Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (3)

Глава втора

Всички бяха много мили с мен. Въпреки че бях като зашеметена, това не убягна от вниманието ми. Татко никога не ме беше обичал, много добре знаех това. Ако той ме бе обичал, може би и аз щях да му отговоря със същото. Но между нас не бе съществувала обич, но имаше неща, които ни свързваха, аз се грижех за него и тайничко се възхищавах на неговата ерудиция и на безрезервната му отдаденост на науката. И ме болеше, че татко почина точно когато най-интересната част от живота му предстоеше. Щях да се чувствам по-добре, ако можех да го погреба в някоя пещера рисунки на елени по стените и останки от каменната епоха, но под натиска на общественото мнение трябваше да се задоволя с добре оформен гроб (с мраморна плоча) в отвратителното гробище в двора на местната църква. Утешителни те слова на викария, при все че бяха добронамерени, не ми донесоха никаква утеха.

Трябваше ми известно време докато проумея, че най-сетне имам онова, за което винаги бях копняла — свобода. Бях осиротяла и на практика без пукната пара, но бях свободна. Едновременно с това осъзнавах изключителната доброта на всички тези мили хора. Викарият направи всичко възможно да ме убеди, че съпругата му спешно се нуждае от помощта на компаньонка. От малката ни местна библиотека внезапно решиха да назначат помощник-библиотекар. Най-накрая ме посети лекарят и след, като ме засипа с нелепи извинения, че не е изпратил сметка, доста време сумтя и увърта, докато изведнъж ми предложи да се омъжа за него.

Бях много изненадана. Лекарят бе по-близо до четирийсетте години, отколкото до тридесетте, пълен, тантурест и нисък мъж. Той никак не приличаше на героя от „Памела в опасност“, а още по-малко пък на суров, мълчалив родезиец. Замислих се за минута и след това го запитах защо иска да се ожени за мен. Въпросът ми изглежда доста го смути и той смотолеви, че една съпруга ще бъде добра помощничка на лекар по обща медицина. Предложението загуби всякаква романтичност, но все пак нещо в мен ме подтикваше да го приема. Сигурност — ето какво ми се предлагаше. Сигурност — и домашен уют. Като си помисля сега, струва ми се, че не бях справедлива към човечеца. Той наистина беше влюбен в мен, но някаква криворазбрана деликатност го възпираше да ми се обясни в любов. Във всеки случай моята любов към романтиката ме накара да се възпротивя.

— Това е изключително любезно от ваша страна — казах аз. — Но не е възможно. Мога да се омъжа само за човек, когото обичам до полуда.

— А не мислите ли…?

— Не, не мисля — категорично отсякох аз. Той въздъхна.

— Но скъпо мое дете, какво искате тогава?

— Да преживея приключения и да видя свят — отговорих аз, без да се колебая.

— Мис Ан, вие все още сте едно голямо дете. Не разбирате…

— Трудностите, пред които съм изправена ли? Не, докторе, разбирам ги. Не съм сантиментална гимназистка — аз съм една вироглава, опърничава и користолюбива жена! Щяхте да разберете това, ако се бяхте оженили за мен.

— Иска ми се да размислите…

— Не мога.

Той отново въздъхна.

— Имам и друго предложение. Една моя леля, която живее в Уелс, търси млада жена да й помага. Какво ще кажете за това?

— Не, докторе. Ще замина за Лондон. Интересните неща се случват там. Ще се поогледам и ще видите, че все ще ми се удаде някаква възможност! След време ще чуете, че съм в Китай или в Тимбукту.

Моят следващ посетител беше мистър Флеминг, лондонският адвокат на татко. Той специално дойде от града, за да ме види. Като запален антрополог той беше голям почитател на трудовете на татко. Беше висок, суховат мъж, със слабо лице и сива коса. Когато влязох в стаята, той се изправи да ме поздрави и като взе двете ми ръце в своята, леко ги погали.

— Бедно мое дете — каза той. — Мое клето, бедно дете.

Установих, че макар и неволно, започвах да се държа като скърбящо сираче. Бях като хипнотизирана от него. Той беше благ, мил и бащински настроен — и несъмнено смяташе, че съм едно глупаво момиченце, оставено само да се люшка по вълните на суровата действителност. Веднага почувствах, че ще бъде съвсем безполезно да се опитвам да го убедя в противното. Начинът, по който се развиха събитията показа, че съм била права.

— Скъпо мое дете, мислиш ли, че ще бъдеш в състояние да ме изслушаш, ако се опитам да ти обясня някои неща?

— О, да.

— Баща ти, както знаеш, беше велик учен. Идните поколения ще му отдадат заслуженото. Що се отнася до личните му дела обаче, той ги управляваше доста неумело.

Аз също знаех това, може би по-добре и от мистър Флеминг, но се въздържах и не казах нищо. Той продължи:

— Мисля, че нямаш представа от тези неща. Ще се опитам да ти обясня колкото мога по-ясно.

И той се впусна в излишно дълги обяснения. Изводът от тях беше, че всичко, което ми е останало, за да се боря с живота, са 87 лири, 17 шилинга и 4 пенса, а това далеч не ми изглеждаше много. С известно безпокойство очаквах това, което ще последва. Боях се, че мистър Флеминг сигурно има леля в Шотландия, която се нуждае от дейна млада компаньонка. Оказа се обаче, че няма.

— Въпросът е — продължи той — бъдещето. Разбирам, че нямаш други живи родственици.

— Сам-самичка съм на този свят — казах аз и отново ме порази приликата ми с филмова героиня.

— А приятели?

— Всички бяха много мили с мен — отговорих аз с признателност.

— Кой няма да е мил с толкова младо и очарователна същество! — галантно заяви мистър Флеминг. — Е, скъпа, да видим какво може да се направи.

Той се замисли за минута и най-накрая каза:

— Да предположим… какво ще кажеш, ако дойдеш да поживееш у дома за известно време?

Веднага се вкопчих в тази възможност. Лондон! Единственото място, където нещо можеше да се случи.

— Да, да. Страшно мило от ваша страна — казах аз. — Наистина ли ще може? Просто докато се огледам наоколо. Нали разбирате, трябва да започна да си изкарвам прехраната.

— Да, да, скъпо мое дете. Ще потърсим нещо подходящо.

Почувствах инстинктивно, че представата на мистър Флеминг за „нещо подходящо“ и моята твърде много ще се различават, но, разбира се, не беше сега времето да споделям възгледите си.

— Всичко е наред тогава. Защо не тръгнеш още днес с мен?

— О, благодаря ви, но може би мисис Флеминг…

— Моята съпруга с радост ще те посрещне.

Питам се дали съпрузите познават съпругите си толкова добре, колкото си мислят. Ако имах съпруг, щеше да ми бъде много неприятно да води в къщи сирачета, без да се посъветва първо с мен.

— Ще й изпратим телеграма от гарата — каза адвокатът.

Скоро малкото ми лични вещи бяха опаковани. Тъжно огледах шапката си, преди да я сложа. Първоначално тя беше това, което наричам шапка за „Мери“ — имам предвид онези шапки, които слугините би трябвало да носят през почивния си ден — но не го правят! Безлично изделие от боядисана в черно слама с увиснала периферия. Веднъж в момент на гениално вдъхновение аз я бях ритнала, бях я тупнала два-три пъти с ръка, а след това бях вдлъбнала дъното й и бях прикачила нещо, което трябваше да наподобява представата на някой кубист за джазиран морков. Резултатът определено беше шикозен. Вече бях свалила моркова, разбира се, а сега продължих да отстранявам и останалите последици от своята сръчност. Шапката възвърна първоначалната си форма, но беше станала още по-опърпана и имаше много по-потискащ вид от преди. Какво пък, не беше зле да приличам колкото се може повече на сираче в очите на хората. Малко се притеснявах как ще ме приеме мисис Флеминг, но се надявах видът ми да й окаже достатъчно обезоръжаващо въздействие.

Мистър Флеминг също проявяваше признаци на притеснение. Успях да забележа това, докато се качвахме по стълбите на високата къща край притихнал площад на Кенсингтън. Мисис Флеминг ме посрещна съвсем любезно. Тя беше пълна и приятна жена от типа „грижовна съпруга и майка“. Отведе ме в една безупречно чиста спалня с кретонени пердета и каза, че се надява да намеря тук всичко, което ми е нужно. След това ме уведоми, че чаят ще бъде готов след около четвърт час и ме остави да се приготвям.

Чух гласа й, леко повишен, докато влизаше в гостната на първия етаж.

— Е, добре, Хенри, защо, за Бога…

Не можах да чуя останалото, но ясно долових раздразнението в тона й. А няколко минути по-късно до мен достигна друга, доста по-хаплива фраза:

— Съгласна съм с теб. Тя определено е много привлекателна.

Колко труден е животът. Мъжете не са любезни с теб, ако не си привлекателна, а жените пък — ако си.

С дълбока въздишка започнах да издевателствам над косата си. Имам хубава коса. Черна — съвсем черна, не тъмнокафява, която започва високо над челото ми и се спуска над ушите. Безмилостно я хванах с ръка и я опънах нагоре. Ушите ми като уши са си съвсем нормални, но несъмнено в днешно време откритите уши са просто демоде. Те са нещо като „Краката на испанската кралица“ по времето на професор Питърсън. Когато приключих, видът ми беше съвсем като на някое клето сираче.

Когато слязох долу, забелязах, че очите на мисис Флеминг се спират с одобрение на откритите ми уши. Мистър Флеминг изглеждаше озадачен. Не се съмнявах, че наум се пита „Какво е сторило това дете със себе си?“

Общо взето останалата част от деня мина добре. Беше решено веднага да започна да си търся работа.

Преди да си легна, огледах внимателно лицето си в огледалото. Наистина ли бях привлекателна? Честно да си кажа никога не си го бях помисляла. Нямам нито прав гръцки нос, нито устата ми прилича на розова пъпка — изобщо нито едно от нещата, които правят жената привлекателна. Вярно, веднъж един помощник на енорийски свещеник ми каза, че очите ми приличат на „слънчеви лъчи, заточени в мрачна и усойна гора“, но свещениците винаги знаят толкова много цитати, които използват с повод и без повод. Бих предпочела да имам лазурносини ирландски очи вместо моите тъмнозелени със златисти точици! От друга страна пък зеленото е подходящ цвят за една авантюристка.

Увих плътно около себе си черна дреха, като оставих ръцете и раменете си оголени. След това сресах косата си назад и я спуснах плътно над ушите си. Обилно напудрих лицето си, така че кожата ми започна да изглежда по-бяла от обикновено. Започнах да тършувам из стаята, докато намерих някакво старо червило, с което обилно начервих устните си. След това си сложих очна линия с помощта на парче овъглен корк. Най-накрая преметнах върху голото си рамо червена лента, втъкнах в косата си алено перо и поставих в единия ъгъл на устата си цигара. Според мен резултатът беше просто забележителен.

— Авантюристката Ана — казах аз високо, кимайки на отражението си. — Авантюристката Ана. Първи епизод — „Къщата в Кенсингтън“.

Колко сме глупави ние момичетата!