Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Testament, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 45 гласа)

Информация

Сканиране
levent (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Американска. Първо издание

ИК „Обсидиан“, София, 1999

Редактор: Кристин Василева

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-68-8

История

  1. — Добавяне

30

Съдия Уайклиф беше в съдебната зала и изоставаше — чакаха го множество дребни изслушвания и искове, а Джош Стафорд вече беше в кабинета му, за да гледат видеозаписа. Джош крачеше нервно, опипваше мобилния си телефон, а умът му беше в другото полукълбо. Все още нямаше вести от Нейт.

Уверенията на Валдир изглеждаха обосновани — Пантанал се простира на огромна площ, водачът е много добър, индианците често местят селата си, освен това избягват външни хора, няма повод за безпокойство. Щеше да му се обади веднага щом научи нещо за Нейт.

Джош бе мислил за евентуална спасителна акция. Да се добере до Корумба бе сериозно предизвикателство. Проникването в Пантанал изглеждаше невъзможно. Би могъл единствено да седи в кантората на Валдир и да чака. Работеше по дванайсет часа на ден, шест дни седмично, а нещата около наследството на Фелан щяха да изригнат с пълна сила всеки момент. Общо взето, нямаше време да обядва, да не говорим за пътуване до Бразилия.

Опита се да позвъни на Валдир, но линията даваше заето.

Уайклиф влезе в кабинета, извини се и свали тогата си. Искаше да впечатли могъщия адвокат Джош Стафорд с претрупаната си програма. Бяха само двамата. Изгледаха първата част от записа без коментари. Най-напред се появи Трой в инвалидния си стол. Джош Стафорд намести микрофона пред устата му. Тримата психиатри със списъка предварително подготвени въпроси. Прегледът продължи двайсет и една минути и приключи с единодушно изказаното мнение на тримата, че мистър Фелан знае какво върши Уайклиф не можа да сдържи усмивката си.

След това стаята се изпразни. Камерата, която беше точно срещу Трой, бе оставена да работи. Старецът извади саморъчно написаното си завещание и го подписа точно четири минути след края на психиатричния преглед.

— Сега ще скочи — отбеляза Джош.

Камерата беше неподвижна. В кадър се видя как Трой Фелан рязко бутна стола си назад и се изправи. След това излезе от полезрението на камерата, където за миг останаха стъписаните физиономии на Джош, Снийд и Тип Дърбан. След това тримата се спуснаха след него. Кадрите бяха доста драматични.

В продължение на пет минути и половина след това камерата показваше само празните столове и масата. Чуваха се и гласове. После Снийд седна на мястото, където преди това беше Трой. Беше видимо разстроен и с просълзени очи, но все пак успя да каже пред камерата какво се е случило преди малко. Джош и Тип Дърбан направиха същото.

Трийсет минути видеозапис.

— Как ще оспорят това? — попита Уайклиф, когато записът свърши. Въпрос без отговор. Двама от наследниците, Рекс и Либигейл, вече бяха завели дело за оспорване на завещанието. Адвокатите им Харк Гетис и Уоли Брайт бяха успели да привлекат вниманието на медиите и вече даваха интервюта. Останалите наследници щяха да последват примера им съвсем скоро. Джош бе говорил с почти всички техни адвокати и го знаеше — боричкането по пътя към съдебната зала беше в разгара си.

— Всички скапани психиатри биха взели участие с удоволствие — отбеляза той. — Ще се чуят много мнения.

— Самоубийството безпокои ли те?

— Разбира се. Той обаче е планирал всичко много внимателно, дори и смъртта си. Знаел е съвсем точно как и кога трябва да умре.

— Ами другото завещание? Дебелото, което подписа най-напред?

— Не го е подписал.

— На записа видях, че го подписва.

— Не. На мястото за подпис е надраскал „Мики Маус“.

Уайклиф, който записваше нещо в бележника си, изведнъж престана и вдигна очи.

— Мики Маус? — повтори той.

— Ето какво е положението. От осемдесет и втора до деветдесет и шеста подготвих шест завещания за мистър Фелан. Някои от тях бяха много дебели и подробни, други не. В тях богатството му се разпределяше в най-различни комбинации, някои от които човек трудно би си представил. Според закона всяко ново завещание анулира предишното и то трябва да се унищожи. И така, аз отивах при него с новия текст и неизменно носех предишния. Преглеждахме го до последната запетайка в продължение на два часа и той го подписваше. После натиквахме старото в машината за унищожаване на документи, която държеше в кабинета си — това му доставяше огромно удоволствие. През следващите няколко месеца всичко беше наред, после някой от потомците му го ядосваше и той решаваше, че е време да направи ново завещание.

— Следователно, ако наследниците успеят да докажат, че е бил невменяем, завещанието ще бъде анулирано и няма да има никакво валидно завещание.

— Да, и при това положение по законите на щата Вирджиния състоянието му трябва да бъде разделено между децата му.

— Седем деца, единайсет милиарда долара.

— За седем знаем. Цифрата единайсет милиарда е доста точна. Кой не би оспорил завещанието?

Уайклиф мечтаеше тъкмо за голямо и тежко дело от този род. Знаеше също така, че адвокатите, включително и Джош Стафорд, щяха да забогатеят от битката.

Трябваше обаче да има две страни, а засега имаше само една. Някой трябваше да защитава последното завещание на мистър Трой Фелан.

— Някакви вести от Рейчъл Лейн?

— Не, но я издирваме.

— Къде е тя?

— Смятаме, че е мисионерка някъде в Южна Америка. Все още обаче не сме я намерили. Изпратили сме хора да я търсят. — Джош си даде сметка, че използва думата „хора“ доста неточно.

Уайклиф се втренчи в тавана, дълбоко замислен.

— Защо му е трябвало да завещае единайсет милиарда на незаконна дъщеря, която е мисионерка?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Изненадвал ме е толкова много пъти, че вече нищо не ме учудва.

— Звучи малко налудничаво, нали?

— Странно е.

— Ти знаеше ли за нея?

— Не.

— Възможно ли е да има и други наследници?

— Всичко е възможно.

— Смяташ ли, че не е бил с всичкия си?

— Не. Странен, ексцентричен, капризен, зъл като дявол, но определено знаеше какво прави.

— Намерете момичето, Джош.

— Опитваме се.

 

 

Рейчъл се срещна с вожда сама. От мястото си на верандата под хамака Нейт виждаше лицата им и чуваше гласовете им. Вождът се безпокоеше от нещо в облаците — говореше, после изслушваше Рейчъл и вдигаше очи към небето, сякаш очакваше оттам да се спусне смъртта. За Нейт беше очевидно, че вождът не само разговаряше с нея, но също така се вслушваше и в съветите й.

Индианците наоколо приключваха със закуската си и се готвеха за новия ден. Ловците се събираха на малки групи около къщата на мъжете, за да подострят стрелите си и изпънат лъковете си. Рибарите оправяха мрежите и въдиците си. Младите жени се заеха с ежедневното метене на площада, майките се отправяха към нивите и градините.

— Смята, че ще има буря — обясни Рейчъл, когато разговорът приключи. — Каза, че можете да тръгвате, но няма да ви даде водач. Твърде опасно е.

— Не можем ли да се справим без водач? — попита Нейт.

— Можем — намеси се Джеви и Нейт го изгледа многозначително.

— Не е разумно — каза Рейчъл. — Реките са ужасно объркани и е много лесно да се заблудиш. Дори индианците са губили рибари през дъждовния сезон.

— А кога ще премине бурята? — попита Нейт.

— Ще трябва да почакаме и да видим.

Нейт въздъхна и раменете му увиснаха. Чувстваше се уморен, гладен, беше изпохапан от комари и цялото приключение вече му бе писнало. Безпокоеше се и че Джош се безпокои. Засега не се бе справил със задачата си. Не изпитваше носталгия към дома, защото там нямаше нищо, но му се искаше отново да види Корумба с приятните малки кафенета, хубавите хотелчета и ленивите улици. Искаше пак да остане сам, трезвен и да не се притеснява, ако се напие до смърт.

— Съжалявам — каза тя.

— Наистина трябва да се връщам. Хората в офиса очакват вести от мен, а вече мина доста повече време, отколкото очаквахме.

Тя го изслуша, сякаш й бе все едно. Няколко души във Вашингтон се тревожеха… това не беше сред нейните грижи.

— Можем ли да поговорим? — попита Нейт.

— Трябва да отида до съседното село за погребението на момиченцето. Защо не дойдеш с мен? Ще имаме предостатъчно време за разговори.

Лако тръгна пръв. Десният му крак беше извит навътре, така че всяка крачка за него беше мъчителна. Беше болезнено да го гледаш. След това тръгна Рейчъл и най-накрая Нейт, с платнената торба, която тя бе донесла. Джеви изостана доста, за да не чува какво си говорят.

Малко по-нататък по пътеката видяха квадратни нивички, изоставени и обрасли с буренаци.

— Индианците обработват малки парчета земя, която разчистват сами — обясни Рейчъл. Нейт крачеше малко след нея и напрягаше сили, за да я следва. Рейчъл крачеше бързо и енергично. Двете мили през джунглата не бяха нищо за жилавите й крака. — Понеже изтощават почвата бързо, се налага да ги изоставят и да разчистват нови места. Скоро храсталаците избуяват отново и почвата пак се нормализира. Не нанасят вреди. Земята е всичко за тях. Тя е животът им. Цивилизованите хора обаче са им я отнели почти изцяло.

— Звучи ми познато.

— Да. Унищожавали сме ги с кланета и болести, отнели сме земята им. След това ги натикваме в резервати и се чудим защо са недоволни.

Рейчъл поздрави две голи момичета, които чоплеха земята недалеч от пътеката.

— Тежката работа се върши от жените — отбеляза Нейт.

— Така е. Работата обаче е нищо в сравнение с ражданията.

— Предпочитам да ги гледам как работят.

Въздухът беше влажен, но миризмата на дим, която вечно бе надвиснала над селото, тук я нямаше. Когато най-накрая навлязоха в джунглата, Нейт вече се потеше обилно.

— Е, сега ти ми разкажи за себе си — подкани го тя през рамо. — Откъде си?

— Ще ми трябва доста време.

— Само най-хубавите моменти.

— Лошите са повече.

— Хайде, Нейт, искаше да разговаряме, нали? Тогава да разговаряме. Ще стигнем след половин час.

— Роден съм в Болтимор. Имам по-малък брат. Родителите ми се разведоха, когато бях на петнайсет. Завърших гимназия в Сейнт Пол, колеж в Хопкинс, право в Джорджтаун и след това никога не съм напускал Вашингтон.

— Щастливо ли беше детството ти?

— Да речем. Спортувах. Баща ми винаги купуваше билети за бейзболните мачове. Болтимор беше чудесен град… Искаш ли да поговорим за твоето детство?

— Ако ти искаш… Не беше много щастливо.

Каква изненада, помисли си Нейт. Тази жена никога не бе имала шанса да вкуси щастието.

— А искаше ли да станеш адвокат, когато пораснеш?

— Разбира се, че не. Никое дете, което е с всичкия си, не иска да става адвокат. Аз лично исках да стана бейзболна звезда.

— Ходеше ли на църква?

— Разбира се. Всяка Коледа и Великден.

Пътеката почти се загуби и продължиха да крачат през висока до коленете трева. Нейт гледаше краката й и когато престана да ги вижда, изведнъж попита:

— Каква беше змията, която ухапа момиченцето?

— Наричат я бима. Не се безпокой.

— Защо?

— Защото си с високи обувки. Тя е малка и не хапе по-високо от глезена.

— Ако обаче е по-голяма…

— Успокой се.

— Ами Лако? Той винаги ходи бос.

— Да, но той вижда всичко.

— Значи ухапването на тази змия е смъртоносно.

— Да, но има серум. Аз също имах преди, но свърши. Ако имах още, това дете сега щеше да е живо.

— Значи ако имаш много пари, ще можеш да купиш много серум. Ще можеш да се заредиш с всички необходими лекарства. Ще можеш да си купиш чудесна моторница, за да пътуваш до Корумба и да се връщаш. Ще можеш да купиш клиника, църква и училище, така че да проповядваш Евангелието из целия Пантанал.

Рейчъл спря рязко и се обърна. Бяха лице в лице.

— Не съм направила нищо, за да спечеля тези пари, и не познавах човека, който ги е спечелил. Моля те, не споменавай това пак. — Каза го твърдо, по лицето й не се появи никакво смущение.

— Дай ги на някого. Дай ги за благотворителност.

— Не са мои, за да ги давам.

— Ще ги ограбят. Ще ги разпилеят. Адвокатите ще приберат милиони, а каквото остане, ще лапнат братята и сестрите ти. Повярвай ми, това няма да ти хареса. Нямаш представа какви нещастия и гадости ще натворят тези хора, ако получат толкова пари. Каквото им остане, ще дадат на децата си и парите на Фелан ще заразят и следващото поколение.

Рейчъл улови дланта му и леко я стисна.

— Все мие едно — каза тя бавно. — Ще се моля за тях.

Обърна се и отново продължи напред. Лако ги бе изпреварил значително. Джеви беше много назад. Продължиха мълчаливо през една поляна край някакъв поток и навлязоха сред гъста гора от високи дебели дървета. Клоните и листата им бяха плътно сплетени и почти не пропускаха слънчева светлина. Беше хладно.

— Хайде да починем малко — предложи Рейчъл. Потокът се виеше през гората и пътеката го прекосяваше. Камъните на дъното бяха оранжеви и синкави. Тя се наведе и наплиска лицето си.

— Тази вода става за пиене — каза Рейчъл. — Идва от планините.

Нейт приклекна наблизо и пипна водата. Беше хладна и бистра.

— Това е любимото ми място — продължи Рейчъл. — Идвам тук почти всеки ден, за да се къпя, да се моля, да размишлявам.

— Трудно е да повярваш, че това място е в Пантанал. Толкова по-хладно е тук.

— Това е в самия край на Пантанал. Планините са много близо. Блатата започват някъде тук и се простират на изток. Нямат край.

— Знам. Прелетяхме отгоре, докато те търсехме.

— Така ли?

— Да. Полетът не беше продължителен, но успях да добия представа за мястото.

— И не ме намери?

— Не. Застигна ни буря и се наложи да се приземим аварийно. Имахме късмет, че оцеляхме. Никога повече няма да се кача на малък самолет.

— Наоколо няма къде да се кацне.

Свалиха обувките и чорапите си и натопиха крака във водата. Седяха на камъните и слушаха ромоленето на потока. Бяха сами — не виждаха нито Лако, нито Джеви.

— Когато бях малка, дивеехме в едно градче в Монтана. Баща ми, по-точно осиновителят ми, беше проповедник. Край града имаше поток като този и там, на едно място с високи дървета, седях часове наред с крака във водата.

— Криеше ли се?

— Понякога.

— А сега криеш ли се?

— Не.

— Мисля, че се криеш.

— Не е така, Нейт, живея в съвършен покой. Предала съм волята си на Христа отдавна и вървя натам, накъдето ме води той. Мислиш, че съм самотна… Грешиш. Той е с мен всяка секунда. Той познава мислите ми, знае от какво се нуждая, премахва страховете и тревогите ми. В този свят се чувствам напълно спокойна и уверена.

— Досега не бях чувал нещо подобно.

— Снощи каза, че си слаб и уязвим. Какво означава това?

По време на лечението Серджо му бе казал, че изповедите са полезни за душата. След като искаше да знае, щеше да се опита да я ужаси с истината.

— Аз съм алкохолик — каза той почти с гордост, както го бяха учили да признава по време на лечението. — През последните десет години стигах до дъното четири пъти. Излязох от поредната клиника дни преди да дойда тук. Не мога да кажа със сигурност, че никога повече няма да пия. Отказвал съм се от кокаина три пъти и ми се струва, макар и да не съм сигурен, че повече няма да се докосна до това нещо. Преди четири месеца обявих неплатежоспособност, докато бях в клиниката. В момента ме разследват за неплащане на данъци и вероятността да ме вкарат в затвора и да ми забранят да практикувам право е петдесет на петдесет. Казах ти за двата развода. И двете ми жени не ме харесваха и отровиха душите на децата ми. Изобщо, постарах се много добре, за да съсипя живота си.

Не почувства някакво облекчение или удоволствие от изповедта. Рейчъл го изслуша напълно спокойно.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— А… щях да забравя. Опитах се да се самоубия на два пъти. Попе за толкова си спомням. Миналия август опитът ми осигури поредната доза лечение. Вторият беше съвсем наскоро в Корумба. Струва ми се, че беше в коледната вечер.

— В Корумба?

— Да, в хотелската си стая. Напих се почти до смърт с евтина водка.

— Горкият.

— Болен съм, това е истината. Признавал съм го много пъти пред всевъзможни доктори.

— А някога изповядвал ли си се пред Бог?

— Сигурен съм, че Той знае.

— И аз съм сигурна. Само че Той няма да ти помогне, ако не го поискаш. Той е всемогъщ, но ти трябва да отидеш при него с молитва, с разкаяние.

— И какво ще стане?

— Греховете ти ще бъдат опростени. Ще ти се даде възможност да започнеш на чисто. Слабостите ти ще бъдат унищожени. Бог ще опрости всичките ти деяния и ти ще повярваш истински в Христа.

— А какво ще кажеш за данъчните власти?

— Това няма да ти се размине, но пък ти ще имаш сили да го преживееш. С молитва човек може да преодолее всяко препятствие.

Нейт бе слушал проповеди и преди. Бе се предавал в ръцете на висши сили толкова много пъти, че и сам би могъл да започне да проповядва. Беше се консултирал със свещеници и терапевти, с лечители и шарлатани от всевъзможни видове и разцветки. Веднъж, през един тригодишен период на въздържание, дори бе работил за Анонимните алкохолици — преподаваше на други алкохолици една специална схема за отказване от пиенето в мазето на малка църква в Александрия. До поредната криза.

Защо да не опита да го спаси? Нали призванието й беше да връща заблудените души в стадото?

— Не знам как да се моля — каза той.

Рейчъл улови ръката му и здраво я стисна.

— Затвори очи. Повтаряй след мен… Мили Боже, прости греховете ми и ми помогни да простя на тези, които са съгрешили против мен… — Нейт повтори и стисна ръката й дори още по-силно. Приличаше му на „Отче наш“. — Дай ми сили да преодолея изкушенията, страстите и изпитанията пред мен.

Той повтаряше думите, мънкаше под нос, но този малък ритуал го объркваше. Лесно й беше на Рейчъл, защото се молеше непрекъснато. За него това бе нещо странно.

— Амин — каза тя. Отвориха очи, но не пуснаха ръцете си. Заслушаха се в шума на водата. Нейт усети, че от плещите му сякаш се вдигна товар. Раменете му олекнаха, умът му се избистри, душата му не беше толкова смутена. Но той имаше толкова много багаж, че не бе сигурен точно какво е паднало и какво продължава да е с него.

Все още се страхуваше от реалния свят. Беше лесно да се преструва на храбрец в Пантанал, където имаше толкова малко изкушения, но ясно си даваше сметка какво го очаква у дома.

— Греховете ти са простени, Нейт — каза тя.

— Кои? Имам толкова много.

— Всичките.

— Твърде лесно е. Там има много развалини.

— Довечера пак ще се помолим заедно.

— Аз трябва да се моля повече от обикновените хора.

— Довери ми се, Нейт. И повярвай в Бога. Виждал е и по-тежки случаи.

— Доверявам ти се. Безпокои ме Бог.

Тя стисна ръката му и двамата останаха дълго време загледани във водата.

— Трябва да тръгваме — каза Рейчъл след малко. Но останаха на местата си.

— Мислех си за погребението на това момиченце — каза Нейт.

— Е?

— Ще видим ли тялото?

— Предполагам. Няма как иначе.

— В такъв случай предпочитам да не дойда. С Джеви ще се върнем в селото и ще чакаме.

— Сигурен ли си? Бихме могли да разговаряме с часове.

— Не искам да виждам мъртво дете.

— Добре, разбирам те.

Помогна й да стане, макар че въобще не й бе нужна помощ. Държаха ръцете си, докато Рейчъл не посегна към обувките си. Както обикновено, Лако се появи изневиделица и двамата скоро се загубиха в гъстата гора.

Джеви спеше под едно дърво. Двамата тръгнаха по пътеката, като се озъртаха на всяка крачка, за да не настъпят някоя змия, и бавно стигнаха до селото.