Айзък Азимов
Стоманените пещери (11)

10. Силата на едно име

Едва когато Бейли приключваше закуската си, Р Данийл приближи:

— Комисарят няма да бъде в кабинета си скоро. Казах на Р Сами, че с вас ще разговаряме поне един час и че не бива да пуска никого, освен Комисаря.

— За какво ще разговаряме?

— Строго секретно. Трябва да обмислим плана за действие. Предполагам, че не се готвите да се откажете от разследването?

В кабинета на шефа Бейли рече отегчено:

— Добре, Данийл, кажете сега!

— Колега Илайджъ, от снощи вие не сте на себе си? Имате силна промяна в душевната еманация!

Бейли почувствува кръв в главата си.

— Телепат ли сте? — изкрещя той.

— Не, разбира се! — отвърна Р Данийл.

— Тогава какво, по дяволите, искате да кажете с тази душевна еманация?

— Трудно ми е де обясня, Илайджъ. Нали знаете, че съм конструиран да изучавам човешката психология там в Космоград? Въпреки че сега се занимавам с разследване, целта на създаването ми е цереброанализът.

— Анализ на мозъчните вълни?

— Да, разбира се. Това може да бъде направено без всякакви електроди, стига да има подходящ приемник. Моят мозък е приемник, този принцип не е ли още използуван на Земята?

Бейли не знаеше. Той пропусна въпроса и попита предпазливо:

— Щом мерите мозъчните вълни, какво научавате от тях?

— Не мислите ви, Илайджъ. Получавам впечатление за емоциите и главно анализирам темперамента, подсъзнателните реакции и поведението на човека. В действителност аз бях този, който удостовери, че комисарят Ендербай е неспособен на убийство при дадените обстоятелства.

— И го освободиха от подозрение въз основа на вашите гаранции?

— Да. В това отношение съм много прецизна машина.

Нещо се мярна в главата на Бейли.

— Чакайте! — рече той. — Нали Комисарят не знаеше, че му се прави цереброанализ?

— Не беше нужно да го тревожим.

— Искам да кажа, че вие си стояхте край него и само го наблюдавахте? Без апарати. Без електроди. Без игли и графики?

— Разбира се. Аз съм напълно комплектован за такава работа.

— Добре — рече Бейли, — а какво ви разказа цереброанализът за мене?

— Вие сте разстроен.

— А, много голямо откритие! Разбира се, че съм разстроен.

— Миналата нощ говорихте на сън.

Очите на Бейли се разшириха.

— И какво казах?

— Само една дума — „Джеси“. Повторихте я няколко пъти. Мисля, че викахте жена си.

Бейли почака мускулите му да се отпуснат. Той каза колебливо:

— Имах кошмари. Сънувах, че жена ми е в опасност. Това се случва често с хората — да викат името на жена си. Можете да бъдете сигурен, че е тъй.

— Приемам го. Но то ме навежда на друга една мисъл. Как Джеси позна, че съм робот?

Бейли почувствува пот по лицето си.

— Нали се разбрахме да не се връщаме на този въпрос? Мълвата…

— Съжалявам, че ще ви прекъсна, колега Илайджъ, обаче мълва не е имало. Ако имаше, сега Градът щеше да бръмчи като кошер. Прегледах докладите, пристигащи в Министерството. В тях няма нищо подобно. Просто не е имало мълва. Откъде тогава Джеси е научила?

— Боже мой! Да не би да искате да кажете, че жена ми е член на…

— Да, Илайджъ! Това искам да кажа!

В този момент сигналната лампа на бюрото на Комисаря заблестя яростно. Р Данийл почака Бейли да отговори на зова, но той стоеше вцепенен и безмълвен. Тогава роботът включи връзката.

— Кой е?

Размазаният глас на Р Сами каза:

— Една дама е тук. Иска да види Лайдж. Казах й, че е зает, но не желае да си върви. Името й било Джеси.

— Пусни я да влезе! — рече Р Данийл тихо и кафявите му очи се извиха безстрастно, за да срещнат тревожния поглед на Бейли.

Полицаят стоеше с изкривено от шока лице, когато Джеси се хвърли към него, сграбчи раменете му и се притисна.

— Не мога повече, Лайдж. Не мога. Не мога нито да спя, нито да ям. Трябва да ти кажа всичко!

— Не говори нищо! — каза Бейли с мъка. — За бога Джеси, не сега!

— Трябва! Аз направих нещо ужасно! Такова ужасно нещо! О, Лайдж!…

— Не сме сами, Джеси!

Тя вдигна очи и погледна Р Данийл с невиждащ поглед. Сълзите, в които плуваха очите й, размазваха изображението на робота.

С тих шепот Р Данийл каза:

— Добър ден, Джеси.

— Това… това роботът ли е? — попита тя задавено.

Тя прекара длан през очите си и се отдръпна от ръката на Бейли, която я прегръщаше. Дишаше тежко и за момент по устните й пробяга усмивка:

— Вие сте това, нали?

— Да, Джеси!

— Сърдите ли се, че ви наричам робот?

— Не, Джеси. Такъв съм.

— И аз няма да се сърдя, ако ме наречете и глупачка, и луда, и подривен агент, защото ето какво съм аз!

— Джеси! — изстена Бейли.

— Няма смисъл, Лайдж! — каза тя. — Нека и той научи, защото сте колеги. Не мога повече да живея така. Ако знаете какво преживях последните два дни. Не ме е грижа, че ще отида в затвора, че ще ме изпратят в най-ниската категория и че ще се храня само с дрожди и вода. Не ме е страх, че… Няма да им разрешиш, нали Лайдж? Не им разрешавай да ми сторят нищо! Стр-страх ме е!…

Бейли я потупа по раменете и я остави да се наплаче.

— Тя не е добре — каза той на Р Данийл. — Трябва да я отведем оттук. Колко е часът?

Р Данийл отвърна, без да прави справка с часовник:

— Четиринадесет и четиридесет и пет.

— Комисарят ще бъде тук всяка минута. Повикайте патрулната кола. Ще говорим по мотопътя.

— Мотопътят? О, не, Лайдж! Не!

* * *

Тежка тишина лежеше от двете страни на мотопътя.

— Е, Джеси? — рече Бейли.

Безразличието, което се бе изписало върху лицето на Джеси, откакто напуснаха кабинета на Комисаря, отново изчезна. Тя гледаше към мъжа си, към Р Данийл с тревожно мълчание.

— Хайде, Джеси. Моля те. Какво, престъпление ли си направила? Истинско престъпление?

— Престъпление ли? — Тя поклати неопределено глава.

— Съвземи се! И по-спокойно. Само кажи: да или не, Джеси! — Той се поколеба. — Убила ли си някого?

Изразът на лицето й веднага се смени с възмущение.

— Какво говориш, Лайдж Бейли?

— Да или не, Джеси?

— Не, разбира се. Не!

Коравото кълбо в стомаха на Бейли се отпусна и омекна.

— Откраднала ли си нещо? Фалшифицирала ли си купони? Била си се с някого? Подпалила си нечие имущество? Кажи най-после, Джеси!

— Не съм направила нищо — нищо особено. Нищо от това, което каза.

— А сега започни от началото! Какво дойде да ни разкажеш?

И Джеси заразказва с мек глас, който постепенно стана твърд и изразителен.

— Всичко е заради онези, Стародавните, знаеш това! Те са навсякъде и навсякъде говорят. Дори някога, когато бях помощник диетолог, пак беше същото. Помниш ли Елизабет Торнбоу? Тя беше Стародавна. Винаги говореше за това как всичките ни нещастия идват от Града и колко по-добре е било всичко, когато не е имало Градове.

Често я питах откъде знае, че е така, особено след като срещнах тебе, Лайдж (спомни си разговорите, които водехме тогава!), а тя цитираше малките книжлета, които се разпространяваха от ръка на ръка. От типа на „Срамът на Градовете“, написана от оня, не му помня вече името.

— Огрински — помогна й Бейли.

— Да. Само че повечето от тях бяха още по-лоши. След като се омъжих, тя започна да се подиграва. Казваше, че сега вече съм истинска Градска съпруга, щом като мъжът ми е полицай. После престана да ми говори, аз напуснах работата и това беше всичко. Повечето от нещата, които казваше, бяха казани, за да ме ядосат и може би, за да изглежда по-мистериозна и романтична. Тя беше стара мома, не се омъжи до смъртта си. Повечето от тези Стародавни не могат да уредят живота си в една или друга степен. Помниш ли, Лайдж, ти един път каза, че понякога хората бъркат собствените си недостатъци с недостатъците на обществото и искат да оправят Градовете, защото сами не знаят как да се оправят.

Бейли помнеше, но сега думите му се струваха нагли и повърхностни. Той каза кротко:

— Не се отвличай, Джеси!

И тя продължи.

— А пък Лизи винаги казваше, че ще дойде ден, когато хората ще се обединят. Тя казваше, че за всичко са виновни Космическите, защото те са заинтересовани да държат Земята слаба и скапана. Това беше една от любимите й думи — „скапан“. Веднъж погледна храната, която бях приготвила за следващата седмица, и като я помириса, каза: „Скапано! Скапано!“ Джейн Майърс я имитираше хубаво в кухнята и умирахме от смях. Тя казваше, искам да кажа Елизабет, че някой ден ще видим работата на Градовете, ще се върнем към Земята и ще си разчистим сметките с Космическите, които се опитват да ни вържат завинаги към Градовете с помощта на роботи. Само че тя никога не казваше роботи, а безмозъчни чудовища-машини. Извинете ме за израза, господин Данийл.

Роботът отвърна:

— Не мога точно да разбера смисъла на израза, Джеси, но с готовност ви извинявам. Моля, продължете!

Бейли се местеше неспокойно. Такава си е Джеси. Никакво извънредно събитие, никоя криза не би могла да промени навика й да разказва сложно и объркано.

Тя рече:

— Елизабет винаги твърдеше, че страшно много хора са като нея. Понякога ще рече: „На последното събрание…“, веднага спираше и ме поглеждаше наполовина горда, наполовина уплашена, в очакване да я попитам за какво става дума, та да изглежда по-важна; а при това уж и уплашена, че мога да й навлека беля. Разбира се, никога не я разпитвах. Не бих й направила това удоволствие… И тъй, аз се омъжих и всичко това вече нямаше значение, докато…

Тя спря.

— Продължавай, Джеси! — рече Бейли.

— Помниш ли, Лайдж, спречкването помежду ни? За Джезабел, искам да кажа!

— Какво стана тогава? — Нужни бяха една-две секунди, за да може Бейли да съобрази, че става дума не за друга жена, а за самата Джеси. Той се обърна към Р Данийл:

— Пълното име на Джеси е Джезабел. Тя не го харесва и затова не го употребява.

— То ме ядосва, Лайдж! — каза Джеси. — Наистина. Признавам, че е глупаво, но аз все продължавам да си мисля за онова, което ми каза. Помниш ли, ти каза, че Джезабел е само една консервативна жена, която се е борила срещу нововъведенията, с които новаторите искат да изменят начина на живот на нейните прадеди. И след като и аз съм Джезабел, защо и аз да не…

— Бъдеш същата! — допълни Бейли.

— Да. — Тя тръсна глава. — Не точно така. Не буквално. Не по начина, по който тя го е разбирала. Това не ми подхожда.

— Разбирам, Джеси. Не ставай глупава!

— Мислих си много за нея и стигнах до убеждението, че и сега е, както е било някога. Искам да кажа, ние, земните хора си имаме наш начин на живот, а Космическите дойдоха със свои разпоредби и се опитаха да ни ги натрапят, а аз мисля, че Стародавните са прави. Може би ние трябва да се върнем към нашия стар начин на живот. Затова потърсих Елизабет.

— Продължавай!

— Тя каза, че не разбира за какво й говоря. Освен това съм била жена на ченге. Казах, че то няма нищо общо и накрая тя се съгласи да говори с някой си. След около месец дойде да ми каже, че всичко е както трябва и оттогава аз непрекъснато посещавам събранията им.

Бейли я погледна тъжно.

— Никога не си ми го казвала.

Гласът на Джеси трепереше, когато каза:

— Съжалявам, Лайдж.

— Добре де, това не оправя нещата. Извинението си е извинение, но аз искам да зная нещо повече за тези събрания. Къде се събирахте?

Тя каза:

— Тук долу.

— Къде долу? На това място! Какво искаш да кажеш?

— Тук, на мотопътя. Затова не исках да идваме насам. Но така или иначе, мястото е чудесно за срещи. Събирахме се…

— Колко души?

— Не съм сигурна. Може би шестдесет или седемдесет. Бяхме нещо като подразделение. Имахме сгъваеми столчета, нещо за подкрепяне и някой говореше главно за това, колко добре се е живеело някога и какво трябва да направим с чудовищата, с роботите, а и с Космическите. Ораторите бяха посредствени и едва ги издържахме. Но беше хубаво, че се събираме и че се чувствуваме силни. Можехме да се кълнем във вярност и знаехме как да се поздравяваме тайно навън.

— Никой ли не ви пречеше? Патрулна или противопожарна кола?

— Не. Никой.

— Не е ли странно това, Илайджъ? — намеси се Р Данийл.

— Не, може би — отвърна замислено Бейли. — Има странични разклонения, които практически не се използуват. Стига да ги знаеш. Това ли е всичко за събранията, Джеси? Празни приказки и игра на конспирация?

— Кажи-речи. Е, понякога пеехме. И, разбира се, хапвахме нещо. Не много. Сандвичи и сок.

— Щом е тъй — рече той, — какво те безпокои? Защо трябва да изпадаш в паника през последните дни, ако сте така безопасни?

— Защото мисля, че ще ти направят пакост, Лайдж! Защо се държиш, като че ли не разбираш нищо? Обясних ти го!

— Не, не си. Още не си. Засега ми разказа за някакви кафеджийски срещи. Отправяли ли са се твоите хора на демонстрация? Разрушавали ли са роботи? Правили ли са стачки? Убивали ли са хора?

— Никога! Лайдж, не бих направила нищо такова. И не бих членувала, ако те го правеха!

— Защо тогава казваш, че си сторила нещо страшно?

— Защото… защото те говорят какво ще направят един ден, когато сложат ръка на правителството. Обясняваха ни, че ще се организираме, тогава ще започнат стачки, ще спре работата. Ще заставим правителството да изгони роботите и да принуди Космическите да си отидат. Мислех, че всичко са само приказки, докато не започна историята с теб и с Данийл. Тогава те казаха: „Ето, възможност за акция!“ и „Сега ще им покажем как се спира нашествието на роботите!“ Казаха го в Личната стая, без да знаят, че става дума за вас. Но аз го разбрах. Веднага.

— Успокой се, Джеси. Нищо не е станало. Празни приказки. Не виждаш ли, че нищо не се е случило?

— Аз така се у-уплаших! И си помислих: „Аз съм част от тях. Ако се стигне до убийство или атентат, ти може би ще бъдеш убит или Бентли. И това ще бъде мо-мой грях, загдето вземам участие. И ще отида в затвора.“

Бейли я остави да се нахлипа, прегърна я през рамо и загледа със свити устни Р Данийл, който кротко гледаше пред себе си.

— Сега, Джеси — рече той, — искам добре да си помислиш. Кой ръководи групата ви?