Агата Кристи
Мъжът с кафявия костюм (11)

Глава десета

Бях страшно развълнувана. Сигурна бях, че най-сетне съм на прав път. Едно нещо беше ясно — не биваше да напускам каютата. Трябваше да понеса миризмата на асафетида. Отново внимателно обмислих фактите.

Утре беше двадесет и втори и в един часа след полунощ или в един часа следобед нещо щеше да се случи. Избрах един часа след полунощ. Сега беше седем. Още шест часа и щях да узная.

Не знам как издържах тази вечер. Оттеглих се в каютата си доста рано. Бях казала на стюардесата, че имам хрема и за мен миризмите са без значение. Въпреки това тя изглеждаше притеснена, но аз бях непреклонна.

Вечерта ми се стори безкрайна. Легнах си както подобава, но тъй като имах предвид евентуални извънредни обстоятелства, се загърнах в плътен фланелен халат, а на краката си надянах пантофи. Облечена така, бях уверена, че ще мога да скоча и да взема дейно участие във всичко, което би могло да се случи.

Какво очаквах да се случи? Нямах представа. Из главата ми се въртяха неясни и в повечето случаи съвсем невероятни предположения. Единственото, в което бях твърдо уверена, че нещо ще се случи в един часа. От време на време чувах как спътниците ми се прибират да си лягат. Откъси от разговор, пожелания за лека нощ, изричани със смях, долитаха през отвореното прозорче над вратата. След това настана тишина. Повечето лампи изгаснаха. Отвън в коридора обаче светеше една и по тази причина в каютата ми се процеждаше светлина. Чух как камбанката удари осем пъти. Последвалият час ми се стори най-дългият в живота ми. Скришом поглеждах часовника си, за да се уверя, че не съм пропуснала уреченото време.

Ако грешах в изводите си, ако в един часа не се случеше нищо, щях да изглеждам глупачка в собствените си очи и щях да съм пропиляла всичките си спестявания напразно. Сърцето ми болезнено туптеше.

На горната палуба прозвучаха два удара от камбанка, един часа! И нищо. Чакай — какво беше това? Чух бързо и леко потропване на тичащи нозе по коридора.

После вратата на каютата ми неочаквано се отвори е гръм и трясък и някакъв мъж почти се строполи вътре.

— Спасете ме — дрезгаво изрече той. — Те са по петите ми!

Нямаше време за спорове или обяснения. Чувах стъпките отвън. Имах около четиридесет секунди, през които направя нещо. Бях скочила на крака и стоях обърната с лице към непознатия по средата на каютата.

Една каюта не изобилства с места, където би могъл да се скрие мъж, висок над метър и осемдесет. С една ръка издърпах пътническия си сандък. Той се свлече зад него под койката. Аз вдигнах капака. Същевременно с другата ръка издърпах легена. Едно ловко движение и косата ми беше навита и вдигната на малък кок. Ако говорим за външния ми вид, то той беше лишен от артистичност, но от друга гледна точка всъщност беше изключително артистичен. Една дама с коса на кок, който не й отива, която изважда от сандъка си сапун, явно за да измие врата си, едва ли би могла да бъде заподозряна в укриване на беглец.

На вратата се почука и преди да кажа „влезте“, някой я отвори.

Не знам какво очаквах да видя. Мисля, че смътно си представих мистър Паджет, който размахва револвер. Или моя приятел мисионера, с пясъчна торбичка или някое друго смъртоносно оръжие. Но определено не очаквах да видя нощната стюардеса, въпросително повдигнала вежди и с вид, който беше въплъщение на самата порядъчност.

— Моля за извинение, госпожице, стори ми се, че извикахте.

— Не — казах аз. — Не съм.

— Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Няма нищо — отговорих аз. — Не можах да заспя. Помислих си, че едно измиване ще ми подейства добре. — Прозвуча така, като че ли беше нещо, което обикновено не правя.

— Много съжалявам, госпожице — повтори стюардесата. — Но наоколо се навърта някакъв господин, който е доста пиян и се боим, че може да влезе в някоя от каютите на дамите и да ги изплаши.

— Колко ужасно — казах аз, като си придадох разтревожен вид. — Той няма да влезе тук, нали?

— Разбира се, че не, госпожице. Позвънете, ако дойде. Лека нощ.

— Лека нощ.

Отворих вратата и надникнах в коридора. Като се изключа отдалечаващата се фигура на стюардесата, не се виждаше никой.

Пиян! Значи това беше обяснението на случилото се. Моят артистичен талант бе пропилян напразно. Изтеглих сандъка навън и казах с рязък тон:

— Веднага излезте, моля!

Отговор не последва. Надзърнах под койката. Моят посетител лежеше неподвижен. Изглеждаше заспал. Дръпнах го за рамото. Той не помръдна.

— Мъртво пиян — помислих си аз раздразнено. — И какво да правя?

И тогава съзрях нещо, което ме накара да притая дъх — малко алено петно на пода.

Като използвах цялата си сила, успях да издърпам мъжа до средата на каютата. Мъртвешката бледност на лицето му показваше, че е припаднал. Лесно открих причината за това. Беше ранен с нож под лявата лопатка — ужасна дълбока рана. Съблякох сакото му и се заех с нея.

При допира на студената вода той се размърда, а след това приседна.

— Не мърдайте, моля — казах аз.

Той беше от онези млади мъже, които много бързо се съвземат. Надигна се на крака и застана прав, като леко се олюляваше.

— Благодаря ви, не е нужно да правите нищо за мен.

Поведението му беше предизвикателно, почти враждебно. Нито дума за благодарност — или даже обикновена признателност!

— Раната ви е ужасна. Трябва да ми позволите да я превържа.

— Нищо подобно няма да правите.

Той изстреля думите в лицето ми, като че ли го бях помолила за услуга. Аз, която не можех да се похваля със сдържаност, избухнах.

— Не мога да ви поздравя за обноските ви — заявих студено.

— Мога поне да ви освободя от присъствието си.

Той понечи да се запъти към вратата, но залитна. С рязко движение го бутнах на дивана.

— Не бъдете глупав — казах аз, без да се церемоня. — Или може би искате да оплескате целия кораб с кръв, а?

Той като че ли проумя, че съм права, защото остана неподвижен, докато превързвах с бинт раната му.

— Така — казах аз, като потупах с ръка произведението си. — Засега толкова. Успокоихте ли се вече? Можете ли вече да ми кажете за какво е всичко това?

— Съжалявам, че не мога да удовлетворя вашето съвсем естествено любопитство.

— Защо не? — разочарована попитах аз.

Той се ухили неприятно.

— Ако искате нещо да бъде разгласено, кажете го на жена. В противен случай, дръжте устата си затворена.

— Не мислите ли, че мога да пазя тайна?

— Аз не мисля — знам.

Той се изправи.

— Във всеки случай — казах отмъстително аз — ще мога да разглася тук-там за събитията тази вечер.

— Не се и съмнявам, че ще го направите — каза той с безразличие.

— Как смеете? — извиках аз гневно.

Стояхме един срещу друг и се изпепелявахме с погледи като заклети врагове. За първи път го огледах по-внимателно. Късо подстриганата му коса беше кестенява, скулите високи, имаше белег от едната страна на загорялото си лице, а странните му светлосиви очи ме гледаха с някаква дръзка насмешка, която трудно би могла да се опише. В него имаше нещо опасно.

— Все още не сте ми благодарили, че ви спасих живота! — казах аз с престорена любезност.

Успях да го уязвя. Забелязах как той видимо се сви. Интуитивно усетих, че от всичко най мрази да му се напомня, че ми дължи живота си. Беше ми все едно. Исках да го нараня. Никога не бях изпитвала толкова силно желание да нараня някого.

— Как ми се иска да не бяхте го правили! — избухна той. — Сега щях да съм мъртъв и всичко щеше да свърши.

— Радвам се, че признавате дълга си. Но вече нищо не може да сторите. Аз спасих живота ви и очаквам от вас да ми кажете „Благодаря“.

Ако с поглед можеше да се убива, мисля, че в този момент щях да съм мъртва.

Той мина безцеремонно край мен. На вратата се обърна и каза през рамо:

— Няма да ви благодаря — нито сега, нито пък друг път. Но признавам, че съм ваш длъжник. Някой ден ще ви се издължа.

Той излезе, а аз останах със свити юмруци. Сърцето ми биеше бясно.