Джон Гришам
Завещанието (42)

43

Пликът беше кафяв и доста голям. Под адреса на „Племена на света“ в Хюстън бе написано: „За Рейчъл Лейн, мисионер в Южна Америка, лично и поверително“.

Беше получено от служителя, който отговаряше за пощата, и той веднага се консултира с началника си. След като пътува дяла сутрин из кабинетите, най-накрая пликът попадна, все още неотворен, на бюрото на Нийва Колиър, координатор на мисиите в Южна Америка. Тя го видя и отвори широко очи — никой, освен нея не знаеше, че Рейчъл Лейн е мисионер в „Племена на света“. Абсолютно никой.

Явно хората, у които бе попаднал пликът, не бяха свързали името върху него с името, за което толкова много се говореше напоследък в медиите. Беше понеделник сутринта и сградата беше тиха и спокойна.

Нийва заключи вратата на кабинета си. В плика откри писмо и по-малък, запечатан плик. Започна да чете писмото, стъписана от факта, че и някой друг знае коя е Рейчъл Лейн.

„До когото се отнася

Прилагам писмо до Рейчъл Лейн, една от вашите мисионерки в Бразилия. Моля, изпратете го неотворено.

Срещнах се с Рейчъл преди около две седмици в Пантанал, където, както ви е известно, тя живее сред индианците ипика вече единайсет години. Целта на посещението ми беше уреждане на належащ юридически въпрос.

За ваша информация Рейчъл беше добре. Обещах й да не казвам на никого къде е, при никакви обстоятелства. Не желаеше да я безпокоят с никакви юридически въпроси и аз се съобразих с искането й.

Има нужда от пари за нова лодка и нов двигател, а също така и допълнителни средства за лекарства. С удоволствие ще изпратя на вашата организация чек за тази цел — просто ми дайте нужните данни, за да го направя.

Възнамерявам да й пиша пак, макар и да нямам представа как получава пощата си. Моля ви, уведомете ме, когато получите това писмо и когато изпратите плика за Рейчъл. Благодаря.“

Беше подписано от Нейт О’Райли. Най-долу беше записан телефонен номер в Сейнт Майкълс, Мериленд. Имаше и адрес на юридическа фирма във Вашингтон.

Кореспонденцията с Рейчъл не беше кой знае какъв проблем. Два пъти в годината, на 1 март и на 1 август, мисията изпращаше колети до пощата в Корумба. В тях имаше медикаменти, християнска литература и всичко друго, от което тя се нуждаеше. Пощата се бе съгласила да държи колетите от месец август в продължение на трийсет дни и ако никой не ги потърсеше, трябваше да ги върне в Хюстън. Това досега не се бе случвало. Рейчъл отиваше до града всяка година през август и тогава телефонираше в централата на мисията и разговаряше на родния си език в продължение на десетина минути. Вземаше колета си и се връщаше при индианците. През март колетите се изпращаха нагоре по реката с някоя лодка, която пък ги оставяше в една ферма, недалеч от устието на река Ксеко. Лако ги вземаше при пръв удобен случай. През март винаги изпращаха по-малко пакети, отколкото през август.

През единайсетте години на престоя си там Рейчъл никога не бе получавала лично писмо, поне не чрез мисията.

Нийва преписа телефонния номер и адреса в бележника си, после скри писмото в едно чекмедже. Щеше да го изпрати след месец — два заедно с обикновените доставки през месец март.

* * *

Работиха почти цял час без прекъсване върху поредната класна стая в мазето на църквата. Подът беше покрит със стърготини. Косата на Фил също беше поръсена. Стърженето на триона все още звучеше в ушите им. Беше време за чаша кафе. Седнаха на пода, облегнаха се на стената недалеч от калорифера и Фил напълни две чаши от термоса.

— Вчера пропусна голяма проповед — каза Фил и се усмихна широко.

— Къде?

— Как така къде? Тук, разбира се.

— На каква тема?

— Прелюбодеянието.

— За или против?

— Естествено, че против.

— Не би ми минало през ум, че това може да е проблем за паството ти.

— Изнасям тази проповед два пъти в годината.

— Същата?

— Да, но винаги е свежа.

— Кога за последен път някой от паството ти е имал такива проблеми?

— Преди две години. Една от по-младите жени мислеше, че мъжът й си има любовница в Болтимор. Пътуваше дотам два пъти седмично и тя бе забелязала, че се връща някак по-различен, изпълнен с енергия и желание за живот. Това продължавало по два-три дни и после пак ставал предишния свадливец. Жената беше твърдо убедена, че се е влюбил.

— И какво се оказа?

— Човекът се отбивал при някакъв много добър масажист.

Фил се разсмя шумно, носово. Смехът му често будеше повече смях, отколкото повода за него. Престанаха да се смеят, отпиха по глътка кафе и свещеникът попита:

— А ти, Нейт, в другия си живот имал ли си проблеми с прелюбодеянието?

— Никакви. Това не беше проблем, а начин на живот. Тичах след всичко, което ходи. Всяка що-годе привлекателна жена беше потенциален обект за секс. Бях женен, но и през ум не ми е минавало, че извършвам прелюбодеяние. Не го възприемах като грях, а като игра. Бях болен, Фил.

— Не трябваше да те питам.

— Не е така. Изповедта е нещо добро за душата. Сега се срамувам от това, което бях. Жени, алкохол, наркотици, барове, побоища, разводи, зарязани деца… бях на дъното. Понякога ми се ще да можех да върна онези дни и да ги преживея по друг начин. Сега е по-важно да не забравям колко съм се отдалечил от тях.

— Остават ти още много хубави години, Нейт.

— Надявам се. Просто не съм много сигурен какво трябва да направя.

— Бъди търпелив. Бог ще те напътства.

— Разбира се, при темпото, с което работим, ще мога да остана тук още дълги години.

Фил се усмихна, но не се разсмя.

— Изучавай Библията, Нейт. И се моли. Бог има нужда от хора като теб.

— Предполагам.

— Повярвай ми. Бяха ми нужни цели десет години, докато открия волята Божия. Известно време тичах, после спрях и се ослушах. Доведе ме до това, което съм сега, много бавно.

— На колко години си?

— Постъпих в семинарията на трийсет и три.

— Сигурно си бил най-възрастният там.

— Не. Имаше доста хора по на четирийсет. Това не е нещо необичайно.

— Колко време се учи там?

— Четири години.

— Това е по-зле от Юридическия факултет.

— Изобщо не беше зле. Всъщност беше много приятно.

— Не мога да кажа същото за моето образование.

Работиха още един час, след което стана време за обяд.

Снегът се бе разтопил и Нейт държеше да хапнат в един рибен ресторант край града.

— Хубава кола — отбеляза Фил, докато закопчаваше предпазния колан. От раменете му по безупречно чистите кожени седалки се сипеха стърготини. На Нейт му бе все едно.

— Това е адвокатска кола. Взета е на изплащане, разбира се, защото не можех да си позволя да платя цялата сума наведнъж. Вноските са по осемстотин долара месечно.

— Доста.

— Бих искал да се отърва от нея и да си купя нещо по-малко и обикновено.

Излязоха от града и шосето се стесни. Продължиха нататък, покрай залива.

 

 

Когато телефонът иззвъня, той беше в леглото, но не спеше. Очакваше да заспи след около час. Беше едва десет, а тялото му все още не бе отвикнало от режима в клиниката, въпреки пътуването на юг. От време на време все още чувстваше слабост заради треската.

Беше му трудно да си представи, че през по-голямата част от професионалния си живот бе работил до девет или десет вечерта, след това бе стоял по баровете до един-два. Усещаше умора само като си го помислеше.

Тъй като телефонът не звънеше често, вдигна слушалката веднага, сигурен, че се е случило нещо неприятно.

— Нейт О’Райли, моля — каза женски глас.

— На телефона.

— Добър вечер, сър. Името ми е Нийва Колиър. Получих писмото ви до нашата обща приятелка в Бразилия.

Нейт скочи от леглото и завивките паднаха на пода.

— Да? Значи получихте писмото ми?

— Да. Прочетох го тази сутрин и ще изпратя на Рейчъл другото писмо.

— Чудесно. Как изпращате пощата й?

— До Корумба, в определено време през годината.

— Благодаря. Бих искал да й пиша пак.

— Много добре, но, моля ви, не пишете името й на плика.

Нейт си спомни, че в Хюстън е девет часа. Вероятно му се обаждаше от дома си, което беше повече от странно. Гласът беше приятен, но някак неуверен.

— Нещо нередно ли има? — попита той.

— Не, не. Просто тук никой не знае коя е тя. Никой, освен мен. Сега, след като се появихте вие, в целия свят само ние двамата знаем коя е тя и къде се намира.

— Накара ме да обещая, че няма да казвам на никого.

— Трудно ли я открихте?

— Може да се каже. Не мисля, че ако някой реши да я търси, има кой знае какви шансове.

— А вие как успяхте?

— С помощта на баща й. Знаете ли кой е Трой Фелан?

— Да. Събирам изрезки от вестниците.

— Преди да умре, е научил, че е в Пантанал. Нямам понятие как е разбрал.

— Имал е начини.

— Да. Така е. Знаехме в общи линии в кой район се намира и заминах за там. Наех корабче и водач, заблудих се и я открих почти случайно. Добре ли я познавате?

— Не мисля, че изобщо някой познава Рейчъл добре. Говоря с нея веднъж в годината, през август, когато ми се обажда от Корумба. Преди пет години си бе взела отпуск и веднъж обядвахме заедно, но само толкова. Не я познавам.

— Обаждала ли се е скоро?

— Не.

Рейчъл беше в Корумба преди две седмици. Беше сигурен, защото бе дошла в болницата. Беше разговаряла с него, бе го докоснала, после бе изчезнала заедно с треската му. И не се бе обадила в централата на мисията? Доста странно.

— Тя е добре — каза Нейт. — Чувства се отлично сред онези хора.

— Защо тръгнахте да я търсите?

— Някой трябваше да я намери. Разбирате ли какво направи баща й?

— Опитвам се.

— Някой трябваше да я уведоми и този някой трябваше да е адвокат. По една случайност само аз от фирмата нямах какво друго да правя.

— А сега ще защитавате интересите й?

— Следите събитията, както виждам.

— Нашият интерес към всичко това не е обикновено любопитство. Тя е една от нас и освен това мога да кажа, че е доста своенравна.

— Това е меко казано.

— Какво възнамерява да прави с наследството на баща си?

Нейт разтри очи и направи кратка пауза, за да забави темпото на разговора. Приятната дама от другата страна на линията бе прекрачила границата. Едва ли го съзнаваше.

— Не бих искал да съм груб, мисис Колиър, но нямам право да обсъждам с никого разговорите си с Рейчъл относно завещанието.

— Разбира се. Не исках да любопитствам. Просто не съм сигурна какво трябва да направи нашата мисия в този момент.

— Нищо. Не бива да се намесвате, освен ако Рейчъл не ви помоли.

— Разбирам. Значи ще следя събитията в пресата.

— Не се съмнявам, че всичко ще бъде отразено много подробно.

— Споменавате, че се нуждае от някои неща.

Нейт й разказа за малкото момиченце, което бе умряла заради липсата на серум.

— В Корумба не може да си осигури достатъчно медикаменти. Бих искал да й изпратя всичко, от което има нужда.

— Благодаря ви. Изпратете парите на мое име на адреса на мисията и аз ще се погрижа да получи всичко. Имаме четири хиляди души като нея, пръснати по целия свят, и средствата ни са много ограничени.

— И другите ли са такива забележителни личности като Рейчъл?

— Да. Тези хора са избрани от Бога.

Уговориха се да поддържат връзка. Нейт можеше да изпраща всякакви писма, Нийва щеше да ги препрати до Корумба. Ако Рейчъл се обадеше на някого от двамата, той или тя щеше да каже на другия.

Нейт се върна в леглото и превъртя в главата си целия разговор. Нещата, които не бяха казани, бяха изумителни. Рейчъл наскоро бе научила, че баща й е починал и й е завещал едно от най-големите състояние на света. След това тя се бе добрала до Корумба, защото бе научила от Лако, че е много болен. След това си бе тръгнала, без да се обади на никого от мисията, за да говори за парите.

Когато я остави на брега на реката, бе убеден, че те изобщо не я интересуват. Сега бе още по-убеден.