Джон Гришам
Завещанието (39)

40

Грит получи известие за уволнението си по факс и електронна поща — това се случваше за първи път в историята на фирмата му. Направи го Мери Рос рано в понеделник, след като бе прекарала неприятен уикенд с братята си.

Грит не напусна сцената елегантно. Веднага й изпрати по факса сметката за услугите си до тогава — 148 часа по 600 долара на час, или общо 88 800 долара. Натрупаният хонорар трябваше да бъде заменен с договорения процент от цялостната сума в случай на извънсъдебно договаряне или друг благоприятен изход. Грит не искаше 600 долара на час. Искаше парче от тортата, солидна част от дела на клиентката си, двайсет и петте процента, които бе успял да договори.

Грит искаше милиони и сега, докато седеше в заключената кантора и гледаше факса, просто не можеше да повярва, че богатството се изплъзва между пръстите му. Искрено вярваше, че след няколко месеца ожесточена съдебна схватка адвокатите, изпълняващи завещанието на Фелан, ще поискат извънсъдебно решение. Можеха да хвърлят по двайсет милиона на всеки от наследниците и да ги гледат как се спускат към тях като изгладнели кучета. Състоянието изобщо нямаше да намалее от такива трохи. Двайсет милиона за клиентката му означаваше пет милиона за него и той, Грит, не можеше да не признае, че вече е измислил няколко възможни начини, по които да ги изхарча. Обади се на Харк, за да го наругае, но му казаха, че мистър Гетис е много зает в момента.

Сега мистър Гетис представяше интересите на трима от четиримата наследници от първия брак. Процентът му бе паднал до седемнайсет и половина, но залогът му бе нараснал неимоверно.

Мистър Гетис влезе в заседателната зала в десет и няколко минути и поздрави адвокатите на другите наследници, събрали се за важна среща.

— Трябва да ви съобщя нещо — каза той доволно. — Мистър Грит вече не участва в това дело. Неговата клиентка Мери Рос Фелан Джакман ме помоли да поема защитата на интересите й и след задълбочено обмисляне аз приех.

Думите му експлодираха като бомби в залата. Янси поглади рошавата си брада и се зачуди какви ли методи е използвал колегата му, за да отскубне тази жена от пипалата на Грит. Не се притесняваше за себе си — майката на Рамбъл бе пробвала всички възможни средства, за да изпрати сина си при друг адвокат. Но синът мразеше майка си.

Мадам Лангхорн беше изненадана, особено след като Харк Гетис поемаше нещата и на Трой младши. След краткото си стъписване обаче се успокои. Клиентката й Джийна Фелан Стронг ненавиждаше братята и сестрите си от другия брак на баща си и в никакъв случай не би се доверила на адвоката им. Независимо от всичко трябваше да им демонстрира влиятелност — може би щеше да заведе Джийна и Коуди в някой ресторант близо до Капитолия, за да видят, че познава някоя и друга важна клечка от правителството.

Вратът на Уоли Брайт почервеня, когато чу новината. Харк крадеше клиенти, дебнеше като лешояд. От първото семейство извън лапите му оставаше единствено Либигейл и Уоли Брайт беше готов да го убие, ако се опиташе да я открадне.

— Стой настрана от клиентката ми — каза той заплашително и всички в залата замръзнаха.

— Успокой се.

— Ще се успокоя, как ли пък не! Как мога да съм спокоен, когато крадеш клиенти!?

— Не съм откраднал мисис Джакман. Тя сама ми се обади. Аз не съм я търсил.

— Знаем каква игра играеш, Харк. Не сме глупаци. — Уоли каза това, вперил поглед в другите си колеги. Те със сигурност не се смятаха за глупаци, но не бяха чак толкова сигурни по отношение на Уоли. Истината бе, че никой не се доверяваше на останалите. Залогът беше толкова висок, че спокойно можеше да се очаква всеки колега да извади нож и да го забие в гърба ти.

Въведоха Снийд и това промени темата на разговорите. Харк го представи на останалите. Горкият Снийд приличаше на човек, изправен пред взвода за разстрел. Седна в края на масата пред обективите на две видеокамери.

— Това е само репетиция — увери го Харк. — Не се притеснявай.

Адвокатите извадиха бележници с въпроси и преместиха столовете си по-близо до Снийд.

Харк застана зад него, потупа го по раменете и каза:

— Така. Когато изслушват показанията ти, адвокатите на другата страна ще имат право да те разпитат първи. През следващия час, час и половина ще смяташ, че ние сме враговете, окей?

За Снийд това в никакъв случай не беше „окей“, но вече бе прибрал парите им, така че трябваше да участва в играта.

След това Харк взе бележника си и започна с елементарни въпроси за месторождението, семейството, образованието и така нататък, които не създаваха проблеми на Снийд, така че той се поуспокои. След това адвокатът зададе десетки въпроси за времето, прекарано с мистър Фелан, които му се сториха съвършено излишни и неуместни.

След кратка почивка за освежаване диригентската палка пое мадам Лангхорн и започна да изтезава Снийд относно семействата на Фелан, съпругите, децата, разводите, любовниците. Снийд смяташе, че всичко това е излишна мръсотия, но на адвокатите като че ли им беше приятно да се занимават с такива неща.

— Знаехте ли за Рейчъл Лейн? — попита мадам Лангхорн.

Снийд се замисли за момент, после каза:

— Не съм мислил за това. — Това беше покана да му помогнат с отговора. — Ти как смяташ? — попита той мистър Гетис.

Харк нямаше никакви проблеми със съчиненията.

— Смятам, че си знаел всичко за мистър Фелан, особено за жените му и техните деца. Нищо не е убягнало от вниманието ти. Старецът ти е доверил всичко, включително и за съществуването на незаконната му дъщеря. Когато си постъпил на работа при него, тя е била на десет или единайсет години. Той се е опитвал да се свърже с нея през годините, но тя не е искала да има нищо общо с него. Смятам, че това го е наранило дълбоко и като човек, който е свикнал да става това, което той иска, пренебрежението на Рейчъл е превърнало болката му в гняв. Освен това смятам, че я е ненавиждал силно. Следователно фактът, че й е завещал всичко, не може да бъде друго, освен резултат на пълно побъркване.

Снийд още веднъж се удиви на способността на Харк да измисля легенди толкова светкавично. Другите адвокати също бяха впечатлени.

— Какво ще кажете? — попита ги Снийд.

Те кимнаха одобрително.

— По-добре му разкажи всичко за Рейчъл Лейн — обади се Брайт.

После Снийд повтори пред камерата историята, която току-що бе чул от Харк, при което показа приемлива способност да импровизира по зададена тема. Когато привърши, адвокатите не бяха в състояние да прикрият задоволството си. Този червей щеше да каже всичко. И нямаше кой да го опровергае.

Когато му задаваха въпрос, за чийто отговор Снийд се нуждаеше от помощ, той казваше: „Не съм мислил за това“, и адвокатите веднага помагаха. Харк, който сякаш предугаждаше слабостите на свидетеля, обикновено съумяваше веднага да предложи цялостна версия. Останалите също предлагаха версии, защото искаха всички да видят колко умело могат да лъжат.

Натрупваха се пласт след пласт, после се изпилваха детайлите, изработваше се постановката, която трябваше да убеди всички, че мистър Фелан е бил побъркан в деня, когато е подписал последното си завещание. Адвокатите насочваха Снийд и той се оказа податлив и възприемчив за обучението. Бе дотолкова податлив и възприемчив, че адвокатите започнаха да се тревожат, да не би да каже нещо излишно. Не биваше по никакъв начин да се допусне репутацията му да пострада. Не биваше да има никакви слаби места в показанията му.

Изграждаха версията му в продължение на три часа, след това, в продължение на още два се опитваха да я срутят с безмилостен кръстосан разпит. Не му дадоха почивка за обяд. Подсмихваха му се и го наричаха „лъжец“. В един момент мадам Лангхорн го докара почти до сълзи. Когато бе абсолютно изтощен и всеки момент можеше да припадне, го изпратиха у дома с наръч видеокасети и напътствия да ги гледа и изучава непрекъснато.

Казаха му, че не е готов да даде показания. Версиите му не бяха непробиваеми. Горкият Снийд се прибра у дома с новия си рейндж роувър, уморен и объркан, но също така и изпълнен с решимост да репетира лъжите, докато адвокатите не изръкопляскат от възторг.

 

 

Съдия Уайклиф обичаше спокойните обеди в кабинета си. Както обикновено Джош бе взел сандвичи от гръцкия деликатесен магазин близо до Дюпон Съркъл. Разопакова ги на малката масичка в ъгъла заедно с чашите чай с лед и туршията и двамата се заеха с тях. В началото се заоплакваха от натоварената си програма, но съвсем скоро стигнаха и до наследството на Фелан. Нещо бе станало, иначе Джош не би се обадил.

— Намерихме Рейчъл Лейн — каза той.

— Чудесно. Къде? — Облекчението по лицето на съдия Уайклиф бе видимо.

— Накара ни да обещаем, че няма да разкриваме местонахождението й. Поне засега.

— В страната ли е? — Съдията забрави сандвича с телешко месо.

— Не. Намира се на отдалечено място и е напълно удовлетворена от живота си там.

— Как я открихте?

— Откри я адвокатът й.

— Кой е той?

— Колега, който някога работеше в моята фирма. Името му е Нейт О’Райли, бивш съдружник. Напусна ни през август.

Уайклиф присви очи и се замисли над чутото.

— Какво съвпадение. Да наеме бивш съдружник в юридическата фирма, чиито услуги е използвал баща й…

— Няма никакво съвпадение. Като изпълнител на завещанието, трябваше да я открия. Изпратих Нейт О’Райли да я търси. Той я намери, а тя го нае. Няма нищо необяснимо.

— А кога ще се появи лично?

— Съмнявам се, че ще го направи.

— А къде е декларацията, че приема юрисдикцията на съда?

— Ще дойде, сър. Тази жена е много своенравна и, честно казано, не знам какви са плановете й.

— Джош, става дума за оспорване на завещание. Войната вече е започнала. Нещата не могат да чакат. Съдът трябва да има юрисдикция върху делата й.

— Тя има юридически представител. Интересите й ще бъдат защитени. Можем да започнем сражението. Ще започнем предварителните заседания и ще видим с какво разполага другата страна.

— Мога ли да поговоря с нея?

— Не е възможно.

— Стига, Джош.

— Кълна се! Тя е мисионерка на отдалечено място, в другото полукълбо. Мога да кажа само това.

— Искам да се срещна с мистър О’Райли.

— Кога?

Уайклиф отиде до бюрото си и грабна дневника. Беше толкова зает… Животът му бе вместен в рамките на насрочените дела, насрочените изслушвания, насрочените предварителни следствия. Секретарката му водеше дневник за ангажиментите му в кабинета.

— Възможно ли е тази сряда?

— Разбира се. За обяд? Само тримата, неофициално.

— Разбира се.

 

 

Адвокат О’Райли възнамеряваше да чете и пише цялата сутрин. Плановете му се промениха обаче, защото му се обади свещеникът.

— Имаш ли работа? — попита отец Фил със силния си глас.

— Не, нищо особено — отвърна Нейт. Седеше, завит с одеяло на удобен стол пред камината, и четеше Марк Твен.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Е, аз съм в църквата. Работя в мазето, защото трябва да се преустрои, и ми е нужна помощ. Помислих си, че може да ти е доскучало, защото в Сейнт Майкълс няма кой знае какви занимания, поне през зимата. Освен това днес пак се очаква да вали.

Нейт си спомни агнешката яхния. Сигурно беше останало доста от нея.

— Идвам след десет минути.

Мазето беше точно под църквата. Докато се спускаше по паянтовата стълба, Нейт чу чукане. Помещението беше голямо, с нисък таван. Преустройството явно бе започнало отдавна, а краят не се виждаше. Целта беше да се направят няколко малки стаички по протежение на страничните стени, като се остави празно място в средата. Фил стоеше между две дървени магарета за рязане, с рулетка в ръка и посипан със стърготини. Беше с памучна риза, джинси и ботуши и спокойно би могъл да мине за дърводелец.

— Благодаря ти, че дойде — каза той с широка усмивка.

— Няма защо. Беше ми скучно — отговори Нейт.

— Правя преградните стени — обясни Фил и махна с ръка към конструкцията. — По-лесно е, ако сме двама. Преди ми помагаше мистър Фукуа, но той сега е на осемдесет и гърбът му не е какъвто беше някога.

— А какво правиш?

— Шест класни стаи за изучаване на Библията. В средата ще има зала за сбирки. Започнах преди две години, но бюджетът ни не позволява да се впускаме в нови проекти, ето защо правя всичко сам. Така се поддържам във форма.

Отец Фил не беше във форма от години.

— Казвай какво да правя — каза Нейт. — И не забравяй, че съм адвокат.

— Не си се занимавал с почтен труд кой знае колко, а?

— Не съм.

Двамата уловиха една плоскост от двете страни и я преместиха до подпорите. Беше един и двайсет на един и осемдесет и когато я изправиха, Нейт си даде сметка, че работата наистина е за двама души. Фил сумтеше и се мръщеше, прехапал език от напрежението, а когато най-накрая наместиха плоскостта, изсумтя:

— Сега я задръж така за малко…

Нейт я притисна към подпорите и отецът бързо я закова с два гвоздея. След като я закрепи по този начин, заби още шест пирона през равни разстояния и се отдръпна, за да прецени работата си. После взе рулетката и премери мястото за следващата плоскост.

— Къде научи дърводелския занаят? — попита Нейт, който го наблюдаваше с интерес.

— В кръвта ми е. Йосиф е бил дърводелец.

— Кой е той?

— Бащата на Исус.

— А… този Йосиф.

— Четеш ли Библията, Нейт?

— Не много.

— А би трябвало.

— Ще ми се да започна.

— Ако искаш, мога да ти помагам.

— Благодаря.

Фил надраска размерите върху плоскостта, която току–що бяха монтирали. След това измери още веднъж и още веднъж. Скоро Нейт разбра защо преустройството трае толкова дълго. Фил никак не бързаше и вярваше в честите и продължителни почивки за по чаша кафе.

След час се изкачиха по стълбата на партерния етаж и влязоха в кабинета на отеца, който беше поне с десет градуса по-топъл от сутерена. Фил взе кафеника със силно кафе от малкия газов котлон, наля две чаши и се вгледа в редовете книги на лавицата.

— Това тук е чудесен наръчник за вярата — каза той. — Едно от любимите ми помагала. — Извади книгата и внимателно я избърса, сякаш беше прашна. Подаде я на Нейт. Беше с твърди корици, книжната обложка беше непокътната. Фил много пазеше книгите си.

Взе още една и също му я подаде.

— Това е помагало за изучаване на Библията, предназначено за заети хора. Много е добро.

— А защо мислиш, че съм зает?

— Нали си адвокат във Вашингтон?

— Да, така е, но това време скоро ще приключи.

Фил опря върховете на пръстите си и го погледна така, както може само свещеник. Сякаш искаше да каже: „Продължавай, говори. Аз съм тук, за да ти помогна.“

Нейт сподели някои от миналите и сегашните си проблеми, като подчерта предстоящото дело, заведено от данъчните, и неизбежната загуба на адвокатския му лиценз. Нямаше да лежи в затвора, но трябваше да плати глоба, която възлизаше на непосилна за него сума.

Във всеки случай обаче не се безпокоеше за бъдещето. Дори изпитваше облекчение, че ще се отърве от професията си.

— С какво ще се занимаваш? — попита Фил.

— Нямам представа.

— Уповаваш ли се на Бог?

— Да, мисля, че да.

— Тогава се успокой. Той ще ти покаже верния път.

 

 

Разговаряха достатъчно дълго, за да дойде време за обяд, после отидоха в къщата на Фил и още веднъж се нахраниха с чудесната агнешка яхния. Лора дойде при тях малко по-късно. Работеше в детска градина и разполагаше само с няколко минути за обяд.

Към два отново слязоха в мазето на църквата и продължиха да работят неохотно. Като гледаше Фил, Нейт си мислеше, че преустройството нямаше да приключи, докато трае земният му път. Йосиф може и да е бил чудесен дърводелец, но мястото на отец Фил беше на амвона. Той измерваше всяко следващо празно място, после още веднъж, за по-сигурно, след това го оглеждаше от различни ъгли и размишляваше, после пак го измерваше. Същата процедура се повтаряше с плоскостта, която трябваше да запълни съответното празно място. Най-накрая, след като бе надраскал предостатъчно заплетени очертания и знаци, за да объркат и архитект, Фил хващаше електрическия трион и започваше боязливо да реже плоскостта. После двамата я вземаха и я занасяха на място, закрепваха я и я заковаваха. Плоскостта винаги съвпадаше перфектно и след всяка следваща Фил добиваше искрено облекчен вид.

Две класни стаи бяха завършени и готови за боядисване. Нейт реши следващия ден да се превърне в бояджия.