. Не можем ли де ги разпитаме?

— Какво можем да получим от такъв разпит?

— Но те бяха там — и в магазина за обувки, и в кухнята! Няма да могат да отрекат!

— Присъствието им не е престъпление. Освен това те могат да отрекат. Как ще докажем обратното?

— Но аз ги видях.

— Това не е доказателство! — рече Бейли безжалостно. — Никой съд, ако се стигне дотам, не ще повярва, че можете да запомните две лица между тълпа от един милион души.

— Но аз мога!

— Зная. Но тогава трябва да им кажете кой сте. И веднага ще престанете да бъдете свидетел. Юридическият статут на вас и на механизми като вас не е признат на Земята.

След това добави възбудено:

— Очаквам до половин час да пристигне доктор Джеригъл от Вашингтон. Можете ли да почакате, докато свършим с него?

— Ще почакам!

* * *

Ентъни Джеригъл беше средно висок и външният му вид съвсем не издаваше един от най-ерудираните специалисти по роботика на Земята. Той закъсня двадесетина минути, изискано се извини на прибледнелия от гняв Бейли, който потвърди резервацията за Стаята за конференции Д. Бейли повтори молбата си да не бъде обезпокояван по какъвто и да е повод в продължение на един час и поведе Джеригъл и Р Данийл по коридора към специално изолираните против шпионаж камери.

Преди да седне, Бейли провери внимателно стените. Той слушаше тихото бръмчене на пулсомера в ръката си в очакване да усети прекъсване на монотонния звук, което можеше да означава, че някъде инсталацията е дефектна. Обърна уреда към пода, към тавана и особено внимателно прислуша вратата. Нямаше прекъсване.

Доктор Джеригъл се засмя:

— Карате всичко да изглежда много страшно!

— Това е от изключителна важност, докторе. Имам нужда от информация по роботехника, която само вие можете да ми дадете, надявам се. Всичко, което ще си кажем, е в най-висша степен секретно и се надявам, че щом си отидете, ще го забравите.

— Слушам ви!

— Как мислите, възможно ли е например вие да напуснете очертанията на Града и да излезете на открито пеш?

— Защо ще го правя? — доктор Джеригъл изглеждаше шокиран.

— Това е риторичен въпрос. Не мисля, че можете да го направите, а по-скоро исках да видя каква ще бъде реакцията ви на такава идея. Какво чувство изпитвате?

— Неприятно.

— Представете си, че трябва да напуснете Града през нощта и да пресечете открития терен, да кажем, около една миля или повече?

— Аз… аз… Не виждам кой би могъл да ме убеди да го сторя.

— Колкото и да е важна причината ли?

— Е, ако става дума да спася живота си или живота на семейството си… — той изглеждаше напълно объркан. — Мога ли да ви попитам какво целите с този въпрос, господин Бейли?

— Ще ви кажа. Извършено е сериозно престъпление, едно особено обезпокояващо убийство. Нямам право да ви съобщавай подробности. Предполага се, че убиецът, за да постигне целта си, е постъпил по описания от мен начин. Пресякъл е откритото пространство нощем, при това сам. Бих искал да разбера що за човек е бил.

— Не познавам такъв. Поне аз не познавам. Разбира се, между милионите граждани винаги могат да се намерят и подобни синковци.

— Значи, според вас обикновен човек не би могъл да го направи.

— Не. Съвсем сигурно.

— В действителност бих възприел и друго обяснение за убийството, стига да е приемливо.

— Имате ли нещо предвид?

— Да. Мисля, че един робот би могъл без никакво неудобство да премине през открития терен.

Доктор Джеригъл стана.

— О, моля ви се!

— Какво, нещо сбърках ли?

— Искате да кажете, че робот е в състояние да извърши убийство?

— Защо не?

— Убийство? На човек!

— Да. Седнете, докторе!

Специалистът седна и каза:

— Господин Бейли, тук става дума за две неща: пресичане на незащитено пространство и убийство. Човек лесно може да направи второто, но ще изпита сериозни затруднения за първото. Роботът може да извърши първото, но второто — никога! Ако вие се готвите да замените една неприемлива с една невъзможна теория…

— Невъзможна е силна дума!

— Чували ли сте за Първия закон на роботиката, господин Бейли.

— Естествено. Мога да ви го цитирам: „Роботът не може да причини беда на човек или с бездействието си да постави човек в опасност“. — Бейли посочи с пръст към събеседника си и попита: — Защо да не може един робот да бъде направен без Първия закон? Толкова ли е ненарушим той?

Доктор Джеригъл се сепна, после се закиска.

— О, господин Бейли!

— Добре, кажете!

— Ако разбирахте малко от роботи, щяхте да знаете какъв гигантски труд е вложен при построяването на един позитронен мозък под формата и на математика, и на електроника. И щяхте да разберете, че построяването на нов тип позитронен мозък, дори ако промяната е съвсем нищожна, не става за една нощ. Цял изследователски екип на огромно предприятие ще трябва да се потруди поне една година. Даже този труд не би бил достатъчен, ако основните теоретични постановки на системите не бяха стандартизирани, за да могат да служат като основа за по-нататъшни усъвършенствувания. А стандартните теоретични основи включват Трите закона на роботиката: Първият закон, който вече цитирахте; Вторият закон, който гласи: „Един робот е длъжен да се подчинява на заповедите, издавани от хора, освен в случаите, когато тези заповеди противоречат на Първия закон“; и Третият закон: „Един робот трябва да се грижи за собствената си безопасност дотогава, докато тази безопасност не е в противоречие с Първия и Втория закон.“ Разбирате ли ме сега?

Р Данийл, който през всичкото време следеше разговора с голямо внимание, се намеси:

— Извинете, Илайджъ, искам да проверя дали правилно съм разбрал доктор Джеригъл. Доколкото схващам мисълта ви, господине, всеки опит да бъде построен робот, чийто позитронен мозък да не е в зависимост от Трите закона, ще наложи да се изгради нова теория. А това би изисквало много години?

Специалистът изглеждаше напълно доволен.

— Точно така, господин…

Бейли почака за момент, след това представи Р Данийл:

— Това е Данийл Оливо, доктор Джеригъл.

— Добър ден, господин Оливо! — Джеригъл стисна ръката на Данийл. След това продължи: — Според мои изчисления, нужни са поне петдесет години, за да се развие нова теория, в която да липсват Трите закона и тя да стане отправна точка за построяване на роботи, които да са така добре конструирани, както днешните.

— И това не е вършено никога? — попита Бейли. — Роботи се правят от няколко хиляди години. Вие смятате, че през всичкото това време не е имало човек или група хора, които да се потрудят петдесет години?

— Никога не е строен робот, който да не се подчинява на Първия закон.

— И не е създавана теория?

— Доколкото се простират познанията ми, не е! — каза експертът. — А те не са малки.

— И робот с Първи закон не би могъл да убие човек?!

— Никога! Освен ако това убийство е пълна случайност или ако по този начин ще се спаси животът на двама или повече хора. И в двата случая позитронният потенциал ще разруши мозъка.

— Добре — каза Бейли. — Тъй стоят нещата на Земята. Какво ще кажете за Другите светове?

Част от самоувереността на Джеригъл изчезна.

— Драги господин Бейли, мога да говоря само това, което зная. Но съм съвсем сигурен, че ако такива позитронни мозъци са конструирани или ако е създадена нова математическа теория, непременно ще узная това.

— Така ли мислите? Добре, да продължим с нещо друго, което сега се върти в главата ми. Защо, докторе, роботите имат човешки вид? Винаги съм приемал това за естествено, но в този момент осъзнавам, че всъщност не зная истинската причина. Защо роботът трябва да има глава и четири крайници? Защо въобще трябва да прилича на човек?

— Искате да кажете, защо той не е построен функционално като другите машини?

— Разбира се! Защо не?

— Защото човешката форма е най-сполучливата форма в природата. Ако желаете да направите конструкция, която да върши най-разнообразни дейности, нямате по-добър избор от това да имитирате човека. Освен това цялата ни техника се основава на тази форма. Един автомобил например, е предвиден за контрол, основаващ се на хващане и манипулиране от човешки ръце и крака с такава големина и форма, каквито са прикрепени за тялото ни. Дори такива обикновени предмети като стол, маса или нож и вилица се правят така, че да отговорят на човешките мерки и начин на употреба. Много по-лесно е да се имитират човешките форми, отколкото изцяло да се преустройва видът на нашите уреди.

— Ясно. Това разбирам. Не ви ли прави впечатление, че роботите, произвеждани на Другите Светове, са по-близки до човека по форма?

— Така е.

— Биха ли могли там да изработят робот, който при нормални условия да мине за човек?

Доктор Джеригъл вдигна вежди и се замисли.

— Мисля, че биха могли. Но ще им струва страшно скъпо. И се съмнявам дали би изплатило разходите си.

— Смятате ли, че те могат да направят робот — рече Бейли неотстъпчиво, — който да заблуди и вас, че е човек?

Роботоконструкторът се изкиска.

— Драги господин Бейли, съмнявам се. Наистина се съмнявам. Много му трябва на един робот, ако иска да изглеж…

Доктор Джеригъл прекъсна думата на средата. Бавно той се обърна към Р Данийл и червендалестото му лице побледня.

— О, боже — прошепна той, — о, боже!

Той вдигна ръка и предпазливо докосна бузата на Р Данийл. Р Данийл не се помръдна, но внимателно гледаше специалиста.

С глас, в който имаше повече стенание, отколкото учудване, докторът каза:

— Вие сте робот!

— Доста време ви трябваше, за да познаете! — каза Бейли сухо.

— Не го очаквах! Никога не съм виждал такива! Производство на Другите Светове?

— Да! — каза Бейли.

— Сега вече ясно си личи. Начинът, по който се държи. Начинът, по който приказва! Имитацията не е съвършена, господин Бейли.

— Все пак в доста добра, нали?

— О, чудесна е. Много съм ви задължен, загдето ми дадохте възможност да го видя лично. Мога ли да го проуча?

Конструкторът се изправи нетърпеливо.

Бейли го прекъсна.

— Моля ви, докторе! Един момент. Най-напред да си довършим работата с убийството! Кажете ми, при конструирането на такъв робот, предназначен да минава за човек, нужно ли е да се прави мозъкът му толкова сложен, колкото е човешкият?

— Не.

— Добре. Би ли могло в този мозък да липсва Първият закон? Да е пропуснат случайно. Сам казахте, че теорията е неразработена. Това значи, че конструкторите могат да направят мозък и без Първия закон.

Доктор Джеригъл поклати енергично глава.

— Не, не. Невъзможно!

— Сигурен ли сте? Хайде да изпробваме Втория му закон. Данийл, дайте ми бластера си!

Очите на Бейли не се отместваха от робота. Ръката му от другата страна здраво стискаше собствения бластер.

Р Данийл каза тихо:

— Заповядай, Илайджъ!

И го подаде с дръжката напред.

Бейли рече:

— Човек никога не би се разделил с бластера си, но роботът няма избор и е длъжен да се подчини.

— Освен когато подчинението е в противоречие с Първия закон! — напомни доктор Джеригъл.

— Знаете ли, докторе, че Данийл насочи бластера си към невъоръжена група мъже и жени и ги заплаши, че ще стреля?

— Но не стрелях — рече Р Данийл.

— Съгласен съм, но заплахата си е заплаха, нали докторе?

Доктор Джеригъл сви устни.

— Трябва да узная повече подробности, за да отсъдя. Звучи неправдоподобно.

— Забележете и това, което ще ви кажа сега! Р Данийл беше на мястото на убийството и ако изключвате възможността Земен да е преминал през откритата територия, носейки със себе си оръжие, Данийл и само Данийл е присъствувалият на убийството. Той би могъл да скрие оръжието, защото бластерът, с който е извършено то, беше търсен много щателно и не бе намерен. А явно не се е изпарил като дим. Има само едно място, където би могъл да се намира и което място не беше претърсено.

— Къде, Илайджъ? — попита Р Данийл.

Бейли извади бластера си, насочи цевта му към робота и каза:

— В стомаха ти! В стомаха ти, Данийл!

— Не е тъй, Илайджъ! — отвърна тихо Р Данийл.

— Доктор Джеригъл — обърна се Бейли към експерта, — повиках ви, за да направите щателен и авторитетен анализ на този робот. Мога да уредя да ползувате лабораториите на Градското бюро за стандарти. Ако ви трябва уред или апарат, който те не притежават, ще ви го доставя!

Джеригъл се засмя нервно и каза:

— Драги господин Бейли, нямам нужда от лаборатория.

— Защо?

— Защото съвсем не е трудно да проверя съществуването на Първия закон у него. Никога не съм го правил, но то е съвсем просто.

— Искате да кажете, че можете да го изследвате тук?

— Да, разбира се.

Бейли отстрани бластера, насочен към робота. Това, което последва, го обърка и разочарова. Доктор Джеригъл започна да задава въпроси и да върши неща, очевидно безсмислени. По едно време той попита:

— Ако имам двама братовчеди, между които има пет години разлика и ако по-младият е момиче, какъв е полът на другия?

Данийл отвърна:

— Невъзможно е да се каже при тази единствена информация.

Джеригъл протегна дясната си ръка настрани и каза:

— Можете ли да докоснете върха на средния ми пръст с върха на третия пръст на лявата си ръка?

Данийл го стори бързо и леко.

След не повече от петнадесет минути прегледът приключи.

— Това ли беше всичко? — попита Бейли намръщено.

— Това.

— Не ставайте смешен! Вие не го попитахте нищо, което да има връзка с Първия закон!

— Драги господин Бейли, когато лекарят чукне коляното ви с малко гумено чукче и кракът ви отскочи, не приемате ли това като достатъчна информация за състоянието на нервната ви система? Когато погледне в окото ви и изследва реакцията на зеницата към светлината, защо не се противите на съвета му да не привиквате към наркотици?

— Добре, добре! — съгласи се Бейли. — Какво е заключението ви от прегледа?

— Данийл е изцяло съобразен с Първия закон!