Джон Гришам
Завещанието (49)

50

Всички наследници, с изключение на Рамбъл, искаха да бъдат или в съдебната зала, или някъде наблизо по време на срещата. Всички имаха мобилни телефони, както и адвокатите в кабинета на Уайклиф.

Напоследък почти не бяха спали от притеснение.

Често ли човек става милионер ето така, само за един миг?

Наследниците на Трой Фелан щяха да станат милионери за втори път и се кълняха пред самите себе си, че този път ще проявят повече мъдрост. Нямаше да имат повече шансове.

Разхождаха се из коридорите на съда и чакаха. Пушеха пред входа. Нервничеха в колите си на паркинга. Поглеждаха часовниците си, опитваха се да четат вестници, бъбреха възбудено, когато се срещнеха.

Нейт и Джош седяха в единия край на стаята. Разбира се, Джош беше със скъп тъмен костюм. Нейт беше с дънкова риза, по чиято яка белееха капчици боя. Без вратовръзка. Беше обул джинси и ботуши.

Най-напред Уайклиф се обърна към адвокатите на наследниците. Обясни им, че не е склонен да пренебрегне отговора на Рейчъл Лейн, поне засега. Залогът беше твърде голям, за да я отстрани от делото. Мистър О’Райли защитаваше интересите й добре, поради което делото щеше да се гледа, както е запланувано.

Целта на срещата беше да се сондират възможностите за постигане на споразумение — нещо, което всеки съдия предпочиташе във всички случаи. Уайклиф все още искаше да има тежко, продължително и шумно дело, но никога не би си го признал. Негов дълг беше да увещава страните да се споразумеят.

Нямаше да е нужно да ги увещава. Негова светлост се бе запознал с всички документи, бе гледал много внимателно записите на предварителните разпити. Обобщи впечатленията си и изказа компетентното си мнение, че Харк, Брайт, Лангхорн и Янси нямат големи шансове да спечелят.

Приеха мнението му добре. Не се изненадаха. Парите бяха на масата и те горяха от нетърпение да ги вземат. Можеш да ни обиждаш колкото си искаш, казваха си те, само побързай с парите.

— От друга страна — каза им съдията, — човек никога не знае какво решение ще вземат съдебните заседатели.

Говореше, като че ли подбираше съдебни заседатели всяка седмица, което не беше така и адвокатите го знаеха.

След това помоли Джош да резюмира първоначалната среща за договаряне на споразумението, състояла се в понеделник, два дни преди това.

Джош беше кратък. Положението беше много просто. Наследниците искаха по петдесет милиона долара за всеки от тях. Рейчъл Лейн, единствена наследничка според завещанието, предлагаше по двайсет милиона, за да се прекрати спорът, но без да признава, че другата страна е права.

— Разликата е голяма — отбеляза Уайклиф.

Нейт се отегчаваше и се мъчеше да си придава съсредоточен вид. В момента се водеха преговори за солидни суми и Джош го бе укорил заради облеклото му. Все му беше едно. За да не умре от скука, наблюдаваше физиономиите на адвокатите от другата страна. Бяха наежени и не толкова разтревожени или развълнувани, колкото възбудени — горяха от нетърпение да научат по колко пари ще получат. Очите им шареха наоколо, движенията на ръцете им бяха импулсивни.

Колко забавно щеше да е, ако стане и заяви, че Рейчъл няма намерение да даде и цент за никакво споразумение, а после излезе от стаята. Щяха да останат като гръмнати на местата си в продължение на няколко секунди, а после щяха да хукнат след него като глутница гладни кучета.

Когато Джош свърши, стана Харк и взе думата от името на групата. Пред него имаше записки — явно се бе готвил за изказването си много старателно. Привлече вниманието им, като призна, че развитието на нещата не е такова, каквото би им се искало. Клиентите им не бяха добри свидетели, новите психиатри бяха неубедителни в сравнение с първите трима. На Снийд не можеше да се вярва. Призна всичко това и прямотата му събуди възхищение.

Вместо да се занимава с юридически теории, Харк заговори за хора. Впусна се в обяснения за клиентите им, за децата на Трой Фелан. Призна, че на пръв поглед те наистина не будят симпатии, но след като ги опознаел човек така, както ги познавали адвокатите им, не можел да не се съгласи, че просто не са имали шанс. Като деца били богати и разглезени, отгледани в разкош от гувернантки, които непрекъснато се сменяли, но били напълно пренебрегнати от баща си, който или пътувал по света, или живеел в офиса си с поредната секретарка. Не искал да говори лошо за мъртвите, но мистър Фелан не будел кой знае какво възхищение. Майките им, от друга страна, също преживели ада на съжителството с Трой.

Децата не били отгледани в нормални семейства. Не били научили уроците, които повечето деца научават от родителите си. Баща им бил голям бизнесмен, за чието внимание те копнеели, но така и не го получили. Майките им отдавали времето си на частни клубове и забавления и изучавали изкуството на пазаруването. Според Трой Фелан било достатъчно да даде на децата си по пет милиона долара при навършване на пълнолетието им. Това, от една страна, било твърде късно, а от друга, твърде рано. Парите не биха могли да компенсират мъдростта, напътствията и обичта, от която се нуждаят всички деца. И децата на Трой Фелан, съвсем логично, били доказали, че не са подготвени да носят отговорността на богатството.

Подарените им пари предизвикали катастрофа, но също така накарали наследниците да съзреят. Сега, след толкова години, децата на Трой Фелан съзнавали грешките си и се чувствали неловко заради глупавия начин, по който са пропилели парите си. Прикани ги да си представят какво е един ден да се пробудиш — както бе направил Рекс на трийсет и две — разведен, без пукната пара, пред съдията, който се канел да го вкара в затвора за неплащане на издръжка на децата. Бе прекарал в затвора единайсет дни, докато брат му, също без пари и разведен, се бе опитвал да убеди майка им да плати гаранцията. През това време бе размишлявал за похарчените пари.

Животът се бил отнесъл зле с децата на Трой Фелан. Много от раните те си нанесли сами, но също така голяма част от тях били неизбежни заради бащата. А завещанието било последният жест на пренебрежение. Просто не били в състояние да разберат злобата, с която старецът ги бе пренебрегвал като деца, бе ги наказвал като възрастни и ги бе заличил от списъка на наследниците си.

— Те са от семейство Фелан — приключи Харк. — За добро или зло, във вените им тече кръвта на Трой и те несъмнено заслужават справедлив дял от богатството на баща си.

Харк седна на мястото си и кабинетът утихна. Пледоарията му беше искрена и Нейт, Джош, дори Уайклиф се развълнуваха. Никога не би могъл да я произнесе в съда, пред съдебните заседатели, защото не би могъл да признае пред тях, че не е в състояние да защити тезата си. При тези обстоятелства обаче тя беше напълно уместна.

Предполагаше се, че Нейт държи парите — поне такава беше ролята му в тази игра. Би могъл да се пазари и настоява, да блъфира и усуква час — два, така че да спаси няколко милиона, но не беше в настроение за подобни неща. Щом Харк можеше да стреля направо, можеше и той. И без това всичко беше привидно.

— Какво е предложението ви? — попита той Харк и впери поглед в него.

— Не съм сигурен, че имаме предложение. Смятам, че петдесет милиона на наследник е разумно. Знам, че това са много пари, но да погледнем и размера на цялото наследство. След данъците това пак са около пет процента от него.

— Пет процента не са много — каза Нейт и млъкна. Харк го наблюдаваше, но не и останалите. Те се бяха навели над бележниците с химикалки в ръце, готови за следващия кръг изчисления.

— Наистина не са много — добави Харк.

— Клиентката ми ще се съгласи на петдесет милиона — продължи Нейт. В момента клиентката му вероятно учеше малките деца да пеят библейски химни на сянка под някое дърво край реката.

Уоли Брайт току-що бе спечелил хонорара от двайсет и пет милиона долара и първият му импулс беше да се спусне към Нейт и да разцелува краката му. Вместо това обаче се намръщи интелигентно и започна да пише нещо много съсредоточено — нещо, което не беше в състояние да разчете.

Разбира се, Джош знаеше предварително, че това ще стане — счетоводителите му бяха направили изчисленията, — но Уайклиф не знаеше. Току-що бяха постигнали споразумение и нямаше да има дело. Трябваше да си придаде доволен вид.

— Е, в такъв случай — каза той — договорихме ли се?

Чисто по навик адвокатите се скупчиха около Харк за една последна дискусия, но думите им изневеряваха.

— Договорихме се — обяви Харк, с двайсет и шест милиона долара по-богат.

По една случайност Джош носеше в чантата си проект за договор, който им раздаде. Те започнаха да попълват данните, когато изведнъж си спомниха за клиентите си и изтичаха в коридора. Извадиха мобилните телефони започнаха да набират. Трой младши и Рекс чакаха до един автомат за безалкохолни напитки на първия етаж. Джийна и Коуди четяха вестници в една празна съдебна зала. Спайк и Либигейл седяха в стария си пикап малко по-надолу по улицата. Мери Рос беше в кадилака си на паркинга. Рамбъл беше у дома, в сутерена, и слушаше музика със слушалки на заключена врата.

Споразумението нямаше да е валидно, докато не го одобреше и подпишеше Рейчъл Лейн. Адвокатите на наследниците настояваха договорът да остане строго поверителен. Уайклиф се съгласи да засекрети делото. След един час договорът бе готов. Беше подписан от всички наследници, адвокатите им и Нейт.

Оставаше само още един подпис. Нейт обясни, че ще са му нужни няколко дни, докато го получи.

Ако знаеха за какво става дума, мислеше той, докато излизаше от съда.

В петък следобед Нейт и Фил напуснаха Сейнт Майкълс с колата на Нейт. Шофираше свещеникът, за да свикне с машината, а Нейт дремеше на седалката до него. След малко Нейт се събуди и прочете на Фил договора с наследниците, защото свещеникът искаше да знае всички подробности.

Реактивният самолет на групировката „Фелан“ — „Гълфстрийм IV“ чакаше на летището в Болтимор. Беше елегантен и лъскав, достатъчно голям, за да превози двайсет души до всяка точка по земното кълбо. Фил пожела да го разгледа отвътре, така че помолиха пилотите да им го покажат. Никакъв проблем. Каквото пожелае мистър О’Райли. Салонът беше обзаведен с кожа и дърво, с канапета, кресла, заседателна маса, няколко телевизионни екрана. Нейт предпочиташе да пътува като обикновен човек, но Джош бе настоял.

Нейт изчака Фил да се отдалечи с колата и отново се качи в самолета. След девет часа щеше да е в Корумба.

Споразумението за попечителския фонд нарочно беше написано по възможно най-краткия начин, с възможно най-прости думи, доколкото писачите на подобни невъзможни документи можеха да направят подобно нещо. Джош ги бе карал да го преработват многократно. Ако Рейчъл проявеше желание да го подпише, трябваше да е в състояние да разбере смисъла. Нейт щеше да й даде нужните обяснения, но също така знаеше, че тя не обича да се занимава с подобни неща.

Имуществото, което щеше да получи по условията на последното завещание на баща си, щеше да бъде поставено в попечителски фонд, носещ нейното име, защото не бяха измислили нищо по-интересно. Главницата щеше да остане недокосната в продължение на десет години, а лихвите да се използват за благотворителни цели. След десет години 5 процента от главницата годишно, заедно с лихвите и другите приходи можеха да се използват по усмотрение на попечителите. Годишните суми щяха да се използват за различни благотворителни цели, като ударението трябваше да пада върху дейността на мисията „Племена на света“. Клаузите обаче бяха формулирани толкова свободно, че попечителите можеха да използват средствата буквално за всяка добра цел. Главен попечител беше Нийва Колиър и тя получаваше пълномощия да назначи още десет попечители, които да помагат в работата. Те щяха да управляват средствата и да се отчитат пред Рейчъл, ако тя поиска.

Ако Рейчъл не желаеше, можеше никога да не види или да докосне парите. Фондът щеше да се управлява от адвокати, посочени от „Племена на света“.

Решението беше удивително просто.

Трябваше само подпис — Рейчъл Лейн или както там беше новото й име. Един подпис върху споразумението за фонда, още един върху споразумението с наследниците и наследството на Фелан повече нямаше да предизвиква фойерверки. Нейт щеше да продължи напред, да се изправи пред проблемите си, да изпие горчивата чаша и да се заеме с изграждането на новия си живот. Гореше от нетърпение да започне час по-скоро.

Ако Рейчъл откажеше да подпише тези документи, трябваше да подпише декларация, че се отказва от претенции. Не беше длъжна да приеме наследството, но трябваше да уведоми за това съда.

Отказът й от наследство щеше да ликвидира завещанието на Трой — щеше да е валидно, но неизпълнимо. Активите нямаше да има къде да отидат, така че на практика ситуацията щеше да е същата, както ако не беше написал завещание. Законът щеше да раздели наследството на шест части, по една за всеки наследник.

Как ли щеше да реагира тя? Искаше му се да мисли, че ще се зарадва, когато го види, но не беше убеден, че ще е така. Спомняше си как му махаше от брега малко преди да го повали треската. Беше сред своите хора, отпращаше го, казваше му „сбогом“ завинаги. Не искаше да я занимават с дребните светски проблеми.