Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

8

Планината, където беше клиниката на Нейт, беше покрита с десет сантиметра нов сняг, когато той се събуди под звуците на Шопен, процеждащи се някъде през стената. Миналата седмица беше Моцарт. По-миналата не помнеше. Смътно си спомняше и Вивалди, но всичко беше някак си неясно, като в мъгла.

Както всяка сутрин в продължение на близо четири месеца, Нейт отиде до прозореца и се загледа в долината Шенъндоу, простираща се пред очите му на триста метра в подножието. Тя също бе побеляла и Нейт си спомни, че наближава Коледа.

Дотогава щеше да излезе оттук. Те — лекарите и Джош Стафорд — му го бяха обещали. Замисли се за Коледа и му стана тъжно. Бе прекарал и хубави Коледи в не толкова далечното минало, когато децата бяха малки и животът беше стабилен. Сега обаче децата ги нямаше — или бяха пораснали, или майките им ги бяха взели, — а последното нещо, което искаше, бе да прекара още една Коледа в някой бар с други окаяни пияници, с които да пее коледни песнички и да се преструва, че му е весело.

Долината беше бяла и тиха, само от време на време в далечината се мяркаше по някоя кола. Трябваше да медитира десет минути — или с молитви, или с йога, както се бяха опитали да го научат. Вместо това направи няколко коремни преси и отиде да поплува.

За закуска им дадоха черно кафе и кифличка и Нейт хапна заедно със Серджо — неговия съветник, терапевт и гуру. През последните четири месеца Серджо се бе превърнал в най-добрия му приятел. Той знаеше всичко за опропастения живот на Нейт О’Райли.

— Днес ще имаш посетител — каза му Серджо.

— Кой?

— Мистър Стафорд.

— Чудесно.

Всеки контакт с външния свят бе добре дошъл предимно защото се случваше много рядко. Джош го посещаваше веднъж месечно. Двама други приятели от фирмата също бяха изминали един път трите часа с кола от Вашингтон, но имаха работа и твърде бързо си отидоха. Нейт ги разбираше.

Телевизията беше забранена заради рекламите за бира и защото твърде много предавания и филми създаваха фалшив ореол на алкохола и дори на наркотиците. Поради същите причини не им позволяваха и да четат повечето списания. На Нейт му бе все едно. След четири месеца не даваше пет пари какво става в Капитолия, на Уолстрийт или в Близкия изток.

— Кога? — попита той.

— Днес преди обяд.

— След упражненията?

— Разбира се.

Нищо не можеше да попречи на упражненията — двучасов кошмар с потене, грухтене и крещене под ръководството на безмилостен треньор — яка мускулеста дама, която Нейт тайно обожаваше.

Когато Джош дойде, той ядеше портокал в стаята си, съзерцаваше долината и си почиваше.

— Изглеждаш страхотно — каза му Джош. — Колко килограма си отслабнал?

— Седем — отвърна Нейт и потупа плоския си стомах.

— Удивително. Може би и аз трябва да прекарам известно време тук.

— Препоръчвам ти го. Храната няма никакви тлъстини и никакъв вкус. Приготвя я готвачка с чуждестранен акцент. Порциите едва покриват половин чиния и свършват след втората хапка. Ако дъвчеш бавно, обедът и вечерята отнемат близо седем минути.

— Срещу хиляда долара на ден би трябвало да дават прилична храна.

— Донесе ли ми сладки или понички, Джош? Не може да не си скрил нещо в чантата си.

— Съжалявам, Нейт. Никаква контрабанда.

— Пържени картофки?

— Съжалявам.

Нейт лайна парче портокал. Седяха един до друг и се наслаждаваха на гледката. Минутите се нижеха.

— Как я караш? — попита Джош.

— Трябва да се махна оттук, Джош. Постепенно се превръщам в робот.

— Лекарят казва, че трябва да останеш още около седмица.

— Страхотно. А после?

— Ще видим.

— Какво означава това?

— Означава, че ще видим.

— Хайде де, Джош!

— Няма да бързаме. Ще изчакаме и ще видим какво ще се случи.

— Ще мога ли да се върна във фирмата? Кажи ми!

— Не бързай, Нейт. Знаеш, че имаш врагове.

— Кой няма? Но, по дяволите, фирмата е твоя. Онези типове ще направят това, което им наредиш.

— Имаш два проблема.

— Имам хиляди проблеми. Но все пак не можеш да ме изхвърлиш на улицата.

— С фалита някак ще се оправим. С обвинителния акт обаче няма да е толкова лесно.

Никак не беше лесно и Нейт не можеше просто да се престори, че всичко е наред. Между 1992 и 1995 г. не бе декларирал около шейсет хиляди долара страничен доход.

Той хвърли портокала в кошчето за боклук и каза:

— Какво да правя, в такъв случай? Да се мотая у дома по цял ден?

— Имаш късмет.

— Тоест?

Джош трябваше да бъде деликатен. Приятелят му бе изпълзял от черна дупка. Трябваше да избягва всякакви сътресения и изненади.

— Смяташ ли, че ще ме вкарат в затвора? — попита Нейт.

— Трой Фелан умря — каза Джош и на Нейт му бе нужна минутка, преди да разбере за какво става дума.

— А… Мистър Фелан.

Нейт имаше свое собствено крило във фирмата. Беше в края на дълъг коридор, на шестия етаж, където той, двама други адвокати, половин дузина секретарки и сътрудници съдеха лекари и не се интересуваха какво става с останалата част от фирмата. Разбира се, той знаеше кой е Трой Фелан, но никога не се бе занимавал с юридическите му проблеми.

— Съжалявам — добави след малко.

— Значи не си чул?

— Тук не чувам нищо. Кога е умрял?

— Преди четири дни. Скочи от един прозорец.

— Без парашут?

— Точно така.

— И не е умеел да лети.

— Не. Не се и опита. Видях как го направи. Току-що беше подписал две завещания. Първото бях подготвил аз, а второто, окончателното, бе написал сам, собственоръчно. След това се втурна към терасата и скочи.

— И ти го видя?

— Да.

— Ау! Трябва да е бил адски откачено копеле.

В гласа на Нейт имаше шеговита нотка. Само преди четири месеца една камериерка го бе открила в стаята му в някакъв мотел, натъпкан с ром и хапчета.

— Завеща всичко на незаконна дъщеря, за която не бях чувал никога.

— Омъжена ли е? Как изглежда?

— Искам да я откриеш.

— Аз?

— Да.

— Загубила ли се е?

— Не знаем къде е.

— А колко е наследила?

— Някъде около единайсет милиарда преди облагането с данъци.

— Тя знае ли?

— Не. Дори не знае, че е мъртъв.

— А знае ли, че Трой й е баща?

— Нямам представа какво знае.

— Къде е тя?

— Смятаме, че е в Бразилия. Мисионерка е и работи с някакво диво индианско племе.

Нейт стана и се заразхожда из стаята.

— Някога прекарах там една седмица — каза той. — Бях в колежа или може би в Юридическия факултет. Беше по времето на карнавала. По улиците на Рио танцуваха голи момичета, звучеше самба, милиони хора се веселяха по цели нощи. — Гласът му заглъхна при спомена.

— Това сега не е карнавал.

— Не е. Сигурен съм. Искаш ли кафе?

— Да. Без мляко.

Нейт натисна един бутон на стената и поръча кафе по уредбата. При хиляда долара на ден му беше осигурено обслужване в стаята.

— Колко време ще остана там? — попита той, когато отново седна до прозореца.

— Трудно е да се предвиди, но смятам, че около десет дни. Не бързаме, а освен това може да се окаже сложно да бъде открита.

— В коя част на страната е?

— В западната, близо до Боливия. Организацията, за която работи, изпраща хора в джунглите, за да просвещават индианци, които още живеят в каменната ера. Проучихме нещата, доколкото можахме, и, изглежда, че се гордеят с това, че откриват най-изостаналите племена на света.

— Значи искаш най-напред да издиря нужната джунгла, после да я пребродя, за да попадна на нужното племе диваци, които да убедя, че съм приятелски настроен адвокат от Щатите и че трябвала ми помогнат да намеря една жена, която по всяка вероятност изобщо не иска да бъде намерена.

— Нещо подобно.

— Може да се окаже забавно.

— Приеми го като истинско приключение.

— Освен това по този начин ще бъда настрана от кантората, нали, Джош? Това ли е? Трябва да съм настрана, докато оправиш нещата.

— Някой трябва да отиде, Нейт. Адвокат от фирмата трябва да се срещне с тази жена, да й покаже копие от завещанието, да й го обясни и да разбере какво смята да прави оттук нататък. Това не може да бъде направено от бразилски адвокат или технически сътрудник.

— Защо аз?

— Защото всички други са заети. Знаеш как е. Бил си на въртележката повече от двайсет години. Живот в кантората, обяд в съда, сън във влака. Освен това може да се окаже добре за теб.

— Да не би да се опитваш да ме държиш настрана от улицата? Ако е така, губиш си времето. Вече съм чист. Чист и трезвен. Няма повече барове, няма повече купони, няма повече пласьори. Чист съм, Джош, завинаги.

Джош кимна, защото от него се очакваше да го направи. Ситуацията обаче му беше позната.

— Вярвам ти — каза той. Ужасно му се искаше да е истина.

На вратата се почука. Донесоха кафето на сребърен поднос.

— Ами обвиненията срещу мен? — попита Нейт след малко. — Не би трябвало да напускам страната, докато не се уредят нещата.

— Вече разговарях със съдията и му казах, че въпросът е много важен. Иска да те види след деветдесет дни.

— Симпатичен ли е?

— Като Дядо Коледа.

— Мислиш ли, че ще мина метър, ако заседателите решат, че съм виновен?

— Това ще е след година. Нека се безпокоим тогава.

Нейт седеше край малката масичка и приведен над кафето, обмисляше въпросите си. Джош седете срещу него и гледаше в далечината.

— Ами ако откажа? — попита Нейт.

Джош сви рамене, сякаш му беше все едно.

— Ще намерим някой друг. Мисли си за това като за отпуска. Нали не се страхуваш от джунглата?

— Разбира се, че не.

— Тогава отиди и се позабавлявай.

— Кога трябва да тръгна?

— След седмица. За Бразилия ти е нужна виза, така че ще се наложи да я уредим. Трябва да се погрижим за някои неща и тук.

Според правилника на Уолнът Хил преди изписването пациентите трябваше да прекарат една седмица на специален режим, период на подготовка, преди отново да бъдат хвърлени на вълците. Преди това ги глезеха, промиваха мозъците им, отрезвяваха ги и ги връщаха към нормална умствена, емоционална и физическа форма. Седмицата преди изписването трябваше да им даде сили и да ги подготви за връщането към реалността.

— Седмица — повтори Нейт сам на себе си.

— Около седмица, да.

— И ще бъда там десет дни.

— Това е само предположение.

— Значи за празниците ще съм там.

— Така изглежда.

— Това е много добре.

— Искаш да пропуснеш Коледа?

— Да.

— Ами децата ти?

Имаше четири, по две от всяка съпруга. Едно от тях беше в началното училище, едно в колеж, а другите две — в гимназията.

Нейт разбърка кафето си с лъжичката и каза:

— Не се обадиха нито веднъж, Джош, а бях тук цели четири месеца. — В гласа му имаше болка, раменете му се отпуснаха. За миг доби ужасно съкрушен вид.

— Съжалявам — поклати глава Джош.

На него му се бяха обаждали. И двете съпруги имаха адвокати, които се бяха опитали да измъкнат пари. Най-големият син на Нейт учеше в университет и трябваше да плаща таксите за обучение. Беше се обадил лично не за да се поинтересува за здравето и състоянието на баща си, а за дела му от печалбата на фирмата от миналата година. Беше нахален и груб. Джош се бе видял принуден да го наругае.

— Бих искал да избегна празненствата и веселбите — каза Нейт, стана и се заразхожда из стаята.

— Значи ще отидеш?

— Някъде около Амазонка ли е?

— Не. Провинцията се нарича Пантанал. Това е най-големият блатист район на света.

— Пирани, анаконди, алигатори?

— Разбира се.

— Канибали?

— Не повече, отколкото във Вашингтон.

— Питам сериозно.

— Не мисля. Не са губили мисионер от единайсет години.

— Ами адвокат?

— Сигурен съм, че с удоволствие биха разфасовали адвокат, ако се мерне пред очите им. Стига, Нейт. Не е кой знае какво. Ако имах време, бих тръгнал с удоволствие. Пантанал е голям екологичен резерват.

— Изобщо не съм чувал за него.

— Защото престана да пътуваш преди много години. Хлътна в кабинета си и повече не излезе оттам.

— Освен за лечение.

— Почини си малко. Разгледай онази част на света.

Нейт отпи глътка кафе, колкото да си осигури време, за да смени посоката на разговора.

— А какво ще стане, когато се прибера? Ще мога ли да се върна в кабинета си? Все още ли съм съдружник?

— Това ли искаш?

— Разбира се — отговори Нейт с едва доловимо колебание.

— Сигурен ли си?

— Какво друго бих могъл да правя?

— Не знам, Нейт, но това сега е четвъртото ти лечение за десет години. Сривовете стават все по-жестоки. Ако се върнеш на работа веднага, отново ще бъдеш най-добрият в областта си за шест месеца. Ще забравиш старите си приятели, баровете, местата, където си ходил. Скоро ще спечелиш няколко големи дела, напрежението ще бъде страхотно. Ще издържиш година, после нещо някъде ще се пропука. Може да срещнеш стар приятел или момиче от предишен живот, може да загубиш някое дело. Аз ще наблюдавам всеки твой ход, но не бих могъл да позная кога ще започне следващият срив.

— Няма да има повече сривове, Джош.

— Казвал си го и преди. Иска ми се да ти вярвам. А какво ще стане, ако демоните изпълзят отново? Последния път се размина на косъм със смъртта.

— Вече няма да е така.

— Следващият път ще е последен, Нейт. Ще има погребение, ще се простим с теб и ще гледаме как те спускат в земята. Не искам това да се случи.

— Няма, кълна се.

— Тогава забрави за кантората. Напрежението там е твърде голямо.

Най-неприятното в клиниката бяха дългите периоди на мълчание или „медитация“, както ги наричаше Серджо. Пациентите трябваше да клечат като монаси в полутъмно помещение със затворени очи и да търсят вътрешен покой. Нямаше нищо против самото клечане, но когато затвореше очи, зад клепачите му се въртяха съдебни дела, битките с данъчните служби, конфликтите с бившите съпруги и най-важното — тревогите за бъдещето. Многократно се бе опитвал да си представи и разговора с Джош.

Само че остроумните забележки и бързите отговори не му се отдаваха, когато беше под напрежение. Четирите месеца почти пълна самота бяха притъпили рефлексите му. Успяваше да буди съчувствие и това бе всичко.

— Джош, не можеш просто да ме изхвърлиш.

— Работил си в съда повече от двайсет години, Нейт. Това горе-долу е средната продължителност на кариерата. Време е да се заемеш с нещо друго.

— Да лобирам примерно. Ще обядвам и вечерям с прессекретарите на жалките конгресмени.

— Ще ти намерим място. Но няма да е в съдебната зала.

— Не съм за официални обеди. Искам да водя дела.

— Отговорът е не. Можеш да останеш във фирмата. Ще печелиш предостатъчно, ще поддържаш здравето си, ще играеш голф и ще си живееш живота, стига, разбира се, данъчните да не те приберат на топло.

Беше забравил за данъчните в продължение на няколко приятни минути. Сега отново си спомни за тях, седна и изстиска малка опаковка пчелен мед в кафето си — в здравните заведения като това не допускаха употребата на захар и изкуствени подсладители.

— Седмица — две в бразилските пущинаци ще ми се отразят добре — отбеляза Нейт.

— Значи ще отидеш?

— Да.

 

 

Тъй като Нейт разполагаше с предостатъчно време за четене, Джош му остави дебела папка с материали за завещанието на Фелан и тайнствената му наследничка. Също и две книги за индианците от Южна Америка.

Нейт чете непрекъснато осем часа, като дори пропусна вечерята. Изведнъж ужасно му се прииска час по-скоро да се махне, да се впусне в това приключение. Когато към десет часа се появи Серджо, завари го да седи на леглото като монах, заобиколен от разпръснати книжа и потънал в дебрите на друг свят.

— Време е да си тръгвам — каза Нейт.

— Да, така е — кимна Серджо. — Ще оформя документите утре.