Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (34)

Глава тридесет и трета

Бях извикана при сър Юстас чак късно следобед. След сервирания в апартамента ми чай в единадесет и солиден обяд, аз се чувствах достатъчно силна за по-нататъшна борба.

Сър Юстас беше сам. Той крачеше нагоре-надолу из стаята. Забелязах, че очите му блестят и че не го свърташе на едно място. Явно беше доста радостен. В държанието му към мен се долавяше лека промяна.

— Имам новина за вас. Вашият приятел е тръгнал. Ще пристигне тук след няколко минути. Не бързайте да се радвате — имам да ви кажа и още нещо. Тази сутрин вие се опитахте да ме измамите. Предупредих ви, че ще бъде разумно от ваша страна да се придържате към истината и до един момент вие се подчинявахте. След това обаче се отклонихте от нея. Опитахте се да ме накарате да повярвам, че диамантите са у Хари Рейбърн. Тогава се престорих, че вярвам на думите ви, защото това улесняваше задачата ми — задачата да ви убедя да подмамите Хари Рейбърн тук. Но, скъпа ми Ан, диамантите са били у мен още от момента, в който тръгнах от Водопада — въпреки че едва вчера открих този факт.

— Вие знаете! — ахнах аз.

— Може би ще ви е интересно да чуете, че Паджет беше този, който издаде тайната. Той държеше да изслушам дългия му, отегчителен и безсмислен разказ за някакъв облог и метална кутийка за филми. Не ми трябваше много време, за да проумея как стоят нещата — недоверието на мисис Блеър към полковник Рейс, нейната тревога, настойчивата й молба да се погрижа за нейните сувенири. Славният Паджет се беше престарал и вече беше разопаковал касите. Преди да тръгна от хотела, просто прехвърлих кутийките е филми в собствения си джоб. Те са там в ъгъла. Признавам, че досега нямах време да ги прегледам внимателно, но забелязвам, че едната определено тежи повече от другите, нещо в нея трака доста странно и явно е била залепена със секотин, което ще наложи използването на отварачка за консерви. Всичко изглежда ясно, нали? И сега, разбирате ли, двамата сте в капана… Жалко, че не се отнесохте благосклонно към идеята да станете лейди Педлър.

Аз не отговорих. Стоях, вперила поглед в него.

Откъм стълбите долетя шум от стъпки, вратата внезапно се отвори и в стаята влетя Хари Рейбърн, блъскан от двама мъже. Сър Юстас ми хвърли тържествуващ поглед.

— Точно според плана — тихо каза той. — Ама че аматьори — приискало им се да мерят сили с професионалисти.

— Какво значи това? — дрезгаво извика Хари.

— Това значи, че влезе в капана ми — казал паякът на мухата — заяви шеговито сър Юстас. — Скъпи ми Рейбърн, никак не ви върви.

— Нали каза, че мога спокойно да дойда, Ан?

— Не я упреквайте, скъпи ми друже. Онази бележка беше написана под моя диктовка и дамата нямаше никакъв избор. Щеше да бъде по-разумно от нейна страна да не я пише, но тогава не й споменах това. Вие сте изпълнили нейните указания, отишли сте в магазина за сувенири, превели са ви през тайния проход от задната стая — и сте се озовали в ръцете на враговете си!

Хари погледна към мен. Разбрах погледа му и се преместих по-близо до сър Юстас.

— Да — промърмори той, — определено не ви върви! Това е — чакай да помисля — третата ни среща.

— Прав сте — каза Хари. — Това е третата среща. Два пъти успяхте да ме победите — но нима не сте чували, че на третия път късметът се обръща. Сега е мой ред — дръжте го на мушка, Ан.

Аз бях напълно готова. Извадих светкавично пистолета от чорапа си и го допрях до главата му. Двамата мъже, които пазеха Хари, скочиха напред, но гласът му ги спря.

— Още една крачка — и той е мъртъв! Ако приближат още, Ан, натисни спусъка — не се колебай!

— Няма — бодро отвърнах аз. — Въпреки това доста ме е страх да го натисна.

Мисля, че и сър Юстас споделяше страховете ми. Той определено се тресеше като желе.

— Останете по местата си — заповяда той и двамата мъже покорно спряха.

— Кажете им да излязат от стаята — каза Хари.

Сър Юстас им нареди. Хората му излязоха един по един и Хари залости вратата след тях.

— Сега можем да поговорим — мрачно заяви той и като прекоси стаята, взе револвера от ръката ми.

Сър Юстас въздъхна облекчено и изтри челото си с кърпичка.

— В невероятно лоша форма съм — отбеляза той. — Мисля, че страдам от слабо сърце. Радвам се, че този револвер вече се намира във вещи ръце. Нямах никакво доверие на мис Ан, докато го държеше. Е, млади ми приятелю, както вие казвате, сега можем да поговорим. Няма да скрия, че ме заварихте неподготвен. Нямам представа откъде, по дяволите, се взе този револвер! Багажът на момичето беше претърсен, когато тя пристигна. Преди малко не беше у вас, нали?

— У мен беше — отговорих аз. — Беше в чорапа ми.

— Странни същества са това жените. Трябваше да ги изуча по-задълбочено — тъжно рече сър Юстас. — Чудя се дали Паджет би се досетил за това?

Хари почука рязко по масата.

— Не се правете на глупак. Ако не бяха посивелите ви коси, щях да ви изхвърля през прозореца. Проклет негодник! Посивели или не, аз…

Той направи няколко крачки, при което сър Юстас чевръсто заобиколи масата и застана зад нея.

— Младите хора са толкова буйни — укорително каза той. — Като не са в състояние да използват мозъка си, разчитат единствено на своите мускули. Нека поговорим разумно. В момента имате надмощие. Но това положение няма да продължи дълго. Къщата е пълна с мои хора. Нямате никаква надежда — те са много повече от вас. Моментното ви превъзходство бе случайно постигнато…

— Така ли?

Нещо в гласа на Хари, някаква мрачна шеговитост, изглежда привлече вниманието на сър Юстас. Той втренчи поглед в него.

— Така ли? — повтори Хари. — Седнете сър Юстас и чуйте какво ще ви кажа. — Като не преставаше да го държи под прицел, той продължи. — Този път картите не са на ваша страна. Като начало, чуйте това.

Това беше приглушено блъскане по вратата долу. Чуваха се викове, ругатни, а след това се разнесоха изстрели. Сър Юстас пребледня.

— Какво е това?

— Рейс — и неговите хора. Вие не знаехте, нали, сър Юстас, че ние с Ан имахме уговорка как да разберем дали съобщенията от единия до другия са истински? Телеграмите трябваше да бъдат подписани „Анди“, а в писмата думата „и“ някъде трябваше да бъде зачеркната. Ан знаеше, че вашата телеграма е фалшива. Тя дойде тук по собствено желание, нарочно влезе в клопката, като се надяваше, че ще успее да ви вкара в собствения ви капан. Преди да тръгне от Кимбърли, тя изпрати телеграми на мен и на Рейс. Мисис Блеър поддържаше връзка с нас през цялото време. Аз получих писмото, написано под ваша диктовка и то беше точно такова, каквото очаквах. Вече бях обсъдил с Рейс възможността за таен проход, който да извежда от магазина за сувенири, а той беше открил мястото, където се намираше изходът.

Чу се някакъв свистящ, раздиращ звук, последван от силна експлозия, която разтърси стаята.

— Обстрелват тази част на града. Трябва да те изведа от тук, Ан.

Избухна ярка светлина. Сградата отсреща бе обхваната от пламъци. Сър Юстас беше станал и крачеше нагоре-надолу. Хари продължаваше да го държи на мушка.

— Както виждате, сър Юстас, играта свърши. Самият вие любезно ни предоставихте сведения къде се намирате. Хората на Рейс наблюдаваха изхода на тайния проход. Въпреки предпазните мерки, които взехте, те успяха да ви проследят дотук.

Сър Юстас внезапно се обърна.

— Доста умно. Заслужавате похвала. Но все още имам какво да кажа. Ако аз съм загубил играта, то вие също сте я загубили. Никога не ще можете да ми припишете убийството на Надина. Бил съм в Марлоу същия ден, това е всичко, с което разполагате срещу мен. Никой не може да докаже, че съм познавал тази жена, а досието ви говори срещу вас. Вие сте крадец, не забравяйте това, крадец. Има нещо, което може би не знаете — диамантите са у мен. И с това изчезва…

С невероятно бързо движение той се наведе и замахна нагоре е ръка. Чу се шум от счупено стъкло, когато предметът излетя през прозореца и изчезна в пламтящата маса отсреща.

— С това изчезва единствената ви надежда да докажете неверността си по случая в Кимбърли. А сега ще поговорим. Ще ви принудя да се спазарите с мен. Хванахте ме натясно. Рейс ще открие в тази къща всичко, което му е необходимо. За мен има шанс, ако успея да се измъкна. Ако остана, с мен е свършено — и с вас също, млади човече! Съседната стая има тавански прозорец. Достатъчни са ми няколко минути преднина, за да се измъкна. Вече съм взел известни мерки. Пуснете ме оттам и ми дайте преднина — и ще ви оставя подписано самопризнание, че аз съм убил Надина.

— Да, Хари — извиках аз. — Да, да, да!

Той се обърна към мен и по лицето му се четеше непреклонност.

— Не, Ан, хиляди пъти не. Ти не знаеш какво приказваш.

— Знам. Това ще реши всичко.

— Никога не ще мога да погледна отново Рейс в очите. Ще рискувам, но проклет да съм, ако позволя на тази хитра стара лисица да се изплъзне. Не си струва, Ан. Няма да го направя.

Сър Юстас тихо се засмя. Той прие поражението си без следа от вълнение.

— Я виж ти — каза той. — Изглежда сте си намерили майстора, Ан. Но мога да уверя и двама ви, че високата нравственост невинаги си струва.

Чу се трясък от счупено дърво и шум от стъпки по стълбите. Хари изтегли резето. Полковник Рейс беше първият, който влезе в стаята. Лицето му светна, когато ни видя.

— Вие сте невредима, Ан. Боях се… — Той се обърна към сър Юстас. — Преследвам те от доста време, Педлър — и най-сетне те пипнах.

— Изглежда всички са съвсем полудели — надменно заяви сър Юстас. — Тези млади хора ме заплашваха с револвер и ме обвиняваха в какви ли не отвратителни неща. Не разбирам какво значи всичко това.

— Нима? Това значи, че открих „Полковника“. Това значи, че на осми януари ти си бил не в Кан, а в Марлоу. Това значи, че когато твоята съучастница, мадам Надина, се е обърнала срещу теб, ти си решил да я премахнеш — и най-сетне ще можем да те изправим пред съда за това престъпление.

— Така ли? И от кого получи цялата тази интересна информация? От човек, когото дори в този момент полицията издирва? Неговите показания ще бъдат изключително ценни.

— Разполагаме с други доказателства. Има още един човек, който е знаел, че Надина ще се срещне с теб в Мил Хаус.

Сър Юстас изглеждаше учуден. Полковник Рейс направи знак с ръка. Артър Минкс, известен още като преподобния Едуард Чичестър, известен още като мис Петигрю, пристъпи напред. Той беше пребледнял и нервен, но заговори съвсем ясно:

— Аз видях Надина в Париж в нощта, преди да отпътува за Англия. Тогава се представих за руски граф. Тя ми каза какво иска да направи. Предупредих я, като знаех с какъв човек ще си има работа, но тя не ме послуша. На масата имаше телеграма. Прочетох я. След това си помислих, че аз самият мога да опитам да се сдобия с диамантите. В Йоханесбург към мен се обърна мистър Рейбърн. Той ме убеди да премина на негова страна.

Сър Юстас го изгледа. Не каза нищо, но Минкс като че ли се смали.

— Плъховете първи напускат потъващия кораб — забеляза сър Юстас. — Не се боя от плъхове. Рано или късно унищожавам паразитите.

— Има само едно нещо, което искам да ви кажа, сър Юстас — обадих се аз. — В тази метална кутийка, която хвърлихте през прозореца, нямаше диаманти. Тя беше пълна с обикновени камъчета. Диамантите са на съвсем сигурно място. Всъщност те се намират в корема на големия жираф. Сюзън го издълбала, напъхала диамантите, увити в памук и отново го запушила.

Сър Юстас ме гледа известно време. Отговори ми в типичния си стил:

— Винаги съм мразел този проклет жираф — каза той. — Сигурно инстинктивно съм усещал нещо.