Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (17)

Глава шестнадесета

На следващата сутрин ми се удаде възможност да поговоря насаме с полковник Рейс. Продажбата на талоните за лотарията току-що беше завършила и ние се разхождахме заедно напред-назад по палубата.

— Как се чувства циганчето тази сутрин? Копнее за земя и за своя табор?

Поклатих глава.

— Морето вече се държи прекрасно и чувствам как ми се иска да остана в него завинаги.

— Какъв ентусиазъм!

Двамата се облегнахме на парапета. Цареше спокойно безветрие. Морето изглеждаше като нарисувано с маслени бои. То беше осеяно с големи цветни петна — сини, светлозелени, изумрудени, пурпурни и наситено оранжеви, като картина на някой кубист. От време навреме се виждаха сребристи отблясъци от летящите риби. Въздухът беше влажен и топъл и сякаш ни милваше с ухания си дъх.

— Историята, която ни разказахте снощи, беше много интересна — наруших мълчанието аз.

— Коя по-точно?

— Онази, за диамантите.

— Мисля, че жените винаги проявяват интерес към диаманти.

— Разбира се. Впрочем какво е станало с другия младеж? Казахте, че са били двама.

— С младия Лукас ли? Естествено, не можеха да дадат само него под съд, така че се отърва безнаказано.

— А какво е станало с него — имам предвид след това. Знае ли някой?

Полковник Рейс гледаше към морето, право пред себе си. Лицето му беше безизразно като маска, но останах с впечатление, че моите въпроси не му се нравят. Въпреки това той с готовност отговори:

— Замина да участва във войната и се прояви като храбрец. Съобщиха, че бил ранен и го обявиха за изчезнал — по всяка вероятност е загинал.

Казаното беше достатъчно, за да разбера това, което ме интересуваше. Но повече от всякога ме интересуваше какво точно знае полковник Рейс. Озадачаваше ме каква роля играе той във всичко това.

Направих и още нещо — разпитах нощния стюард. Определена финансова мотивация скоро го накара да се разприказва.

— Дамата не се е изплашила, нали, госпожице? Стори ми се, че това е една безобидна шега. Облог или нещо подобно, доколкото разбрах.

Малко по малко успях да измъкна всичко от него. По време на пътуването от Кейп Таун за Англия един от пътниците му бил дал филм в ролка е указания да го пусне на койката в каюта седемдесет и едно в един часа след полунощ на двадесет и втори януари по време на обратния рейс. В каютата щяла да бъде настанена една дама и цялата работа била представена като облог. Подразбрах, че стюардът бил щедро възнаграден за своето участие в сделката. Името на дамата не било споменато. Разбира се, тъй като мисис Блеър направо се беше настанила в каюта седемдесет и едно, след като говорила с домакина още с качването си на борда, на стюарда и през ум не му минало, че тя може да не е въпросната дама. Името на пътника, който уговорил сделката, било Картън и неговото описание съвпадаше точно с това на човека убит в метрото.

Така или иначе, част от загадка беше изяснена и нямаше съмнение, че диамантите са ключът към цялостното й разгадаване.

Стори ми се, че тези последни дни на борда на Килморден Касъл минаха много бързо. С наближаването на Кейп Таун бях принудена да обмисля внимателно бъдещите си планове. Имаше толкова много хора, които исках да държа под око. Мистър Чичестър, сър Юстас и неговия секретар и, разбира се, полковник Рейс! Какво трябваше да правя? Всъщност бях на път, макар и неохотно, да отхвърля сър Юстас и мистър Паджет като подозрителни личности, когато един случаен разговор пробуди отново моите съмнения.

Не бях забравила необяснимото вълнение на мистър Паджет при споменаването на Флоренция. През последната вечер на борда всички бяхме седнали на палубата и сър Юстас се обърна към своя секретар със съвсем невинен въпрос. Не помня какво точно каза — нещо във връзка със закъсненията на влаковете в Италия, — но веднага забелязах, че мистър Паджет прояви същото смущение, което беше привлякло вниманието ми и преди. Когато сър Юстас покани мисис Блеър на танц, аз бързо се преместих на стола до неговия секретар. Бях решила да разнищя този въпрос докрай.

— Винаги съм имала силно желание да посетя Италия — казах аз. — И особено Флоренция. Сигурно много ви е харесало там?

— Така е, мис Бедингфийлд. Моля да ме извините, но има кореспонденция на сър Юстас, която…

Хванах го здраво за ръкава на сакото.

— О, не се измъквайте! — извиках аз кокетливо. — Сигурна съм, че сър Юстас не би искал да ме лишите от компанията си. Вие, изглежда, никога не искате да говорите за Флоренция. О, мистър Паджет, мисля си, че вие криете някаква престъпна тайна!

Все още го държах за ръката и почувствах как той изведнъж потръпна.

— Съвсем не, мис Бедингфийлд, съвсем не — каза той сериозно. — С най-голямо удоволствие бих ви разказал за Флоренция, но наистина има няколко телеграми…

— О, мистър Паджет, какъв неубедителен претекст. Ще кажа на сър Юстас…

Не успях да довърша. Той отново потръпна. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— Какво точно ви интересува?

Неговият примирен страдалчески тон ме накара вътрешно да се усмихна.

— О, всичко! Картините, маслиновите дървета…

Замълчах, като не знаех какво друго да кажа.

— Предполагам, говорите италиански? — продължих отново.

— Нито дума, за нещастие. Но, разбира се, с помощта на портиерите и ъ-ъ-ъ… на гидовете…

— Точно така — побързах да отговоря аз. — А коя картина най-много ви хареса?

— О, ъ-ъ-ъ… Мадоната… Рафаел… нали разбирате.

— Прекрасната стара Флоренция — промълвих аз разчувствано. — Толкова живописно е по бреговете на Арно. Красива река. А Дуомо, спомняте ли си Дуомо?

— Разбира се, разбира се.

— Тя също е красива река, нали? — подхвърлих наслуки аз. — Дори по-красива от Арно?

— Определено, бих казал.

Окуражена от успеха на моята малка уловка, аз продължих да го разпитвам, но нямаше почти никакво съмнение. С всяка казана дума мистър Паджет затъваше все повече. Човекът никога през живота си не беше ходил във Флоренция.

Но щом не е ходил във Флоренция, къде е бил тогава? В Англия? Дали наистина е бил в Англия по време на загадъчните събития в Мил Хаус? Реших се на смела стъпка.

— Странно — казах аз, — мислех си, че съм ви виждала някъде и преди. Но сигурно греша — защото сте били във Флоренция по това време. И все пак…

Огледах го внимателно. Погледът му беше като на някое преследвано животно. Той прекара език по пресъхналите си устни.

— Къде… ъ-ъ-ъ… къде…

— … мисля, че съм ви срещала? — довърших вместо него. — В Марлоу. Нали знаете Марлоу. Ами да, разбира се, колко глупаво от моя страна, та нали сър Юстас има къща там!

Но като промърмори някакво несвързано извинение, моята жертва стана и бързо се отдалечи.

Тази нощ нахлух в каютата на Сюзън, като изгарях от вълнение.

— Виждате ли, Сюзън — изтъкнах аз, след като завърших разказа си, — той е бил в Англия, в Марлоу, по време на убийството. Все още ли сте толкова сигурна, че е виновен „мъжът с кафевия костюм“?

— Сигурна съм в едно — каза Сюзън и в очите й неочаквано се появиха весели пламъчета.

— И какво е то?

— Че „мъжът с кафевия костюм“ изглежда по-добре от клетия мистър Паджет. Не, Ан, не се сърдете. Исках само да ви подразня. Седнете. Като оставим шегата настрана, мисля, че сте направили много важно разкритие. До този момент мислехме, че Паджет има алиби. Сега знаем, че няма.

— Точно така — казах аз. — Не трябва да го изпускаме от очи.

— Както и всички останали — унило добави тя. — Е, това е едно от нещата, за които исках да поговоря с вас. За това — и за паричната страна на въпроса. Не, престанете да си вирите носа! Знам, че сте глупаво горда и независима, но в този случай трябва да се вслушате в здравия разум. Ние сме съдружници — не бих ви предложила и пукнато пени само защото сте ми симпатична, или защото нямате никакви приятели — аз търся вълнуващи преживявания и съм готова да платя за това. Ще се впуснем в това начинание двете заедно, независимо от цената. Като начало ще отседнете с мен в хотел Маунт Нелсън на мои разноски и ще планираме своите действия.

Поспорихме по този въпрос. В края на краищата аз отстъпих, но това не ми харесваше. Исках да действам сама.

— Разбрахме се — каза накрая Сюзън, като стана и се протегна с прозявка. — Изтощена съм от собственото си красноречие. А сега — да обсъдим жертвите си. Мистър Чичестър продължава за Дърбан. Сър Юстас ще се настани в хотел Маунт Нелсън в Кейп Таун, а след това ще замине за Родезия. Ще наеме частен вагон и в момент на великодушие, след четвъртата чаша шампанско, ми предложи място в него. Готова съм да се закълна, че не го направи чистосърдечно, но няма да може да се отметне, ако го помоля да изпълни обещанието си.

— Чудесно — одобрих аз. — Вие дръжте под око сър Юстас и Паджет, а аз ще се заема с Чичестър. Ами полковник Рейс?

Сюзън ме изгледа учудено.

— Ан, нали не искате да кажете, че подозирате…

— Да, Подозирам всички. Състоянието, в което се намирам, ме кара да се спирам на хора, който будят най-малко съмнение.

— Полковник Рейс също заминава за Родезия — замислено каза Сюзън. — Ако можем да направим така, че сър Юстас да покани и него…

— Вие можете да го направите. За вас няма нищо невъзможно!

— Обичам да ме ласкаят — доволно промърмори Сюзън.

Разделихме се, като се разбрахме, че Сюзън ще използва своите дарби по възможно най-добрия начин.

Чувствах се твърде развълнувана, за да заспя веднага. Това беше последната ми нощ на борда. Утре рано сутринта трябваше да бъдем в залива Тейбъл.

Качих се на палубата. Духаше свеж и прохладен бриз. Корабът леко се поклащаше по морските вълни. Палубите бяха тъмни и пусти. Минаваше полунощ.

Облегнах се на парапета, наблюдавайки фосфоресциращата опашка от пяна. Пред нас се простираше Африка и ние бързахме към нея през тъмната морска шир. Имах чувството, че се намирам сам-самичка в някакъв прекрасен свят. Обзета от странно спокойствие, аз стоях, забравила за времето, потънала в мечти.

И изведнъж дълбоко в мен се появи странно предчувствие за опасност. Не бях чула нищо, но инстинктивно се обърнах. Зад мен се беше промъкнала някаква призрачна фигура. Щом се обърнах, тя скочи. Една ръка ме стисна за гърлото. Започнах да се съпротивлявам отчаяно, но нямах никакви изгледи да се освободя. Почти не можех да дишам. Ръката продължаваше да стиска гърлото ми, но аз хапех, удрях и драсках по най-утвърдените женски похвати. Мъжът беше в неблагоприятна позиция, защото трябваше да не допусне да извикам. Ако беше успял да се добере до мен, без да го усетя, за него щеше да бъде твърде лесно да ме хвърли през борда акулите щяха да се погрижат за останалото.

Колкото и да се съпротивлявах, чувствах, че силите ме напускат. Моят нападател също почувства това. Той започна да стиска още по-силно. И тогава зърнах още една сянка, която дотича към нас съвсем безшумно. С един юмручен удар той повали моя противник върху палубата. Освободена, аз се свлякох и се опрях на перилото. Гадеше ми се и цялата треперех.

С бързо движение моят спасител се обърна към мен.

— Вие сте ранена!

В тона му имаше нещо яростно — заплаха срещу онзи, които се беше осмелил да ми причини болка. Още преди да заговори, аз го разпознах. Това беше моят човек — мъжът с белега.

Но този момент, в който вниманието му беше насочено към мен, се оказа достатъчен за поваления противник. Бърз като светкавица, той се изправи на крака и побягна по палубата. Рейбърн изруга и се спусна след него.

Никога не съм обичала да стоя настрана от събитията. Включих се и аз в преследването — трета и последна. Обиколихме палубата и стигнахме до десния борд на кораба. Мъжът лежеше там, сгърчен край вратата на салона. Рейбърн се беше навел над него.

— Пак ли го ударихте? — извиках аз, останала без дъх.

— Не стана нужда — отговори той мрачно. — Намерих го паднал до вратата. Или не е могъл да я отвори и само се преструва. Ей сега ще разберем. И ще видим кой е.

Приближих с разтуптяно сърце. Веднага бях разбрала, че моят нападател е по-едър от Чичестър. Във всеки случай Чичестър би използвал нож при нужда, защото с голи ръце едва ли би постигнал много.

Рейбърн запали клечка кибрит. И двамата тихо възкликнахме. Мъжът беше Гай Паджет.

Рейбърн беше като втрещен от това откритие.

— Паджет — промълви той. — Боже мой, Паджет.

Почувствах леко превъзходство.

— Изглеждате учуден.

— Да — продума с усилие той. — Никога не съм подозирал…

Той рязко се извърна към мен.

— А вие? Вие не сте ли? Предполагам, че сте го познали, когато ви е нападнал.

— Не, не го познах. Въпреки това аз не съм чак толкова учудена.

Той ме изгледа подозрително.

— Чудя се каква роля играете вие? И какво точно знаете?

Аз се усмихнах.

— Доста, мистър — ъ-ъ-ъ… Лукас!

Той ме сграбчи за ръката и болката, която несъзнателно ми причини, ме накара да примигна.

— Откъде ви дойде наум това име? — дрезгаво попита той.

— Не е ли вашето? — мило попитах аз. — Или предпочитате да ви наричат „мъжа с кафявия костюм“?

Това го смая. Той пусна ръката ми и отстъпи назад една-две крачки.

— Питам се дали не сте някаква вещица? — задъхано попита той.

— Аз съм приятел. — Направих крачка към него. — Веднъж ви предложих помощта си — и отново ви я предлагам. Ще я приемете ли?

Той отговори с ожесточение, което силно ме изненада.

— Не! Не искам да имам нищо общо нито с вас, нито с която и да е друга жена. Не можете да ме уплашите.

Както и преди, кръвта започна да нахлува в главата ми.

— Може би — казах аз — вие не си давате сметка, че сте в ръцете ми? Една дума да кажа на капитана…

— Кажете я — презрително отговори той. След това бързо пристъпи към мен: — И така, както си даваме сметка за разни неща, моето момиче, давате ли си сметка, че в този момент вие сте изцяло в моите ръце? Бих могъл да стисна гърлото ви ей така. — С бързо движение той подкрепи думите си с действия. Почувствах как две ръце ме хванаха за гърлото и го стиснаха, макар и леко. — Ей така — и ще ви удуша! А после — като нашия припаднал приятел тук, но много по-успешно — ще хвърля трупа ви на акулите. Какво ще кажете за това?

Не казах нищо. Засмях се. И все пак знаех, че опасността е съвсем истинска. Точно в този момент той ме мразеше. Но аз знаех, че обичам тази опасност, че харесвам допира на ръцете му върху гърлото си. Че не бих заменила този миг за нищо на света…

Той се изсмя и ме пусна.

— Как се казвате? — запита той рязко.

— Ан Бедингфийлд.

— Нищо ли не може да ви изплаши, Ан Бедингфийлд?

— О, плашат ме — казах аз с хладина, което далеч не изпитвах — оси, язвителни жени, прекалено млади мъже, хлебарки и надменни продавачи.

Той отново се изсмя както преди. След това побутна безчувствения Паджет с крак.

— Какво да правим с тази отрепка? Да го изхвърлим през борда? — попита той небрежно.

— Ако искате — отговорих също така спокойно аз.

— Възхищавам се на вашите откровено кръвожадни инстинкти, мис Бедингфийлд. Но ще го оставим да се свести на спокойствие. Той не е сериозно наранен.

— Виждам, че не желаете второ убийство — мило казах аз.

— Второ убийство?

Той изглеждаше искрено озадачен.

— Жената в Марлоу — припомних му аз, като внимателно следях за ефекта от думите си.

Лицето му придоби мрачен и замислен вид. Изглеждаше така, като че ли е забравил за моето присъствие.

— Можех да я убия — каза той. — Понякога ми се струва, че исках да я убия…

В гърдите ми се надигна дива омраза към мъртвата жена. Самата аз бих могла да я убия, ако в този момент беше застанала пред мен…

Защото той сигурно е бил влюбен в нея някога… сигурно… сигурно — за да изпитва такива чувства!

Овладях се и заговорих със спокоен глас:

— Струва ми се, че си казахме всичко, каквото имаше да си кажем — освен лека нощ.

— Лека нощ и сбогом, мис Бедингфийлд.

— Довиждане, мистър Лукас.

— Защо казвате това — довиждане, имам предвид?

— Защото ми се струва, че пак ще се срещнем.

— Не и ако мога да го избегна!

Колкото и категоричен да беше тонът му, аз не се обидих. Напротив, поздравих се със скрито задоволство. Не съм чак такава глупачка.

— Все едно — тихо казах аз. — Мисля, че ще се видим пак.

— Защо?

Поклатих глава, неспособна да обясня чувството, което беше породило думите ми.

— Не искам никога вече да ви виждам — каза внезапно и яростно той.

Думите му наистина бяха много груби, но аз само леко се усмихнах и потънах в мрака.

Чух как тръгна след мен, а след това спря и из палубата отекна някаква дума. Струва ми се, че беше „вещица“!