Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (2)

Глава първа

Да опиша тази история настояваше кой ли не — като се почне от високопоставени особи (в лицето на Лорд Нейсби), та до най-обикновени хорица (в лицето на покойната ни домашна прислужница Емили, която навестих при последното си отиване в Англия. „Божичко, мис, каква ху-у-убава книга ще излезе от туй — също като по филмите!“).

Да си призная, това няма да ме затрудни кой знае колко. Забърках се в тази история от самото й начало, през цялото време бях във водовъртежа на събитията и успях да присъствам на нейния завършек. Освен това, за мое щастие, нещата, на които не съм била свидетел, са подробно описани в дневника на сър Юстас Педлър, а той най-любезно ми разреши да се възползвам от него.

И така — Ан Бедингфийлд започва да разказва своите приключения.

Винаги съм жадувала за приключения. Животът ми, знаете, беше ужасяващо еднообразен. Баща ми, професор Бедингфийлд, беше един от най-големите живи авторитети по всичко свързано с първобитния човек. Той наистина беше всепризнат гений. Умът му витаеше из Палеолита и за него нямаше по-голямо нещастие от това, че тялом бе принуден да живее в настоящето. Татко пет пари не даваше за съвременниците си — той презираше дори неолитния човек — (един най-обикновен говедар) — и започваше да се въодушевява едва когато стигнеше до Средния палеолит. За нещастие човек не може напълно да пренебрегне съвременниците си. Налага се да има вземане-даване с месари, хлебари, млекари и бакали. И тъй като татко се бе потопил в миналото, а мама бе починала, когато съм била бебе, на мен се падна да се справям с всекидневните житейски проблеми. Честно да си призная, мразех палеолитния човек и при все че лично напечатах и нанесох поправките в книгата на татко „Неандерталецът и неговите предци“, неандерталците ме изпълват с отвращение и винаги съм си мислела какво щастие е, че са изчезнали в онази далечна епоха.

Не знам дали татко се досещаше за чувствата ми по този въпрос, най-вероятно не, а и едва ли това би го заинтересувало. Той никога, в ни най-малка степен, не се интересуваше от мнението на околните. Мисля, че това всъщност беше признак за неговото величие. По същия начин той живееше напълно откъснат от потребностите на всекидневния живот. Прилежно изяждаше храната, която му поднасях, но добиваше леко угрижен вид, когато станеше дума, че за нея трябва да се плаща. Имах чувството, че някога нямахме пари. Неговата известност не беше от тези, които носят приходи. При все че беше член на почти всички значими научни дружества и с цяла редица съкратения пред името си, широката общественост едва ли имаше представа за неговото съществуване, а обемистите му научни трудове, които иначе представляваха значителен принос към човешкото познание, не привличаха интереса на масовия читател. Той успя да попадне в полезрението на обществеността един-единствен път. Беше, изнесъл доклад пред някакво научно дружество на тема „Малките на шимпанзето“. Невръстните представители на човешката раса имат някои антропоидни черти, докато малките шимпанзета приличат повече на хората, отколкото на възрастните индивиди от своя вид. Това идва да покаже, че докато нашите предци са били по-близо до човекоподобните маймуни от нас, то шимпанзетата в миналото са били от по-висш тип, отколкото днешните. С други думи — шимпанзето е дегенерирало. И, разбира се, този находчив вестник — Дейли Бъджет — изпитващ неутолим глад за нещо пикантно, веднага се появи с голямо заглавие: „Ние не произлизаме от маймуни, но дали маймуните не произлизат от нас? Виден професор твърди, че шимпанзетата са дегенерати на човешкия род.“ Скоро след това вкъщи дойде един репортер, който искаше да се срещне с татко. Той се опита да го убеди да напише поредица от научнопопулярни статии по тази теория. Рядко бях виждала татко толкова разгневен. Той безцеремонно изпъди репортера, за което аз тайно съжалих, тъй като в момента изпитвахме въпиеща нужда от пари. Всъщност за миг дори ми хрумна дали да не догоня младежа и да му кажа, че татко е размислил и че ще изпрати въпросните статии. За мен нямаше да бъде трудно да ги напиша, а татко най-вероятно никога нямаше да разбере за тази сделка, тъй като не беше измежду читателите Дейли Бъджет. Все пак отхвърлих този начин на действие като твърде рискован, сложих най-хубавата си шапка и натъжена се отправих към селото да преговарям с местния бакалин, който изпитваше справедливо негодувание.

Репортерът от Дейли Бъджет беше единственият млад мъж, престъпвал някога прага на дома ни. Понякога завиждах на Емили, нашата млада прислужница, която „излизаше“ при всеки удобен случай с един едър моряк, за когото беше сгодена. А междувременно, за „да поддържа форма“, както се изразяваше, Емили излизаше със сина на зарзаватчията и с помощника на аптекаря. Беше ми тъжно, че нямах с кого да „поддържам форма“. Всички приятели на татко бяха възрастни, в повечето случаи дългобради професори. Е, вярно, че веднъж професор Питърсън ме прегърна нежно и каза, че имам „кръшен стан“, след което се опита да ме целуне. Но самият израз говореше колко безнадеждно стар е той. Много отдавна уважаващите себе си представителки на нежния пол бяха престанали да приемат това като комплимент.

Аз жадувах за приключения, за любов, за нежни чувства, а изглежда бях осъдена на най-обикновено, скучно съществувание. В селото имаше библиотека, пълна с оръфани романи, от които най-много харесвах тези, изпълнени с опасни приключения и на второ място онези, в които се разказваха любовни истории. Преди да заспя вечер си мечтаех за сурови, мълчаливи родезийци и за силни мъже, които винаги „поваляха противника си с един удар“. В селото нямаше никой, който да изглежда така, като че ли може „да повали“ противник с един-единствен удар, пък дори и с няколко. Имаше, разбира се, и кино, в което всяка седмица даваха епизод от „Приключенията на Памела“. Памела беше прелестна млада жена, която нищо не можеше да уплаши. Тя падаше от аероплани, справяше се с премеждия в подводници, катереше се по небостъргачи, движеше се из престъпния свят без капчица страх. Всъщност тя не беше кой знае колко изобретателна, защото тарторът на престъпниците винаги успяваше да я хване, но докато се чудеше как да я умъртви в някоя канализационна шахта, пълна със задушливи газове или пък по някакъв нов и изумителен начин, защото не желаеше да я убие с обикновен удар по главата, героят успяваше да я спаси в началото на следващия епизод. Излизах от салона приятно замаяна, а след това се прибирах у дома, намирах бележка от Газовата компания, с която ни уведомяваха, че ще ни спрат газта, ако не платим неуредената сметки.

И въпреки това, без изобщо да подозирам, всеки изминал миг ме приближаваше все повече до приключенията.

Възможно е по света да има много хора, които никога да не са чували за откриването на праисторически череп в мината Броукън Хил в Северна Родезия. Една сутрин слязох от стаята си и заварих татко толкова развълнуван, като че всеки миг щеше да получи удар. Той ми разказа цялата история на един дъх.

— Разбираш ли, Ан? Без съмнение, на пръв поглед има някои прилики с черепа от Ява — но само на пръв поглед. Не, тук става дума за нещо, което винаги съм твърдял за прародителите на неандерталската раса. Приема се за дадено, че Гибралтарският череп е най-примитивният от откритите неандерталски черепи, нали? А защо? Люлката на тази раса е била Африка. Оттам те са дошли в Европа…

— Татко, не слагай сладко върху пушената херинга — казах бързо аз и улових разсеяната ръка на моя родител. Та какво казваше?

— Те са дошли в Европа през…

На това място той спря, защото се задави в резултат на това погълнатата голяма хапка кости от херинга.

— Трябва незабавно да заминем — заяви той след закуската. — Няма време за губене. Трябва да отидем там — без съмнение около това място ще открием безбройни находки. Ще ми бъде интересно да видя дали сечивата са типични за Средния палеолит — мисля, че ще има останки от праисторически волове, а не от космати носорози. Да, скоро натам ще се отправи цяла армия. Трябва да ги изпреварим. Ще пишеш до пътническата агенция Кук още днес, нали, Ан?

— А пари, татко? — тактично подхвърлих аз.

Той ме изгледа укоризнено.

— Скъпо дете, винаги ме е потискал начинът, по който гледаш на нещата. Не трябва да издребняваме. Не, не, човек никога не трябва да проявява дребнавост, щом става дума за науката.

— Ами ако хората от Кук решат да проявят дребнавост?

Татко придоби огорчен вид.

— Скъпа ми Ан, ще им платиш в брой.

— Нямам никакви пари.

Търпението на татко съвсем се изчерпа.

— Дете мое, аз наистина не съм в състояние да се занимавам с тези отвратителни парични дела. Банката… вчера получих от директора някакво известие, в което пише, че разполагам с двадесет и седем лири.

— Мисля, че става дума за сумата на разходите, с която си превишил влога си.

— А, сетих се. Пиши на издателите ми.

Съгласих се, макар и изпълнена със съмнения, защото книгите на татко му носеха повече слава, отколкото пари. Страшно ми хареса идеята да заминем за Родезия. „Сурови, мълчаливи мъже“ — развълнувано прошепнах аз. След което нещо необичайно във външния вид на татко привлече вниманието ми.

— Татко, обул си два различни ботуша — казах аз. — Свали кафявия и обуй другия черен. И да не забравиш шала си. Денят е много студен.

След няколко минути татко излезе наперено, обут както трябва и примерно увит с шала.

Върна се късно вечерта и аз с учудване забелязах, че е без шал и палто.

— Господи, Ан, съвсем права си. Свалих ги, преди да вляза в пещерата. Там човек толкова много се цапа.

Кимнах с разбиране, спомняйки си как веднъж татко се върна оплескан буквално от глава до пети с мазна плеистоценова глина.

Главната причина да се заселим в Литъл Хампсли била намиращата се наблизо подземна пещера, изобилстваща с културни находки от Късния палеолит. В селото имаше малък музей и уредникът му и татко по цели дни ровеха под земята и изнасяха на повърхността останки от космати носорози и пещерни мечки.

Цяла вечер татко кашля лошо, а на следващата сутрин вдигна температура. Изпратих да повикат лекаря.

Горкият татко. Оказа се, че има двойна пневмония. Почина след четири дни.