Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Полковник Рейс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Man in the Brown Suit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013 г.)
Разпознаване и корекция
mad71 (2013 г.)
Корекция
maskara (2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Мъжът с кафявия костюм

ИК „Селекта“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Остатъкът от нощта премина без вълнуващи събития. Сутринта закусих в леглото и станах късно. Мисис Блеър ми махна с ръка, щом излязох на палубата.

— Добро утро, циганска девойко. Седнете при мен. Изглеждате като човек, който не е спал добре.

— Защо ме наричате така? — попитах аз, докато покорно сядах.

— Имате ли нещо против? Някак си ви подхожда. От самото начало ви кръстих така. Точно циганското във вас ви прави толкова по-различна от всички останали. За себе си реших, че вие и полковник Рейс сте единствените хора на борда, с които ще мога да разговарям, без да ме отегчат до смърт.

— Странно — казах аз. — Помислих си същото за вас — само че във вашия случай това е много по-лесно разбираемо. Вие сте — вие сте една толкова съвършена личност.

— Не звучи лошо — заяви мисис Блеър, поклащайки глава. — Разкажете ми всичко за себе си, циганко. Защо отивате в Южна Африка?

Споменах й за заниманията на татко, погълнали целия му живот.

— Значи сте дъщеря на Чарлс Бедингфийлд? Знаех си, че не сте някоя обикновена провинциална госпожица! Отивате в Броукън Хил, за да изкопаете нови черепи?

— Може би — казах аз предпазливо. — Имам и други планове.

— Хитруша потайна! Но вие наистина изглеждате уморена тази сутрин. Не спахте ли добре? А аз, кача ли се на кораб, не мога да се събудя. Казват, че само глупаците спели по десет часа. Аз пък мога да проспя и двадесет.

Тя се прозя и заприлича на сънливо коте.

— Някакъв загубен стюард ме събуди посред нощ, за да ми върне онзи филм, който изпуснах вчера. Направи го толкова мелодраматично — провря ръка през отдушника и го пусна точно върху корема ми. За момент помислих, че е бомба.

— Ето го и вашият полковник — казах аз, когато на палубата се появи високата фигура с военна осанка на полковник Рейс.

— Полковникът не е само мой. Всъщност той твърде много се възхищава от вас, циганко. Затова не бягайте.

— Искам да вържа нещо на главата си. Ще ми бъде по-удобно, отколкото с шапка.

Измъкнах се бързо. По една или друга причина аз се чувствах неловко в присъствието на полковник Рейс. Той беше от малкото хора, които ме караха да се стеснявам.

Слязох в моята каюта да потърся някоя широка лента за панделка или шалче за глава, с което да обуздая непокорните си къдрици. Аз, разбира се, съм човек на реда и винаги подреждам нещата си по точно определен начин. Едва бях отворила чекмеджето, когато разбрах, че някой е разместил дрехите ми. Всичко беше обърнато с главата надолу и разхвърляно. Погледнах в останалите чекмеджета и малкия гардероб. И там същата история. Като че ли някой набързо и безуспешно беше търсил нещо.

Седнах мрачно на ръба на койката. Кой беше претърсвал каютата ми и какво беше търсил? Може би листчето с надрасканите по него цифри и думи? Поклатих недоволно глава. То със сигурност беше вече нещо минало. Но какво друго, биха търсили?

Трябваше ми време да помисля. Събитията от изминалата нощ, макар и вълнуващи, не бяха допринесли с нищо за изясняване на загадката. Кой беше младият мъж, който бе нахълтал така внезапно в каютата ми? Не го бях виждала на борда преди това — нито на палубата, нито в салона. Дали беше член на екипажа, или пък пътник? Кой го беше ранил? Защо го беше ранил? И с какво, за бога, каюта номер 17, привличаше такова голямо внимание? Всичко беше толкова загадъчно, но нямаше съмнение, че на борда Килморден Касъл се случваха доста странни неща.

Преброих на пръсти хората, които трябваше да наблюдавам.

Без да смятам моя нощен посетител, когото си обещах да открия, преди да е свършил денят, аз се спрях на следните личности, които си струваше да държа под око.

1) Сър Юстас Педлър. Той беше собственик на Мил Хаус и присъствието му на борда на Килморден Касъл изглеждаше до известна степен случайно съвпадение.

2) Мистър Паджет, зловещият секретар, който явно изгаряше от желание да заеме каюта седемнадесет. Внимание! Да не забравя да проверя дали е придружавал сър Юстас в Кан.

3) Преподобният Едуард Чичестър. Единственото, с което разполагах срещу него, бе упорството му по отношение на каюта седемнадесет, което би могло да се дължи на неговия особен характер. Упорството е странно нещо.

Все пак няма да е зле да поговоря малко с мистър Чичестър, реших аз. Вързах набързо около главата си една кърпа и изпълнена с решителност, отново се качих на палубата. Имах щастие. Човекът, който ми трябваше, се беше подпрял на перилото и отпиваше говежди бульон. Приближих се до него.

— Надявам се, че сте ми простили за каюта седемнадесет — казах аз, с възможно най-милата си усмивка.

— Смятам, че не подобава на истинския християнин да таи злоба — заяви мистър Чичестър хладно. — При все това домакинът изрично ми беше обещал тази каюта.

— Корабните домакини са толкова заети хора — казах аз неопределено. — Предполагам, случва им се да забравят понякога.

Мистър Чичестър не отговори.

— За първи път ли ще бъдете в Африка? — попитах аз, за да поддържам разговора.

— В Южна Африка, да. Но последните две години прекарах сред канибалските племена във вътрешността на Източна Африка.

— Колко вълнуващо! Имало ли е случаи, когато едва сте се измъквали?

— Да се измъквам?

— Ами за да не ви изядат канибалите?

— Не трябва да се отнасяте лекомислено към такива свети неща, мис Бедингфийлд.

— Не знаех, че канибализмът е свято нещо — отвърнах аз засегнато.

Докато произнасях тези думи, се сетих за нещо друго. Ако мистър Чичестър наистина беше прекарал последните две години във вътрешността на Африка, защо лицето му не беше силно загоряло? Кожата му беше млечно розова, като на бебе. Тук определено имаше нещо съмнително. И все пак неговите маниери и глас бяха като на истински свещеник. Въобразявах ли си — а може би не грешах — че поведението му е малко пресилено, също като в някоя пиеса?

Спомних си за кюретата, които познавах в Литъл Хампсли. Някои ми харесваха, други — не, но определено никой от тях не приличаше на мистър Чичестър. Всички те бяха обикновени хора, а той сякаш имаше ореол около главата си.

За това си мислех, когато сър Юстас Педлър мина по палубата. Щом се изравни с мистър Чичестър, той се наведе и вдигна някакво листче, което му подаде с думите:

— Изпуснали сте нещо.

Той подмина, без да спре, затова сигурно не забеляза вълнението на мистър Чичестър, което обаче не убягна на мен. Каквото и да беше изпуснал, връщането му доста го развълнува. Лицето му придоби нездрав зеленикав цвят и той смачка хартийката на топче. Моите подозрения се засилиха стократно.

Той улови погледа ми и побърза да се впусне в обяснения.

— Ъ-ъ-ъ… откъс от проповед, която съчинявах — каза той с престорена усмивка.

— Така ли? — отвърнах учтиво аз.

Откъс от проповед, как ли не! Не, мистър Чичестър — твърде неубедителен сте!

Скоро той ме остави, като промърмори някакво извинение. Искаше ми се, о, как ми се искаше аз да бях вдигнала това листче, а не сър Юстас Педлър! Едно нещо беше ясно — мистър Чичестър не можеше да бъде изключен от моя списък на заподозрени. Бях склонна даже да го поставя на челно място пред останалите двама.

След обяда, когато отидох да пия кафе в салона, забелязах сър Юстас и Паджет да седят заедно с мисис Блеър и полковник Рейс. Мисис Блеър ме посрещна с усмивка и аз приближих и се присъединих към тях.

— Но това е объркващо — настояваше мисис Блеър. — Aqua calda определено би трябвало да значи студена вода — не гореща.

— Вие не сте учили латински — заяви сър Юстас с усмивка.

— Мъжете толкова се гордеят с латинския си — каза мисис Блеър. — И въпреки това съм забелязала, че когато ги помолиш да преведат надписите в старите църкви, никога не могат да го направят! Започват да мънкат и все се измъкват.

— Вярно е — каза полковник Рейс. — Аз винаги правя така.

— Но аз обичам италианците — продължи мисис Блеър. — Те са толкова любезни — въпреки че и това понякога причинява неудобство. Питаш ги как да стигнеш някъде и вместо да кажат „Първата надясно, втората наляво“ или нещо, по което човек може да се ориентира, просто те заливат с поток от добронамерени обяснения и когато започнеш да ги гледаш объркано, хващат те учтиво за ръката и изминават целия път с теб.

— С такива впечатления ли остана от Флоренция, Паджет? — попита сър Юстас, като се обърна усмихнат към секретаря си.

Изглежда по някаква причина въпросът смути мистър Паджет. Той започна да заеква и се изчерви.

— О, да, точно така, да. Ъ-ъ-ъ… точно така.

След като промърмори някакво извинение, той стана и напусна масата.

— Започвам да подозирам, че Гай Паджет е извършил някакво тъмно дело във Флоренция — отбеляза сър Юстас, като гледаше фигурата на отдалечаващия се секретар. — При всяко споменаване на Флоренция или Италия той сменя темата или набързо офейква.

— Може би е убил някого там — каза с надежда мисис Блеър. — Той изглежда — надявам се, че няма да се почувствате засегнат, сър Юстас — но той изглежда така, като че ли би могъл да убие някого.

— Да, истински средновековен тип! Понякога ми става, смешно — особено ако го познавате добре като мен — като знам колко кротък и порядъчен е бедният човечец.

— Той от доста време е с вас, нали, сър Юстас? — попита полковник Рейс.

— От шест години — с въздишка заяви сър Юстас.

— Сигурно е незаменим — каза мисис Блеър.

— О, незаменим! Да, абсолютно незаменим.

Бедният човек придоби още по-потиснат вид, като чели незаменимостта на мистър Паджет му причиняваше някаква скрита болка. След което побърза да добави:

— Но видът му трябва да ви изпълва с доверие, скъпа ми госпожо. Нито един уважаващ себе си убиец не би желал да изглежда като такъв. Ето, вземете Крипън например, мисля, че той е бил един от най-приятните хора, които човек би могъл да си представи.

— Заловиха го на презокеански пътнически кораб, нали? — промърмори мисис Блеър.

Зад нас нещо леко издрънча. Обърнах се бързо. Мистър Чичестър беше изпуснал чашата си с кафе.

Нашата групичка скоро се разпадна. Мисис Блеър слезел в каютата си да спи, а аз излязох на палубата. Полковник Рейс ме последва.

— Вие все се изплъзвате, мис Бедингфийлд. Снощи, на танците, ви търсих навсякъде.

— Легнах си рано — обясних аз.

— Довечера също ли ще избягате? Или ще танцувате с мен?

— За мен ще бъде удоволствие да танцувам с вас — стеснително промълвих аз. — Но мисис Блеър…

— Нашата приятелка, мисис Блеър, не обича да танцува.

— А вие?

— Аз искам да танцувам с вас.

— О! — казах аз смутено.

Малко се боях от полковник Рейс. Все пак стана ми приятно. Това беше по-добре, отколкото да обсъждам вкаменели черепи със скучни стари професори. Полковник Рейс беше наистина въплъщение на моя идеал за суров, мълчалив родезиец. Вероятно бих могла да се омъжа за него! Вярно, той не беше поискал ръката ми, но, както казват скаутите, „Бъди готов!“. А и всички жени, макар и подсъзнателно, преценяват всеки мъж, когото срещат, като бъдещ съпруг за себе си или за най-добрите си приятелки.

Тази вечер танцувах няколко пъти с него. Беше чудесен танцьор. Когато танците свършиха и мислех вече да си лягам, той предложи да се разходим по палубата. Обиколихме три пъти палубата и накрая се отпуснахме в два шезлонга. Наоколо нямаше никой. Поговорихме безцелно известно време.

— Знаете ли, мис Бедингфийлд, мисля, че веднъж съм срещал баща ви. Много интересен човек в своята област, а това е област, която за мен крие голямо очарование. Макар и скромно, аз също съм работил в тази насока. Когато бях в района на Дордона…

Разговорът ни навлезе в технически подробности. Полковник Рейс не се бе похвалил напразно. Знаеше доста неща. В същото време той направи една или две необясними грешки — почти бях готова да си помисля, че са грешки на езика. Но бързо се поправяше, когато му правех бележка. Веднъж размени местата на Късния със Средния Палеолит — грешка, недопустима за всеки, който има поне малко познания по въпроса.

Беше дванадесет часа, когато се прибрах в каютата си. Все още си мислех за тези странни противоречия. Възможно ли беше той да е „зазубрил“ всичко това за случая и да не разбира нищо от археология? Поклатих глава, не съвсем убедена в това предположение.

Почти бях заспала, когато изведнъж се сепнах и приседнах на койката. В главата ми проблесна друга мисъл. Дали той не искаше да изпита мен? Не бяха ли тези малки неточности просто проверки — за да разбере дали аз наистина владея тази материя? С други думи той подозираше, че аз не съм истинската Ан Бедингфийлд. Защо?