Джон Гришам
Завещанието (38)

39

В шест сутринта в неделя Нейт приключи с поредния горещ душ — третия за последните двайсет и четири часа — и започна да си мисли за бързо заминаване. Бе прекарал само една нощ в големия град, а вече искаше да се махне. Къщата над залива го зовеше. Бе живял във Вашингтон в продължение на двайсет и шест години, но след като бе взел решение да замине, вече гореше от нетърпение. Не беше трудно да го направи, след като нямаше адрес. Завари Джош в сутерена зад бюрото му — разговаряше с клиент от Тайланд. Докато Нейт го слушаше как обяснява нещо за залежи от природен газ, се почувства доволен, че приключва с адвокатската кариера. Джош беше с дванайсет години по-възрастен от него, много богат и представата му за забавление беше да седне зад бюрото си в шест и половина в неделя сутринта. Не позволявай това да се случи и с теб, каза си Нейт, но знаеше, че не го грози такава опасност. Ако се върнеше във фирмата, щеше да се върне и към старите си навици. След четири престоя в клиниката можеше да е сигурен, че някъде в бъдещето го очаква и пети. Не беше силен колкото Джош. Щеше да умре най-много след десет години.

В заминаването му от града имаше нещо вълнуващо. Съденето на лекари беше гадна работа и човек спокойно би могъл да живее и без нея. Нито пък щеше да му липсва напрежението на трескавата кантора. Вече бе направил кариерата си, бе преживял своите победи. Успехът му бе донесъл само нещастия. Успехът го бе изпратил в канавката.

Сега, след като вече не го заплашваше опасността да влезе в затвора, можеше да започне нов живот.

Тръгна с един куфар дрехи — останалите остави в гаража на Джош. Снегът бе престанал, но снегорините все още разчистваха. Улиците бяха хлъзгави и след две пресечки му мина през ум, че не е шофирал повече от пет месеца. Но не беше много опасно, защото улиците бяха разчистени и нямаше голямо движение.

Сам в разкошната кола, отново започна да се чувства като американец. Спомни си Джеви с ревящия му, опасен джип и се зачуди колко ли време би оцелял на някоя улица на Вашингтон. Спомни си и Уели — толкова беден, че семейството му изобщо не притежаваше кола. Нейт смяташе да пише писма през следващите дни, така че непременно щеше да драсне няколко реда и на приятелите си от Корумба.

Телефонът привлече вниманието му. Взе го — работеше. Разбира се, Джош се бе погрижил сметките да бъдат платени. Обади се на Серджо у дома и говори с него двайсет минути. Серджо му се скара, че не се е обадил по-рано. Бил обезпокоен. Нейт му обясни какво е положението с телефонните услуги в Пантанал. Нещата тръгваха в друга посока, имаше някои неизвестни, но приключението продължаваше. Щеше да остави професията си и да отърве затвора.

Серджо не го попита дали е бил трезвен. Нейт говореше нормално, не будеше съмнение. Даде му номера в къщата и си обещаха скоро да се видят.

Обади се на най-големия си син в Ивънстън и остави съобщение на телефонния секретар. Къде може да е един двайсет и три годишен младеж в 7 сутринта в неделя? Във всеки случай не на ранна литургия. Нейт не искаше да знае. Каквото и да правеше синът му, никога нямаше да обърка нещата толкова, колкото баща си. Дъщеря му беше на двайсет и една и учеше в колеж в Питсбърг, но често прекъсваше. Последният им разговор, само ден преди Нейт да влезе в мотел с бутилката ром и хапчетата, беше за пари — за таксите й за обучение.

Не успя да намери телефонния й номер. След като го бе напуснала, майка им се бе омъжвала още два пъти. Беше неприятна жена, на която се обаждаше само ако е абсолютно неизбежно. Щеше да изчака ден — два, след това щеше да й позвъни и да поиска телефонния номер на дъщеря им.

Бе твърдо решил да предприеме болезненото пътуване на запад до Орегон, за да види поне двете си по-малки деца. Тяхната майка също се бе омъжила повторно и, забележително, пак за адвокат, но той явно водеше нормален живот. Щеше да им поиска прошка и да се опита да установи някакво начало на човешки взаимоотношения. Не знаеше как да го направи, но си обеща да опита.

Спря пред едно кафене в Анаполис и закуси. Заслуша се разсеяно в предсказанията за времето на група шумни редовни посетители, прегледа разсеяно вестника. Сред заглавията не попадна на нищо, което да буди и минимален интерес. Новините никога не се променяха — проблеми в арабския свят, проблеми в Ирландия, скандали в Конгреса, цените на акциите или растат, или падат, разлят нефт, поредното лекарство против СПИН, партизани избиват селяни в Латинска Америка, хаос в Русия.

Дрехите висяха по него като на закачалка, така че излапа три яйца с бекон и си дояде с бисквити. Групата редовни посетители постигна крехък консенсус, че трябва да се очакват още снеговалежи.

Прекоси Чезапийк по моста Бей. Шосетата на източния бряг не бяха разчистени добре. Колата поднесе на два пъти и той намали скоростта. Ягуарът беше на една година и Нейт не помнеше какъв беше срокът за изплащането. С тези неща се бе занимавала секретарката му. Той бе избрал цвета. Реши да се отърве от него при първа възможност и да си вземе нещо с двойно предаване. Някога му се бе струвало много важно да има лъскава луксозна кола. Сега нямаше нужда от нея. В Истън тръгна по шосе 33. Върху асфалта все още имаше пет сантиметра неизчистен сняг. Нейт караше по следите, оставени от другите автомобили, и скоро мина през няколко сънливи градчета, чиито пристанища бяха пълни с яхти. Бреговете на Чезапийк бяха покрити със сняг. Водата беше тъмносиня.

Сейнт Майкълс имаше тринайсет хиляди жители. Шосе 33 се превръщаше в главна улица и след няколко пресечки отново излизаше от градчето. От двете му страни имаше магазини и добре запазени стари къщи, готови за снимка върху пощенска картичка. Нейт беше слушал за Сейнт Майкълс непрекъснато. Имаше морски музей, фестивал на мидите, действащо пристанище и десетки малки хотелчета, които привличаха хората от големия град през почивните дни. Мина покрай пощата и една малка църквичка — енорийският свещеник разчистваше снега отпред.

Къщата на Джош се намираше на Грийн Стрийт и гледаше на север към пристанището. Беше викторианска, с двувърх покрив и тераса, която минаваше по протежение на цялата къща отпред. Беше боядисана в базалтово сиво, с бели и жълти орнаменти. Алеята към къщата беше затрупана с трийсет сантиметра сняг чак до входната врата. Моравата отпред беше малка. Нейт паркира на улицата и си проби път до къщата. Влезе, намери килера и извади пластмасова лопата.

В продължение на един чудесен час разчисти снега по алеята от къщата към улицата, докато стигна до колата.

Както би могло да се очаква, къщата беше обзаведена със старинни мебели, всичко беше подредено и организирано. Джош му бе казал, че всяка сряда идвала жена, за да чисти. Мисис Стафорд прекарваше тук две седмици през пролетта и една през есента. През последните осемнайсет месеца Джош бе преспал тук точно три пъти. Имаше четири спални и четири бани. Къща и половина.

Не откри обаче нито зрънце кафе и това определи първата му задача за деня. Заключи вратата и тръгна към града. Тротоарите бяха разчистени и мокри от топящия се сняг. Според термометъра на витрината на бръснарницата температурата беше 5 градуса. Магазините бяха затворени. Нейт крачеше напред и разглеждаше витрините им. Някъде наблизо започна да бие църковната камбана.

 

 

Според листовката, която му дадоха на входа на църквата, енорийски свещеник беше отец Фил Ланкастър — нисък, жилав дребен човек с дебели очила с рогови рамки и къдрава рижа коса, вече прошарена. Възрастта му не можеше да се определи — би могъл да е на трийсет и пет или на петдесет. За службата в единайсет часа бяха дошли малко и предимно възрастни хора. Явно времето си бе казало думата. Нейт преброи общо двайсет и един присъстващи, заедно с отеца и органиста. Виждаха се множество посивели глави.

Църквата беше красива — със сводест таван, пейки и под от тъмно дърво, четири прозореца със стъклописи. След малко отец Фил се изправи с черната си одежда и ги приветства с добре дошли в църквата „Света Троица“, в която всеки е у дома си. Гласът му беше носов и силен, така че нямаше нужда от микрофон. В молитвата си благодари на Бога за снега и зимата и за четирите сезона, които напомнят на хората, че всичко е в негови ръце.

След това се молиха и пяха химни. Докато отец Фил проповядваше, забеляза Нейт, който седеше съвсем сам на предпоследния ред. Усмихна му се и за момент Нейт се притесни, че отецът може да го представи на богомолците.

Проповедта беше посветена на ентусиазма, което беше странен избор предвид средната възраст на присъстващите. Нейт се опита да внимава, но мисълта му се рееше. Спомни си малката църквичка в Корумба с отворените врати, с вдигнатите прозорци, през които нахлуваше топъл въздух, Христос и раните му, младия мъж с китарата.

За да не обиди отеца, Нейт се стремеше да гледа към светлото петно зад амвона. Надяваше се да не забележи липсата му на интерес през дебелите си очила.

На това място — далеч от несигурността на голямото приключение, далеч от бурите и болестите, далеч от опасностите на Вашингтон, далеч от духовната смърт, Нейт осъзна, че за първи път, откакто се помни, се чувства спокоен. Не се страхуваше от нищо. Бог го насочваше нанякъде. Не знаеше накъде, но не се и страхуваше. Бъди търпелив, казваше си.

След това зашептя молитва. Благодари на Бога, че е спасил живота му, помоли се за Рейчъл, защото знаеше, че и тя се моли за него.

Покоят го накара да се усмихне. Когато молитвата свърши, отвори очи и видя, че отецът също му се усмихва.

След службата всички заизлизаха в колона по един покрай отеца, който бе застанал до вратата. Хвалеха го за проповедта, разменяха по някоя и друга дума с него. Опашката се движеше бавно — това беше ритуал.

— Как е леля ти? — попита отец Фил някого и изслуша съсредоточено описанието на последната болест на въпросната леля.

— Как е кракът ти? — попита той друг човек.

— Как беше в Германия?

Стискаше ръцете им и се навеждаше леко напред, за да чуе всичко, което му казват. Познаваше хората и знаеше проблемите на всички.

Нейт чакаше търпеливо в края на опашката.

— Добре дошли — каза му отец Фил, стисна ръката му и улови рамото му. — Добре дошли в „Света Троица“.

Нейт се зачуди дали не е първият непознат човек, който идва от години.

— Името ми е Нейт О’Райли — каза той и добави: — От Вашингтон.

— Радвам се, че сте сред нас тази сутрин. — От близо се виждаше, че свещеникът е поне на петдесет. Косата му имаше повече бели кичури, отколкото рижи.

— Ще отседна в къщата на Стафорд за няколко дни.

— Да, да, хубава къща. Кога пристигнахте?

— Тази сутрин.

— Сам ли сте?

— Да.

— Е, в такъв случай трябва да дойдете да обядваме заедно у дома.

Това агресивно гостоприемство накара Нейт да се засмее.

— Ами… добре, благодаря, но…

Фил също се усмихваше.

— Не, не, настоявам. Жена ми прави агнешка яхния всеки път, щом завали сняг. В момента е на печката. През зимата имаме много малко гости. Заповядайте, къщата ни е зад църквата.

Явно бе споделял неделния си обяд със стотици.

— Всъщност аз само се отбих и…

— За нас е удоволствие — прекъсна го Фил, улови го за ръката и го поведе към амвона. — С какво се занимавате във Вашингтон?

— Адвокат съм — отвърна Нейт. Не би било лесно да даде изчерпателен отговор.

— Какво ви води насам?

— А… дълга история.

— Чудесно! С Лора много обичаме дългите истории. Ще обядваме и ще си разказваме разни неща. Ще си прекараме чудесно.

Ентусиазмът му не търпеше възражение. Беше закопнял за нова компания. Защо не? В градчето, изглежда, не можеше да се купи нищо за ядене. Магазините по това време бяха затворени.

Минаха покрай амвона и през малка странична врата, която водеше към задната част на църквата. Лора гасеше осветлението.

— Това е мистър О’Райли от Вашингтон — каза Фил гръмогласно на жена си. — Той се съгласи да обядва с нас.

Лора се усмихна и му подаде ръка. Имаше къса прошарена коса и изглеждаше поне десет години по-възрастна от мъжа си. Ако неочакваният гост за обяд по някакъв начин я бе изненадал, това не пролича по нищо. Нейт остана с впечатлението, че често имат гости.

— Да си говорим на „ти“ — каза Нейт.

— Така да бъде — съгласи се отецът и свали одеждата си.

Къщата му беше до църквата и гледаше към малка странична уличка. Тръгнаха през снега с премерени крачки.

— Как беше проповедта ми? — попита Фил, когато се качиха на верандата.

— Отлична, скъпи — отговори Лора без следа от ентусиазъм. Нейт се усмихна, сигурен, че всяка неделя от години насам Фил бе задавал същия въпрос, по същото време и на същото място и бе получавал същия отговор.

Когато влезе в къщата, изчезнаха всички колебания във връзка с оставането му за обяд — ароматът на агнешката яхния бе превъзходен. Лора се зае с готвенето, а Фил сложи дърва на огъня в камината.

На масата в малката трапезария между кухнята и всекидневната имаше прибори за четирима. Нейт се радваше, че е приел поканата, макар и да не бе имал никакъв шанс да откаже.

— Много хубаво, че дойде — отбеляза Фил, когато седнаха. — Предчувствах, че днес ще имаме гост.

— Кой друг ще дойде? — попита Нейт и кимна към четвъртото място на масата.

— В неделя винаги слагаме по четири прибора — отговори Лора и с това изчерпи обяснението.

Уловиха се за ръце, докато Фил отново благодари на Бога за снега, сезоните и хубавото ястие. Накрая каза:

— И ни помагай никога да не забравяме нуждите и страданията на другите.

Тези думи събудиха нещо в паметта на Нейт. Беше ги чувал и преди. Преди много, много години.

Докато Лора сервираше яхнията, разговаряха за отминалата сутрин. За службата от единайсет бяха дошли четирийсет души. Снегът наистина бе разколебал мнозина. Освен това в градчето върлуваше и грипен вирус. Нейт похвали красотата на църквата. Фил и Лора бяха в Сейнт Майкълс от шест години.

— Имаш хубав тен за януари — каза Лора след малко. — Не си го получил във Вашингтон, нали?

— Не. Току-що се върнах от Бразилия. — Отецът и жена му спряха да се хранят и се наклониха напред. Приключението започваше пак. Нейт преглътна голяма лъжица от ароматната, гъста яхния и започна да разказва.

— Храни се — подканяше го Лора на всеки няколко минути. Нейт хапваше малко, после продължаваше отново. Говореше за Рейчъл като за „дъщеря на клиент“. Бурите сега бяха още по-силни, змиите още по-дълги, лодката още по-малка, индианците — почти враждебни. Докато Нейт разказваше случка след случка, Фил кокореше изумено очи.

Разказваше преживелиците си за втори път след завръщането си.

Общо взето, се придържаше към фактите, като изключим някое и друго преувеличение. Дори самият той се изненадваше. Беше забележителна история и му бе приятно да я разказва, така че домакините му получиха богата, дълга версия. Понякога успяваха да вклинят по някой и друг въпрос.

Когато Лора разчисти масата и сервира сладки за десерт, Нейт и Джеви тъкмо бяха стигнали до първото селище на индианците ипика.

— Тя изненада ли се, като ви видя? — попита Фил, когато Нейт разказа как индианците са довели бялата жена от селото, за да ги посрещне.

— Не — отговори Нейт. — Сякаш знаеше, че ще дойдем.

Положи всички усилия, за да опише правдиво живота на индианците и тяхната първобитна култура, но думите му изневеряваха. През кратките промеждутъци на разказа изяде две сладки на големи хапки.

Най-накрая бутнаха чиниите си настрани и си наляха кафе. Неделният обяд за Фил и Лора бе по-скоро възможност да си поприказват. Храненето беше на заден план. Нейт се зачуди кой ли е бил предишният гостенин, имал щастието да сподели неделния им обяд.

Не беше лесно да омаловажи ужасите на тропическата треска, но положи всички усилия, за да го направи — два дни в болницата, малко лекарства, и отново на крака. Когато свърши, започнаха въпросите. Фил искаше да знае всичко за мисионерката — към коя църква принадлежи, каква е вярата й, как работи с индианците. Сестрата на Лора бе работила в църковна болница в Китай петнайсет години и това стана повод за още разкази.

Когато Нейт се отправи към вратата, вече наближаваше три. Домакините му бяха готови да седят край масата във всекидневната до мръкнало, но Нейт искаше да се поразходи. Махна им за довиждане и когато тръгна по улицата, имаше чувството, че ги познава от години.

Сейнт Майкълс можеше да се обиколи пеша за около час. Улиците бяха тесни, повечето къщи бяха поне на сто години. Всичко беше на мястото си — нямаше бездомни кучета, запустели сгради или незастроени парцели. Дори снегът беше чист и спретнат, внимателно изринат, така че тротоарите да са съвършено чисти. Нейт спря на кея и се загледа с възхищение в яхтите. Никога не се бе качвал на такова нещо.

Реши да не напуска Сейнт Майкълс, освен ако не е абсолютно необходимо. Щеше да живее в къщата на Джош, докато Джош не го помолеше учтиво да напусне. Щеше да спести пари, а после, когато делото за наследството на Фелан приключеше, щеше да търси начин да преживява.

Недалеч от пристанището видя малко магазинче, което се канеше да затваря за деня. Купи си кафе, няколко консерви, риба и овесени ядки за закуска. На витрината бяха подредени разнообразни марки бира. Усмихна им се. Тези дни бяха отминали.