Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (25)

Глава двадесет и четвърта

Пристигнахме в Булавайо рано сутринта в събота. Градът ме разочарова. Беше много горещо, а хотелът не ми хареса. На всичко отгоре състоянието на сър Юстас не би могло да се опише по друг начин, освен като съвсем мрачно. Мисля, че се ядоса заради нашите животни от дърво — особени заради големия жираф. Това беше разкошен жираф с невероятна шия, кротък поглед и увиснала опашка. Жираф със собствена физиономия. Очарователен жираф. Двете със Сюзън бяхме вече започнали да спорим на кого принадлежи той — на мен или на нея. Всяка от нас беше участвала в покупката му е по едно тики. Сюзън изтъкваше в своя полза факт, че е по-голяма от мен, както и семейното си положение. Аз твърдях, че първа съм забелязала колко е красив.

Междувременно трябва да призная, че той заемаше значителна част от нашето триизмерно пространство. Да се пренесат четиридесет и девет дървени фигурки на животни, с неудобна за носене форма и направени от изключително чуплив материал, представлява немалък проблем. Натоварихме с куп животни двама носачи, а единият веднага изпусна очарователна група щрауси, при което главите им се счупиха. Като имахме предвид това, ние със Сюзън взехме колкото можем да носим, полковник Рейс също ни помогна, а големия жираф тръснах в ръцете на сър Юстас. Дори и мис Петигрю, която нямаше никаква вина, не можа да се измъкне — на нея й се падна да носи един огромен хипопотам и две черни войничета. Имах чувството, че мис Петигрю не ме харесва. Може би си мислеше, че съм безочлива нахалница. Във всеки случай тя ме избягваше, доколкото бе възможно. А най-странното беше, че нейното лице ми се струваше смътно познато, въпреки че не можех да се сетя откъде.

През по-голямата част от сутринта си почивахме, а следобед потеглихме с автомобил към гроба на Роудс. По-точно трябваше да потеглим, но в последния момент сър Юстас се отказа. Той беше в почти толкова лошо настроение, както през онази сутрин, когато пристигнахме в Кейп Таун — когато хвърли прасковите на пода, а те станаха на пихтия! Очевидно всяко ново място рано сутрин се отразява зле на настроението му. Той наруга носачите, наруга сервитьорите на закуска, наруга цялата хотелска управа и без съмнение му се искаше да наругае и мис Петигрю, която се въртеше около него е молив и бележник в ръка, но си мисля, че дори и сър Юстас не би дръзнал да наругае мис Петигрю. Тя е досущ като компетентна секретарка от някой роман. Едва успях да спася нашия скъпоценен жираф. Струва ми се, че сър Юстас изпитваше желание да го тръшне на земята.

Та да се върна на нашата експедиция. След като сър Юстас се отказа, мис Петигрю заяви, че ще остане в стаята си — в случай, че му потрябва. В последната минута пък Сюзън изпрати бележка, че я боли глава. Така че ние с полковник Рейс потеглихме сами.

Той е странен човек. Това трудно се забелязва, когато е сред други хора. Но когато останеш насаме с него, въздействието, което неговата личност оказва, е просто потискащо. Той става още по-мълчалив, ала мълчанието му говори по-силно от всякакви думи.

Така стана и в този ден, докато пътувахме през жълто-кафявите шубраци към Матопос. Всичко изглеждаше странно притихнало — с изключение на нашата кола, която, мисля си, беше първият форд, произведен някога от човек! Тапицерията й беше съвсем скъсана и макар нищичко да не разбирам от двигатели, дори аз можех да се досетя, че под капака й не всичко е както трябва.

След малко видът на местността започна да се променя. Появиха се огромни скални блокове, струпани в причудливи форми. Внезапно се почувствах така, сякаш бях попаднала в някаква първобитна ера. За момент неандерталците ми се видяха толкова реални, колкото бяха и за татко. Обърнах се към полковник Рейс.

— Сигурно някога е имало великани — мечтателно казах аз. — И децата им са били също като днешните — играли са си с камъчета, правили са от тях купчинки, а после са ги събаряли и колкото по-умело са ги подреждали, толкова по-доволни са били. Ако трябваше да дам име на това място, щях да го нарека „Страната на децата — великани“.

— Може би сте много по-близо до истината, отколкото предполагате — отвърна сериозно полковник Рейс. — Девствена, примитивна, огромна — това е Африка.

Кимнах с разбиране.

— Обичате я, нали? — попитах аз.

— Да. Но да се живее в нея дълго — е, човек, така да се каже, става жесток. Започва да се отнася с пренебрежение към живота и смъртта.

— Да — казах аз, като си мислех за Хари Рейбърн. Той също беше такъв. — Но не и жесток към по-слабите създания?

— Има най-различни мнения за това кое създание е слабо и кое не, мис Ан.

Долових в гласа му нотка на сериозност, която почти ме стресна. Почувствах, че наистина знам твърде малко за мъжа до себе си.

— Имах предвид деца и кучета.

— С чисто сърце мога да кажа, че никога не съм бил жесток към деца или кучета. Значи вие не смятате жените за „слаби създания“?

Замислих се.

— Не, в никакъв случай — въпреки че, предполагам, те са такива. Поне в днешно време. Но татко винаги казваше, че в началото мъжете и жените заедно скитали по света — равни по сила — като лъвовете и тигрите…

— И жирафите ли? — подхвърли шеговито полковник Рейс.

Засмях се. Всички се шегуваха с този жираф.

— И жирафите. Разбирате ли, те са били скитници. Чак когато престанали да скитат и заживели на големи групи и жените започнали да се занимават с едни неща, а мъжете — с други, тогава жените станали по-слаби. Но, разбира се, в същността си хората са си останали пак същите — искам да кажа, чувстват нещата по същия начин, затова жените издигат в култ физическата сила на мъжете — онова, което някога са имали и загубили.

— Преклонение пред предците, така ли?

— Нещо подобно.

— И наистина мислите, че това е вярно? Че жените боготворят силата, искам да кажа?

— Струва ми се, че е съвсем вярно — ако човек е искрен пред себе си. Мислите, че се възхищавате на моралните качества, но когато се влюбите, се връщате към първичното в себе си, когато единствено физическото начало има значение. Но не смятам, че това решава всичко — ако живеехме в примитивни условия, щеше да бъде съвсем естествено, но ние не живеем. И така — накрая побеждава другото. Нима не надделяват винаги тъкмо онези неща, които на пръв поглед изглеждат преодолени? Те надделяват по единствения начин, който има значение. Както се казва в Библията, да загубиш душата си и да я откриеш.

— Накрая — замислено каза полковник Рейс — се влюбваш — и биваш разлюбен, това ли имате предвид?

— Не точно, но може и така да се каже.

— Но аз не мисля, че някога сте били разлюбвана, мис Ан?

— Не, не съм — честно си признах аз.

— Или пък сте били влюбена?

Не отговорих нищо.

Колата спря. Бяхме пристигнали и това сложи край на разговора ни. Слязохме и започнахме бавно да се изкачваме към Уърлдс Вю. Не за първи път се чувствах неловко в компанията на полковник Рейс. Той твърде добре прикриваше мислите си зад тези свои непроницаеми черни очи. Този човек малко ме плашеше. Постоянно изпитвах някакъв страх от него. Никога не можех да разбера какво мисли за мен.

Изкачвахме се мълчаливо, докато стигнахме мястото, където лежеше погребан Роудс, а край него като стражи се издигаха огромни скали. Странно, мистично място, далеч от хорските убежища, въздаващо вечна възхвала на суровата красота.

Поседяхме мълчаливо там известно време. След това започнахме да слизаме, като леко се отклонихме от пътеката. На места се налагаше да пълзим, а веднъж попаднахме на стръмен скалист склон, който беше почти отвесен.

Полковник Рейс мина първи и след това се обърна да ми помогне.

— По-добре да ви взема — внезапно каза той и е бързо движение ме вдигна от земята.

Почувствах неговата сила, докато ме пускаше долу. Мъж от желязо, със стегнати стоманени мускули. И отново изпитах страх, още повече, че той не се отмести, а остана да стои пред мен, вперил поглед в очите ми.

— Какво всъщност правите тук, Ан Бедингфийлд? — неочаквано попита той.

— Аз съм просто едно циганче, тръгнало да види свят.

— Да, точно така. Това, че сте кореспондент на вестник, е само предлог. Вие не сте журналист по душа. Тръгнали сте по света за собствено удоволствие — гребете с пълни шепи от живота. Но не само това.

Какво искаше да ме накара да му кажа? Страхувах се — бях уплашена. Погледнах го право в лицето. Моите очи не могат да пазят тайни както неговите, но могат да гледат войнствено.

— А какво всъщност правите вие тук, полковник Рейс? — попитах го съвсем преднамерено аз.

За момент си помислих, че няма да ми отговори. Въпреки това ясно личеше, че е много изненадан. Най-сетне той проговори, като явно изпитваше някакво мрачно задоволство от собствените си думи.

— Удовлетворявам честолюбието си — каза той. — Това и само това — удовлетворявам честолюбието си. Спомняте си, нали, мис Бедингфийлд, че „поради този грях бяха низвергнати ангелите“ и прочие.

— Говори се — бавно казах аз, — че вие всъщност работите за правителството, че сте от разузнаването. Вярно ли е?

Въобразявах ли си, или той наистина се поколеба за частица от секундата, преди да отговори?

— Мога да ви уверя, мис Бедингфийлд, че съм тук единствено в качеството си на частно лице, което пътува за собствено удоволствие.

По-късно, когато премислих отговора, ми направи впечатление, че е до известна степен двусмислен. Може би самият той желаеше думите му да прозвучат така.

Разстоянието до колата изминахме в мълчание. Към средата на пътя за Булавайо спряхме да пием чай в една примитивна постройка край шосето. Собственикът копаеше в градината и изглеждаше раздразнен, че го безпокоим. След безкрайно чакане той ни понесе престояли сладки и изстинал чай. После отново изчезна в градината си.

Той едва се беше скрил от погледа ни, когато ни заобиколиха няколко котки. Бяха шест и жално мяукаха и един глас. Врявата беше оглушителна. Подхвърлих им няколко парченца от сладките. Те лакомо ги изгълтаха. Налях останалото мляко в една чинийка, при което те се сборичкаха за него.

— О — извиках с негодувание аз, — та те са прегладнели! Това е отвратително. Моля ви, моля ви, поръчайте още мляко и една чиния сладки.

Полковник Рейс мълчаливо тръгна да изпълни молбата ми. Котките бяха започнали да мяукат отново. Той се върна с голяма кана мляко, което те излочиха до капчица.

Когато станах, на лицето ми беше изписана решителност.

— Ще взема тези котки с нас — няма да ги оставя тук.

— Скъпо мое дете, бъдете разумна. Не можете да разнасяте със себе си шест котки, както и петдесет животни от дърво.

— Не ме е грижа за животните от дърво. Тези котки са живи. Ще ги взема с мен.

— Нищо такова няма да направите. — Погледнах го възмутено, но той продължи: — Мислите, че съм жесток, но не можете да прекарате живота си, затрогвайки се от подобни неща. Няма смисъл да се противите — няма да ви позволя да ги вземете. Нали знаете, че това е примитивна страна, а аз съм по-силен от вас.

Винаги безпогрешно съм разбирала кога съм претърпяла поражение. Тръгнах към колата е насълзени очи.

— Вероятно само днес са останали без храна — опита се да ме утеши той. — Съпругата на този човек е заминала за припаси в Булавайо. Така че всичко ще бъде наред. Освен това много добре знаете, че светът е пълен с котки, които гладуват.

— Недейте, моля ви, недейте — поривисто изрекох аз.

— Трябва да приемате живота такъв, какъвто е. Трябва да бъдете твърда и безмилостна — какъвто съм аз. Това е тайната на силата — и тайната на успеха.

— По-добре мъртва, отколкото безмилостна — разпалено заявих аз.

Качихме се на колата и потеглихме. Бавно започнах отново да се съвземам. Внезапно, за моя голяма изненада, той взе ръката ми в своите.

— Ан — тихо каза той, — желая ви. Ще се омъжите ли за мен?

Почувствах се съвсем объркана.

— О, не — смотолевих аз. — Не мога.

— Защо не?

— Не изпитвам към вас такива чувства. Никога не съм ви възприемала по този начин.

— Разбирам. Това ли е единствената причина?

Трябваше да бъда честна. Дължах му това.

— Не — отговорих аз, — не е. Виждате ли… аз… аз обичам друг.

— Разбирам — повтори той. — А това отнася ли се за началото? Когато ви видях за пръв път на борда на Килморден Касъл?

— Не — промълвих аз. — Случи се… след това.

— Разбирам — потрети той, но този път усетих в гласа му решителна нотка, която ме накара да се обърна и да го погледна. Лицето му беше по-мрачно от всякога.

— Какво… какво искате да кажете? — заекнах аз.

Той ме погледна, непроницаем, с чувство за превъзходство.

— Само това — че вече знам какво да правя.

Тръпки ме побиха от неговите думи. Зад тях прозираше решителност, която не разбирах — и която ме плашеше.

Никой от двама ни не продума до хотела. Отидох право при Сюзън. Тя лежеше на леглото е книга в ръка и никак нямаше вид на човек, който страда от главоболие.

— Тук си отдъхва идеалната сватовница — заяви тя. Известна още като тактичната компаньонка. Но, Ан, скъпа, какво има?

Бях заплакала неутешимо.

Разказах й за котките — чувствах, че нямаше да бъде честно да й разказвам за полковник Рейс. Но Сюзън е много проницателна. Тя разбра, че има и още нещо.

— Да не сте настинали, Ан? Знам, че звучи абсурдно човек дори да си го помисли в тази жега, но вие цялата треперите.

— Няма нищо — казах аз. — Нерви, просто нерви. Непрестанно си мисля, че ще се случи нещо ужасно.

— Не бъдете глупава — решително заяви Сюзън. — Хайде да поговорим за нещо интересно. Ан, тези диаманти…

— Какво искате да кажете?

— Не съм убедена, че са на сигурно място при мен. Преди всичко беше наред, никой не би си помислил, че са между нещата ми. Но сега, когато всички знаят, че сме толкова близки приятелки, аз също попадам под подозрение.

— И все пак никой не знае, че те са в кутийка от филм — възразих аз. — Това е чудесно скривалище. Не мисля, че бихме могли да се спрем на нещо по-добро.

Тя се съгласи, макар и неохотно, но каза, че отново ще поговорим за това, когато стигнем при Водопада.

Влакът ни тръгна в девет часа. Настроението на сър Юстас все още не се беше подобрило и мис Петигрю изглеждаше потисната. Полковник Рейс беше възвърнал обичайния си вид. Имах чувството, че съм сънувала нашия разговор по пътя.

Тази нощ спах тежко на твърдото легло, измъчвана от някакви неясни, страховити сънища. Събудих се с главоболие и излязох на откритата площадка на вагона. Времето беше свежо и приятно и навсякъде, докъдето поглед стигаше, се простираха вълнисти хълмове, покрити е гори. Тук ми харесваше — харесваше ми много повече, отколкото на всяко друго място, където някога съм била. В този момент изпитвах желание да имам малка къща нейде в сърцето на шубрака и да остана навеки да живея там — навеки… Малко преди два и половина полковник Рейс ме извика от „канцеларията“ и посочи към облак бяла мъгла с формата на букет, надвиснал над част от шубрака.

— Пръски от Водопада — каза той. — Вече сме съвсем близо.

Все още бях обхваната от онова странно, нереално чувство на приповдигнатост, което беше последвало неспокойната нощ. Някъде дълбоко в себе си изпитвах силното усещане, че съм пристигнала у дома… У дома! А при това никога преди не бях идвала тук — или може би в мечтите си?

Разстоянието от влака до хотела — голяма бяла сграда, цялата окичена с мрежи против комари, изминахме пеша.

Нямаше улици, нито къщи. Излязохме на верандата и аз ахнах. Точно срещу нас, на около половин километър, се намираше Водопадът. Никога не бях виждала нещо толкова величествено и красиво — и никога няма да видя.

— Ан, какво става с вас? — запита Сюзън, когато седнахме да обядваме. — Никога преди не съм ви виждала в такова състояние.

Тя ме изгледа с любопитство.

— Така ли? — засмях се аз, но почувствах, че смехът ми звучи неестествено. — Просто съм очарована от всичко наоколо.

— Не е само това.

На челото й се появи бръчица — признак за безпокойство.

Да, аз бях щастлива, но освен това изпитвах някакво странно предчувствие за нещо — нещо, което щеше да се случи скоро. Бях развълнувана и не ме свърташе на едно място.

След чая тръгнахме да се разходим. Качихме се на дрезината и усмихнати чернокожи започнаха да я бутат по релсите към моста.

Гледката беше разкошна — огромната бездна и водата, която падаше надолу и завесата от ситни водни капчици и пръски пред нас, която от време на време се вдигаше и ни позволяваше за минутка само да зърнем огромния стръмен водопад, а после отново се спускаше като неразгадаемо тайнство. В това, според мен, винаги се е криело очарованието на Водопада — неговата неуловимост. Мислите си, че всеки момент ще го видите — а всъщност не го виждате.

Прекосихме моста и бавно поехме по пътеката, която беше очертана от двете страни с бели камъчета и лъкатушеше покрай ръба на пролома. Най-после излязохме на една широка просека, откъдето наляво тръгваше пътека, водеща надолу, към пропастта.

— Дерето с палмите — обясни полковник Рейс. — Ще слезем ли долу? Или да оставим за утре? Ще се забавим доста, а после трябва отново да се изкачваме до горе.

— Ще го оставим за утре — категорично заяви сър Юстас. Забелязала съм, че никак не обича изморителната физическа дейност.

Той ни поведе обратно. Докато вървяхме, се разминахме с един симпатичен туземец, който крачеше наперено. Зад него вървеше жена, която сякаш беше качила на главата си цялата домакинска посуда! В купа имаше дори и тиган!

— Никога не нося със себе си фотоапарата, когато ми трябва — простена Сюзън.

— Доста често ще ставате свидетелка на подобни неща, мисис Блеър — каза полковник Рейс. — Няма защо да съжалявате.

Стигнахме отново до моста.

— Ще отидем ли до гората на дъгите? — продължи той. — Или се боите да не се намокрите?

Сюзън и аз тръгнахме с него. Сър Юстас продължи обратно към хотела. Гората на дъгите доста ме разочарова. Нямаше кой знае колко дъги, а освен това се измокрихме до кости, но от време на време успявахме да зърнем Водопада отсреща. Едва сега разбрахме на каква огромна площ се простира. О, скъпи, скъпи Водопаде, колко те обичам и ти се възхищавам и винаги ще продължавам да го правя!

Върнахме се в хотела тъкмо навреме, за да се преоблечем за вечеря. Изглежда сър Юстас определено изпитва антипатия към полковник Рейс. Сюзън и аз опитахме леко да го развеселим, но не постигнахме кой знае какъв успех.

След вечеря той се оттегли в дневната си, като помъкна със себе си и мис Петигрю. Ние със Сюзън поговорихме малко с полковник Рейс, след което тя заяви с огромна прозявка, че отива да си легне. Аз не желаех да оставам насаме с него, така че също станах и се прибрах в стаята си.

Бях обаче твърде развълнувана, за да заспя. Дори не се съблякох. Отпуснах се на един стол и се замечтах. И през цялото време имах усещането за нещо, което все повече и повече наближава…

На вратата се почука и аз се сепнах. Станах и отидох да отворя. Едно малко чернокожо момче ми подаде някаква бележка. Беше адресирана до мен с почерк, който ми беше непознат. Взех я и се прибрах в стаята. Стоях и продължавах да я държа. Най-накрая я разгърнах. Беше съвсем кратка:

Трябва да ви видя. Не смея да дойда в хотела. Ще дойдете ли на просеката до дерето с палмите? От човека, когото познавате като Хари Рейбърн.

Сърцето ми щеше да се пръсне. Значи той беше тук! О, знаех си аз — знаех го през цялото време! Чувствах, че той е близо до мен. Съвсем несъзнателно аз бях дошла в неговото убежище.

Увих около главата си един шал и отидох на пръсти до вратата. Трябваше да внимавам. Той беше преследван. Никой не трябваше да види, че се срещам с него. Прокраднах се до стаята на Сюзън. Тя спеше дълбоко. Чувах равномерното й дишане.

Сър Юстас? Спрях пред вратата на дневната му. Да, той диктуваше на мис Петигрю — чух как тя монотонно повтаря: „По тази причина позволявам си да предложа при решаването на проблема с цветнокожите работници…“. Спря, за да го изчака да продължи и чух как той гневно промърмори нещо.

Продължих да се прокрадвам. В стаята на полковник Рейс нямаше никой. Не го видях във фоайето. А той беше човекът, от когото най-много се страхувах! Нямах повече време за губене. Бързо се измъкнах от хотела и поех по пътеката към моста.

Прекосих го и зачаках в тъмнината. Ако някой ме беше проследил, щях да го видя като минава по моста. Но минутите се нижеха, а никой не се появи. Значи никой не ме беше проследил. Обърнах се и поех по пътеката към просеката. Направих пет-шест крачки и спрях. Нещо беше прошумоляло зад мен. Не можеше да бъде човек, който ме е проследил от хотела. Беше някой, който вече се намираше тук и чакаше.

И веднага, без всякаква видима причина, но с онази сигурност, породена от инстинкта, разбрах, че нещо ме заплашва. Беше същото усещане, което бях изпитала в онази нощ на борда на Килморден Касъл — безпогрешен инстинкт, който ме предупреждаваше за опасност.

Обърнах рязко глава назад. Тишина. Направих една-две крачки. Отново дочух шумолене. Без да спирам, отново погледнах назад. От тъмнината изникна силует на мъж. Той видя, че го забелязах и се хвърли напред към мен.

Беше твърде тъмно, за да позная, когото и да било. Успях само да видя, че е висок и европеец, а не местен жител. Плюх си на петите и побягнах. Чувах тежките му стъпки подире си. Побягнах още по-бързо, като не изпусках от поглед белите камъчета, които ми показваха къде да стъпвам, тъй като нощта беше безлунна.

И изведнъж кракът ми пропадна. Чух мъжа зад мен да се смее — отвратителен, злостен смях. Той кънтеше в ушите ми, докато падах надолу с главата — все по-надолу и по-надолу към гибелната бездна.