Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

12

Парите свършиха работа. Пилотът се съгласи да лети, но настоя да тръгнат рано и да се върнат в Корумба към обяд. Имал малки деца, жена му щяла да се сърди и в края на краищата било Коледа. Валдир обещаваше и го успокояваше, после плати чудесно капаро, в брой.

Капаро получи и Джеви, водачът, с когото Валдир преговаряше от седмица. Джеви беше на двайсет и четири, неженен, истински щангист с дебели ръце. Влезе във фоайето на хотел „Палас“ с плантаторска шапка, къси памучни панталони, черни военни ботуши, фланелка без ръкави и голям нож, мушнат в колана, в случай че се наложи да одере нещо. Ръкува се с Нейт и смачка дланта му.

— Bom dia — поздрави той с широка усмивка.

— Bom dia — отвърна Нейт и стисна зъби от болка, докато пръстите му пукаха.

— Говориш ли португалски? — попита Джеви.

— Не. Само английски.

— Няма проблем — кимна младежът и най-сетне пусна ръката му. — Аз говоря английски. — Акцентът му беше много силен, но засега Нейт разбираше всичко. — Научих го в армията — добави Джеви с гордост.

Беше симпатяга. Грабна куфарчето на Нейт и подхвърли нещо на момичето зад бюрото. То се изчерви, но беше ясно, че е готово да чуе още.

Джеви караше огромен пикап форд от 1978 г. — най-голямото превозно средство, което Нейт бе видял досега в Корумба. Беше готов за джунглата — с големи гуми и лебедка на предната броня, дебели решетки пред фаровете, тъмнозелен на цвят. Без климатик.

Машината зарева по улиците на Корумба. Джеви намаляваше скоростта съвсем малко на червен светофар, не обръщаше никакво внимание на знака „Стоп“ и, общо взето, тероризираше другите коли и мотоциклетите, които явно се стремяха да избегнат сблъсък с танка на Джеви. Гърнето на ауспуха бучеше — или бе пробито нарочно, или беше изгнило. Двигателят вдигаше страхотен шум, а Джеви се чувстваше длъжен да говори през цялото време, докато стискаше волана като автомобилен състезател. Нейт не чуваше нищо. Усмихваше се и кимаше като идиот, докато полагаше усилия да запази равновесие — опрял крака в пода, стиснал с една ръка рамката на прозореца, а с другата куфарчето си.

Очевидно обаче шофьорите се справяха отлично в тази система на движение, в която никой не обръщаше внимание на никакви правила, ако изобщо имаше такива. Нямаше катастрофи, нямаше премазани. Всички, включително и Джеви, успяваха да спрат или завият точно навреме.

На летището нямаше жива душа. Спряха пред малкия терминал и отидоха до единия край на пистата, където към земята бяха привързани четири малки самолета. Около единия се въртеше пилотът и го подготвяше за полет. Джеви не го познаваше. Представиха се един на друг на португалски. Името на пилота прозвуча подобно на Милтън. Явно дружелюбен човек, но май предпочиташе да не работи в деня преди Коледа.

Докато бразилците разговаряха, Нейт огледа самолета. Първото нещо, което забеляза, беше, че се нуждае от боя, а това само по себе си го изпълни с безпокойство. След като отвън беше в това състояние, можеше ли да се очаква, че вътре ще е нещо по-добро? Гумите бяха мазни. По асфалта около двигателя беше капало масло. Машината беше „Чесна 206“, едномоторна.

Зареждането с гориво отне още петнайсет минути и постепенно се оказа, че намеренията за ранно тръгване пропадат — наближаваше десет. Нейт извади мобилния си телефон от дълбокия джоб на късите си панталони и се обади на Серджо.

Завари го да пие кафе с жена си и да се готви за пазаруване и Нейт още веднъж се зарадва, че не е там, сред трескавата суматоха преди празника. Там било студено, валяло сняг. Нейт го увери, че все още е цял и невредим и че се чувства добре.

Смяташе, че е успял да преодолее кризата. Бе се събудил, изпълнен с нова решимост и сила. Онова вчера беше само моментна слабост. Не го спомена пред Серджо. Би трябвало да го сподели с него, но защо да го безпокои сега?

Докато говореха, слънцето се скри зад тъмен облак и на асфалта паднаха няколко дъждовни капки. Нейт не им обърна внимание. Пожела обичайната „Весела Коледа“ и прекъсна линията.

След малко пилотът обяви, че е готов.

— Не се ли притесняваш малко? — попита Нейт водача си, когато качиха една раница и куфарчето му.

Джеви се засмя и отговори:

— Няма страшно. Този човек има четири малки деца и красива жена. Поне той каза така. Защо ще рискува живота си?

Джеви възнамеряваше да изкара курс за пилоти, така че настоя да седне отпред, до Милтън. Нейт нямаше нищо против. Настани се на тясната седалка зад тях и закопча предпазния колан. Двигателят заработи доста неохотно — твърде обезпокоително според Нейт. Кабината беше гореща като пещ, докато Милтън не отвори прозореца. Въздушната струя от витлото им помагаше да дишат. Машината се задруса по асфалта към началото на пистата. Не беше проблем да получат разрешение за излитане, защото нямаше други самолети. Когато се отделиха от земята, ризата на Нейт се бе залепила за кожата му и по врата му се стичаше пот.

Издигнаха се над града. Отгоре изглеждаше по-красив — къщите и улиците бяха спретнати, подредени. Центърът беше оживен — виждаха се коли, пешеходци. Милтън насочи машината на север, по течението на реката. Скоро Корумба остана назад. Имаше малки облаци, лека турбулентност.

На хиляда метра височина преминаха през голям страховит облак и веднага след това пред очите им се разкри цялото величие на Пантанал. На изток и север се виждаше плетеница от десетки малки реки, които се виеха и вливаха една в друга и свързваха всяко блато с десетки други. Виждаха се огромни водни площи, чиято повърхност имаше различни оттенъци. Застоялите блата бяха тъмни, почти черни там, където имаше гъста подводна растителност. По-дълбоките води бяха зелени. Притоците влачеха червеникави наноси, а голямата река Парагвай преливаше и имаше цвят на разтопен шоколад. Докато в далечината, към хоризонта, всичката вода беше синя, а всичката земя — зелена.

Нейт се взираше на изток и север, а Милтън и Джеви на предната седалка гледаха на запад, към планините в Боливия. Джеви го бутна, за да привлече вниманието му. Отвъд планините небето беше черно.

След петнайсетминутен полет Нейт видя първата постройка. Беше ферма на брега на реката. Къщата беше малка и спретната, със задължителния червен керемиден покрив. На една ливада пасеше стадо бели крави. Близо до къщата имаше въже с простряно пране. Нямаше следи от цивилизацията — никакви автомобили, никакви телевизионни антени, никакви електрически стълбове. Недалеч от къщата имаше малка оградена градина, до която водеше отъпкана пътека.

Самолетът навлезе в облак и фермата изчезна от очите им. Появиха се още облаци. Станаха гъсти и Милтън спусна машината на височина хиляда метра, за да остане под тях. Джеви му бе казал, че целта им е да огледат терена, така че трябваше да лети колкото е възможно по-ниско. Първото селище на индианците гуато се намираше на около час от Корумба.

Леко се отклониха от реката и прелетяха над още една ферма. Джеви надраска кръг на картата пред себе си, сви я и я подаде на Нейт.

— Тази фазенда се нарича „Прата“ — каза той и посочи надолу. Всички ферми на картата имаха обозначени имена, сякаш бяха някакви огромни имения. Тази не беше много по-голяма от първата, която видяха. И тук имаше крави, две помощни постройки, малко по-голяма къща. Видя и дълга права ивица суша — това беше писта за кацане. Наблизо нямаше река, нямаше никакви пътища. Единственият достъп беше по въздуха.

Милтън започваше сериозно да се тревожи заради черното небе на запад. Облаците се движеха на изток, а те летяха на север, така че срещата изглеждаше неизбежна. Джеви се обърна назад и извика:

— На Милтън не му харесва небето там.

И на Нейт не му харесваше, но не той беше пилотът. Сви рамене, защото не можеше да измисли никакъв друг отговор.

— Ще наблюдаваме как се развиват нещата още малко — каза Джеви.

Милтън държеше да се прибират. Нейт искаше поне да зърне индианските селища. Все още таеше надеждата някак си да срещне Рейчъл случайно, да я върне в Корумба, да седнат в някой приятен ресторант и да обсъдят завещанието на баща й, докато обядват.

Вероятно щеше да се наложи да използва хеликоптер. При толкова много пари можеше да си го позволи. Ако Джеви успееше да открие, селището и нужното място за кацане, щеше да наеме хеликоптер веднага.

Беше се размечтал.

Още една малка ферма, този път доста близо до реката. По стъклата на кабината започнаха да чукат дъждовни капки и Милтън спусна машината доста ниско. Вляво се виждаше внушителна планинска верига, реката се виеше през джунглите в подножието й.

Бурята се спускаше към тях през билото на планината. Небето притъмня още повече, вятърът започна да друса малкия самолет. Изведнъж машината пропадна толкова рязко, че Нейт удари главата си в тавана на кабината. Обзе го ужас.

— Връщаме се — извика Джеви. Гласът му не беше толкова спокоен, колкото на Нейт му се искаше. Физиономията на Милтън беше каменна, но беше свалил авиаторските тъмни очила, а по челото му бе избила пот. Самолетът се наклони силно надясно, на изток, после на югоизток, а когато смениха посоката, пред очите им се появи зловеща гледка — небето на Корумба също беше черно.

Милтън не искаше да рискува. Смени курса на изток и каза нещо на Джеви.

— Не можем да се върнем в Корумба — извика Джеви след това. — Милтън иска да намерим някоя ферма, да кацнем и да изчакаме да отмине бурята. — Гласът му беше висок и тревожен, акцентът му се бе засилил.

Нейт кимна, доколкото можа. Главата му се друсаше и клатеше, все още го болеше от удара в тавана. Стомахът му също започваше да се бунтува.

В продължение на няколко минути изглеждаше, че самолетът ще спечели състезанието. Нейт бе уверен, че всеки самолет би могъл да изпревари една буря. Разтри темето си и реши да не гледа какво става назад. Сега обаче черните облаци приближаваха отстрани.

Що за смахнат, малоумен пилот трябва да си, за да не провериш радара преди излитане? От друга страна, ако изобщо имаха радар, сигурно беше модел отпреди двайсет години и го изключваха за празниците.

Дъждът продължаваше да барабани по обшивката на самолета. Вятърът виеше наоколо. Бурята ги настигна, задмина ги и започна да подмята малкия самолет като играчка.

Близо две минути Милтън не беше в състояние да го управлява заради турбулентните потоци — все едно че яздеше побеснял жребец, а не пилотираше самолет.

Нейт гледаше през прозореца, но вече не виждаше нищо — нямаше блата или зеленина, ферми и писти за кацане. Сви се на седалката, стисна зъби и се закле, че няма да повърне.

Въздушна яма погълна самолета и го запрати петдесет метра надолу за по-малко от две секунди. И тримата изкрещяха. Нейт изруга звучно: „Мамка му!“ Бразилците изпсуваха на португалски. Страхът бе обхванал и тримата.

Последва пауза, много кратка, в която въздухът беше неподвижен. Милтън бутна лоста за управление напред и самолетът се гмурна с носа надолу. Нейт се улови с две ръце за предната седалка и за първи път през живота си — надяваше се да е и за последен — се почувства като камикадзе. Сърцето му биеше като обезумяло, а стомахът се бе качил в гърлото му. Затвори очи и се замисли за Серджо и за учителя по йога в клиниката, който го бе учил на медитация и молитви. Опита и двете, но се оказа непостижимо в падащ самолет. Смъртта можеше да дойде всяка секунда.

Една гръмотевица изтрещя непосредствено над самолета като изстрел с ловна пушка в тъмна стая и ги разтърси до костите. Нейт имаше чувството, че тъпанчетата му са пукнати.

Гмуркането приключи на двеста метра височина, когато Милтън успя да се пребори с ветровете и да стабилизира самолета.

— Оглеждай се за ферма! — извика Джеви и Нейт погледна през прозореца въпреки нежеланието си. Земята долу бушуваше от дъжда и вятъра. Дърветата се люлееха ужасно, водните повърхности изглеждаха бели от вълничките. Джеви се вторачи в картата, но бе загубил ориентация.

Видимостта през косите талази на дъжда бе сведена само до няколко десетки метра. Земята почти не се виждаше. Вятърът духаше странично и подмяташе малкия самолет като хвърчило. Милтън се бе вкопчил в щурвала, Джеви отчаяно се озърташе вляво и вдясно. Нямаше да се предадат без съпротива.

Нейт обаче се предаде — след като не виждаха земята, как биха могли да се приземят успешно? И това бе едва началото на бурята — най-лошото още не бе започнало. Това бе краят.

Не би могъл да се пазари с Бог. Заради живота, който бе водил досега, заслужаваше тъкмо това. Всяка година в самолетни катастрофи загиваха стотици хора; той не беше по-добър от тях.

Някъде долу само за миг зърна река и изведнъж си спомни алигаторите и анакондите. Ужаси се при мисълта, че могат да паднат в някое блато. Представи си, че е тежко ранен, но все още жив, че се опитва да оцелее, като с едната ръка се мъчи да накара проклетия сателитен телефон да заработи, а с другата се брани от гладни влечуги.

Още една мълния разтърси кабината и Нейт реши да се бори в края на краищата. Заоглежда земята с напразната надежда да види ферма с писта за кацане. Мълнията за миг ги заслепи. Двигателят изпърпори и почти замря, после зарева отново. Милтън спусна машината още повече, на стотина метра, което при нормални обстоятелства не би било опасно, В Пантанал, слава богу, нямаше възвишения и планини.

Нейт пристегна предпазния колан още повече, след това повърна между коленете си. Не почувства срам, задето го направи — изпитваше единствено сковаващ ужас.

Тъмнината ги обгърна плътно. Милтън и Джеви се друсаха на предната седалка и ругаеха. Картата върху коленете на Джеви беше напълно безполезна.

Бурята продължаваше да си играе с тях най-безмилостно. Милтън намали височината още повече и започнаха да виждат отделни късчета земя. Изведнъж Нейт видя нещо бяло, посочи го и изрева:

— Крава! Крава!

Джеви извика на Милтън. Спуснаха се още повече и прелетяха непосредствено над червен керемиден покрив. Джеви извика още веднъж и посочи надолу. Пистата изглеждаше твърде къса, опасна дори при хубаво време. Все едно. Нямаха избор. Ако се разбиеха, поне наблизо щеше да има хора.

Забелязаха пистата твърде късно, така че Милтън направи завой, за да се приземи срещу посоката на бурята. Вятърът бе толкова силен, че самолетът сякаш увисна неподвижно във въздуха. Не се виждаше нищо. Нейт се наведе, за да огледа пистата, но не успя — дъждът обливаше стъклото плътно.

Когато се спуснаха на двайсет метра, един порив на вятъра отнесе машината встрани, но Милтън успя да я овладее.

— Vaca! Vaca! — извика Джеви. Нейт разбра, че това означава крава — видя я. Минаха над нея.

След това видя някакво момче с пръчка да тича по тревата, мокро до кости и изплашено. Видя и кравата да бяга от пистата. Джеви гледаше втренчено напред, устата му беше отворена, но не издаваше никакъв звук.

Удариха се в тревата, но продължиха да се движат напред. Беше приземяване, не катастрофа и Нейт си помисли, че може и да не умрат. Един порив на вятъра издигна самолета на метър от земята, но след това пак докоснаха тревата.

— Vaca! Vaca!

Витлото се вряза в голяма, любопитна, непомръдваща от мястото си крава. Самолетът се преобърна напред, стъклата се разхвърчаха навън, тримата мъже изкрещяха ужасени.

 

 

Нейт се събуди в странично положение, облян в кръв, изплашен до смърт, но все пак жив. Изведнъж осъзна, че още вали дъжд.

Вятърът виеше в кабината на самолета. Милтън и Джеви бяха един върху друг, оплели крака и ръце, но след това зашаваха и се опитаха да се освободят.

Нейт показа главата си през дупката на прозореца. Самолетът беше паднал на една страна, крилото беше счупено и затиснато под кабината. Навсякъде имаше кръв, но от кравата, не от хората. Дъждът, невероятно силен, бързо я отмиваше.

Момчето с пръчката ги отведе в малък обор край пистата. Когато се скри от бурята, Милтън започна да мълви молитва към Светата Дева. Нейт се взря и се присъедини към молитвите му.

Нямаха сериозни наранявания. Челото на Милтън бе цепнато съвсем леко. Дясната китка на Джеви се подуваше. Болките щяха да се появят по-късно.

Дълго време седяха в прахоляка, гледаха дъжда, слушаха вятъра и си мислеха за това, което би могло да стане, без да говорят.