Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (7)

Глава 5

Закъснях. Най-напред Тони Меркалди се обади по секретния телефон в стаята на Ханс — предаде ми няколко мъдри слова за подводниците „Фока“ и каза, че през следващите двадесет и четири часа ще получа шест факса. После ми се обади Пинки и взе да бръщолеви за информация, като искаше да знае какво сме си говорили със сър Обри (но да го духа) и се оплака, че Ранди Реймън не можел да ме намери. Накрая спрях в хотела, обадих се до вила „Свирепия“ и събудих Харис Малката бира. Казах му да вземе десет от най-опитните стрелци на „Зелената група“, възможно най-бързо да се натоварят на самолета за Лондон от летище „Дълес“ и да пишат разходите на моята кредитна карта. Пинки щеше да скимти и м-м-мърмори — в края на краищата нали беше отказал искането ми за допълнителни хора. Но нямаше начин да тръгна на лов без пълен взвод, а аз наистина отивах на лов.

Наближаваше десет и половина, когато накрая ме вкараха в светите вътрешности на Министерството на отбраната до Уайтхол. Носех огромен добре опакован пакет със стабилизатора, който бях извадил от пристанището в Портсмут. Последва ме едър, подозрителен мъж от охраната.

— А, най-после. — Сър Обри се изправи зад огромното бюро, което го караше да изглежда малък, и махна с ръка на храбреца, който ме следваше.

— Вече смятахме да ви обявим за изчезнал по време на действие, полковник — каза той и протегна безжизнената си ръка.

Другите двама мъже в стаята станаха. Сър Обри ме представи на първия:

— Полковник Дик Марчинко. Това е майор Джефри Лайъндейл, граф на Лекемонт, командир на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили.

За мен инстинктът означава много. И инстинктивно никак не харесах този човек. Изглеждаше като свален от реклама в мъжко модно списание. Висок, слаб европейски боклук с изпъкнали скули. Носеше двуреден костюм, втален в кръста, на тънки райета, каквито обичат хора като Фред Астер и херцогът на Единбург.

Косата му беше дълга — както на манекените от онези реклами на парфюмите на Кевин Клайн. Една ярка шарена кърпичка се подаваше от джоба на сивото му оксфордско сако. Ризата му беше на зелени и пурпурни райета, с висока стегната бяла яка, от която изглеждаше като герой от куклен театър. Белите маншети на ризата му бяха закопчани с малки копчета с форма на златни монети. Вратовръзката му беше черна на огромни бели точки. Но в светлобежовите велурени обувки изглеждаше наистина отвратително. Погледна ме отвисоко, вирнал аристократичния си нос, подаде вяло ръка към мен и подсмръкна (само англичаните могат да подсмърчат, докато говорят):

— Приятно ми е. Н’ричай ме Джеф, старче.

Поех ръката му, стиснах я така, че да изохка, и отговорих, имитирайки максимално добре неговото кокни наречие:

— Джеф, старче, н’аричай ме Дик хуя, ’щот’ съм точно такъв.

Думите ми предизвикаха усмивка на лицето на другия. Обърнах се към него, протегнах ръка и казах:

— Дик Марчинко.

— Лорд Брукфийлд, Дик — отговори той и протегна ръката си. — Наричай ме Ишмаел.

Имаше най-светлозелените очи, които някога съм виждал. С цвят на изумруди. Впиваха се в моите, сякаш той проникваше в душата ми. Беше висок колкото мен, но слаб като аскет. Късата му коса беше права и черна като въглен. Кожата — с цвета на мед, осветен от огън. Носеше тъмен панталон и многоцветно сако от „Харис“ върху сив кашмирен пуловер. Обувките му бяха велурени с цвят на махагон и очевидно направени по поръчка. Имаше хладна длан и стисна здраво ръката ми.

— Много съм слушал за вас от Джеф.

— Така ли?

— ’същнос’ така е — обади се Лайъндейл.

Старият израз „да дробиш лаф“ доби напълно нов смисъл за мен.

По лицето на сър Обри разбрах, че нещата не ставаха така плавно, както той би желал. Е, сър Обри беше голямо момче и можеше да издържи.

Реших, че беше време да се захващаме за работа.

— Донесох ви нещо, което може да ви помогне при определянето на отговорността. — Извадих ножа от джоба си, разрязах опаковката и развих стабилизатора. — Намерих това вчера.

— Къде? — Очите на сър Обри се уголемиха като чинии.

— Портсмут, в пристанището.

Свъсените вежди на Джеф Лайъндейл се вдигнаха около сантиметър.

— Аз накарах хората си да претърсят основно. Къде го…

— В далечния край на канала, старче — от другата страна на маршрута на ферибота. — По лицето му можех да разбера, че изобщо не се беше досетил да накара хората си да огледат там. — Това е стабилизатор от шестметрова миниподводница „Фока“. Екипаж от едно лице. Поема до шестима души, както и половин тон експлозиви. Правят ги във фирма „Мондо маре“ в Ла Специя^[1]. Същата, каквато използват италианските водолази. Откъртило се е, когато подводницата е закачила един бетонен блок, паднал от кораб. Така са дошли и са си отишли.

Лайъндейл ме погледна критично.

— Как разбра, че е „Фока“?

Разбрах, защото Тони Меркалди ми беше казал.

— Снощи направих проверки. Разпознах я с положителност. Всяка част на тези подводници има номер. — Показах им го. — Тази е била доставена във военноморската база в Сплит, Югославия, преди три години.

Сър Обри постави монокъла си и разгледа стабилизатора, като поглади метала с пръсти. Размърда мускулите на бузите си и монокълът със сребърните рамки падна върху жилетката му.

— Какъв е обхватът на това нещо?

— Триста и петдесет мили и повече.

Брукфийлд се почеса по бузата.

— Значи може да е тръгнала от Франция или от островите около Ламанша. Може би от Гърнзи.

— Разбира се. Или пък може да е била изсрана от кораб-майка, за да дойде на гости.

Сър Обри се покашля дискретно.

— Много интересно, полковник.

Кимнах с глава.

— Нали това казвах снощи — можем да действаме веднага.

— Точно така — отговори сър Обри — и именно затова ви поканих тук днес.

Посочих с очи лорд Брукфийлд.

— Това не е ли чисто военна работа?

— Виж, старче — намеси се Джеф Лайъндейл. — Наех лорд Брукфийлд като консултант към Специалните сили. Той е напълно проверен от сър Обри. Има секретен пропуск и всичко останало.

Обърнах се към Брукфийлд:

— В какви операции си участвал, синко?

Лайъндейл понечи да възроптае, но Брукфийлд вдигна ръка. Беше с маникюри.

— Никакви, полковник. Аз съм това, което вие, операторите, наричате сукалче. Работата ми е изцяло академична. Тук съм, защото Джеф и аз се познаваме от Итън, стари познати.

Толкова рано нямах нужда от подобни глупости.

— Какви са тези тъпотии? Тук е, защото някога като тийнейджъри са вземали студени душове заедно? — Погледнах към сър Обри. — Дявол да го вземе, та тук става дума за човешки живот.

Брукфийлд продължи:

— Освен това говоря малко арабски. От време на време съм изучавал мюсюлманския свят. Всъщност издал съм три книжлета по въпроса, които имаха успех.

— Лорд Брукфийлд е скромен — каза сър Обри. — Завършил е Оксфорд с отличие. Свободно говори седем арабски диалекта, а тридесет други — добре. Първата му публикувана книга получи наградата „Гонкур“. Преди две години, когато работеше по възстановяването на една финикийска галера, която сам той открил при град Тайр^[2], бил отвлечен от терористи на „Хизбула“. Държали са го в долината Бекаа в продължение на три месеца.

Не е добре човек да си прекарва времето в плен на „Хизбула“.

— Трябва да е било голямо преживяване. Как оцеляхте?

— Молих се много. Спорех по теологични въпроси с насилниците си. Четях Корана. — Лорд Брукфийлд ме гледаше, без да сваля погледа си от мен. — Когато бях завързан с верига за един радиатор в Баалбек, имах видение. Разбрах, че ако някога изляза от кризата си, ако оцелея, имам свещения дълг да помогна на приятелите си тук да разберат исляма. Да го разберат така добре, че „Хизбула“, „Хамас“, „Ислямски джихад“ или каква и да е друга група вече да нямат причина да нападат и убиват хора от Запада.

Съмнявах се, че това някога може да стане. Както казах, престъпникът си е престъпник.

— Той оцеля — гордо каза Джеф Лайъндейл, разсейвайки съмненията ми. — И удържа на обещанието си — дойде при мен и ми предложи услугите си. С радост приех възможността да го взема в отбора. — Потупа Брукфийлд по рамото. — Лорд Брукфийлд е като мост между двата свята. Той редовно се среща с фундаменталистки молли, ислямски радикали, умерени египтяни — целия спектър на мюсюлманската мисъл. И ни докладва констатациите си. Всичко това е много ценно.

Усъмних се. Но какво да се прави, характер.

Лайъндейл обаче изглеждаше напълно опиянен от срещите на Брукфийлд с групите танга.

— Освен това — ентусиазирано избърбори той — леля също беше възхитена.

— Леля? — Коя, по дяволите, беше леля?

— Нейно величество — обясни сър Обри, преди да успея да попитам. — Джефри е втори братовчед на принц Чарлс. Той е любимец на кралицата.

Само това ми трябваше — шибан член на кралското семейство. Опитах се да се усмихна. Не се получи.

Лорд Брукфийлд забеляза болезнената ми гримаса и върна разговора на темата:

— Във всеки случай, полковник, трябва да признаете, че и ние, пеленачетата, от време на време сме полезни.

Вдигнах ръка.

— Съгласен съм. Що се отнася до осигуряването на основна информация. Но не и „гореща“ разузнавателна информация, от каквато се нуждаят моите стрелци, за да ударят нещо.

— Не? Ами какво ще кажете за текущата криза? Вие например казвате, че стабилизаторът от подводницата е от Сплит, в Босна.

— Да.

— А Сплит е в сръбски ръце, нали?

— Предполагам, че да. — Не бях в течение на последната информация от Балканите.

— От което следва, че извършителите са босненци, нали?

Вдигнах рамене. Може би е така, може би не е. Не си правех никакви изводи.

— Само че аз чух от свой източник — един имам от Турция, който чул от свой колега имам от Македония, — че някаква мюсюлманска група, която се нарича „Синовете на Горни Вакъф“, е отвлякла една подводница „Фока“ преди четиридесет и шест дни и Сръбските военноморски сили покрили кражбата, защото не искали да изглеждат неспособни.

— Горни Вакъф?

Брукфийлд кимна.

— Обектът на отвратително клане в началото на 1994 г. Бойци от Сръбска Босна навлезли в селото. Убили всеки мюсюлманин, когото заварили — повече от шестстотин. Разпъвали мъжете на кръст, изнасилвали, измъчвали, после убивали жените и децата. Сцената била разкрита от умиротворителна част на ООН — в случая това били британски войници. Дори тези закоравели десантници били поразени от бруталността на видяното.

— Значи нападението в Портсмут е било какво? Отмъщение заради това клане, защото британците са стигнали там твърде късно? Това е безсмислено — най-напред никой не е потвърдил нападението. Освен това „Синовете на Горни таковата“ не биха ли нападнали сръбска цел?

— Не е така просто. Босненските мюсюлмани вярват, че Западът ги е изоставил. Аз съм ги изучавал — винаги са се смятали за европейци. Сега са убедени, че ние тук, в Европа, гледаме на тях по същия антиарабски начин, по който гледахме на алжирците, турците или йеменците, които работят в кухните ни — като на мръсни араби. „Синовете на Горни Вакъф“ са се заклели с всички възможни средства да накарат Запада да си плати за това, че ги е изоставил, както и заради антимюсюлманските му чувства.

Погледнах сър Обри.

— Чули ли сте нещо такова?

— Е — малко смутено отговори сър Обри, — всъщност не, докато лорд Брукфийлд не ме информира вчера сутринта. — Започна да барабани с пръсти по финия фурнир на старинното си бюро. — Но сега сме в течение. Групата съществува. А и другите елементи на историята бяха проверени. Подводницата е изчезнала от бившата база на югославските военноморски сили преди около шест седмици. Сега вие предоставихте безспорни сведения, че тя е била в пристанище Портсмут.

— Е, който и да го е правил… има още нещо — казах.

— Да, полковник?

— Смятам, че терористите са излезли на суша в Англия.

Сър Обри шумно забарабани с пръсти — т-т-т-туп, т-т-т-туп.

— Защо?

Плеснах стабилизатора с ръка.

— Заради това нещо. Подводницата е загубила стабилизатора си. Можела е да завива наляво и надясно, но не и нагоре-надолу. Това означава, че пристигането на мястото на срещата за изтегляне е било невъзможно. Смятам, че екипажът е изоставил подводницата и е изплувал до брега.

— Отлично разсъждавате, полковник. И ние сме убедени в същото — всъщност вярваме, че все още са тук, а дори знаем и къде се намират.

— Вчера около обяд в Челтънъм са доловили съобщения — намеси се Лайъндейл. Челтънъм беше английският главен подслушвателен пост за радио и радиотехническо разузнаване, който работеше съвместно с шпионите от Централното безименно управление. Намираше се в тихата област Глостършир, на около осемдесет и пет мили западно от Лондон. Покрита с антени площ от осем квадратни мили действаше като огромна прахосмукачка, която изсмуква сигнали от въздуха.

— Не можахме да разберем смисъла им, докато не се обадихме на лорд Брукфийлд да дойде и да ги чуе.

— Разговаряха на баковичи — един рядък диалект от малка мюсюлманска област югоизточно от Сараево — обясни Брукфийлд. — Доста остарял е и трудно се разбира. По същия начин както вие, американците, сте използвали хора, владеещи езика на индианците навахо по време на Втората световна война, за да обърквате германците и японците. Но аз знам баковичи. Учих го в Оксфорд. Полуизчезнал език, навяващ мисли за изсушени от слънцето дувари и така нататък. Вмирисани на мухъл, прашни библиотеки и т.н., и т.н., и т.н. — Усмихна се благо. — Е, виждате, полковник, че сученето си има своите предимства.

Вероятно имаше право.

— Какво беше съобщението?

— Същественото — обади се сър Обри — е, че нашата плячка е излязла на сушата в Портсмут и чака, докато се удаде възможност за ново нападение.

— В такъв случай хайде да тръгваме, за да заловим кучите синове. Петима от момчета ми ще бъдат тук по обед. Ще ги ударим довечера.

— Не толкова бързо, Дик — прекъсна ме Джеф Лайъндейл. — Най-напред ние не сме готови за излизане тази вечер. Нямаме нито оперативна разузнавателна информация, нито пък последователна мисия или план. И след това, когато ние решим да нападнем, а в настоящия случай ние означава Специалните сили на Великобритания, вашите тюлени ще подкрепят нападението ни.

— Хей, Джеф, ако не си гледал новините, трябва да ти кажа, че беше убит моят командващ.

— Затова в знак на уважение — отговори той — сър Обри реши да позволи на хората ти да участват в нападението. Но моят командващ също беше убит. Във всеки случай по този въпрос няма спор. В крайна сметка както вие, янките, обичате да казвате, тюлените ще ни подкрепят, а ние ще нападаме. Така е разумно. Вие в края на краищата сте само петима. Ние ще изпратим пълен взвод.

— Петима? — Беше ни изкарал с един човек по-малко.

— Казахте, че петима от вашите хора ще пристигнат.

— Значи ставаме шестима. — Без да броим останалите от вила „Свирепия“, за които той не знаеше.

— Но вие, разбира се, ще се намирате с мен в командния център.

— В никакъв шибан случай, Джеф. Аз не седя на задника си, докато хората ми рискуват живота си.

— Командването, полковник, е свещено задължение, но то не изисква да се жертвате. Пък и за всичко това може да се поспори. Петима или шестима души не могат да свършат работата както трябва. Ще ни трябват най-малко петдесет. Ние ги имаме, а вие — не.

Прав беше, дяволите да го вземат.

Благодарение на Пинки дори някоя дама да се беше разкрачила и да ми беше дала зелена светлина, нямаше какво да направя, защото пишката ми беше вързана на възел. Майната ми.

— Какъв е планът ви? — попитах напълно депресиран.

 

 

Когато се прибрах, Томи и момчетата ме чакаха в апартамента. Вече бяха направили доста едра сметка за услуги и за да спестим на американските данъкоплатци повече разходи за погасяване на дефицита, се събрахме в една кръчма на две преки по-надолу, окупирахме свободната маса в ъгъла и започнахме да се наливаме с „Кураж“^[3].

Томи обясни, че вързопът ни, изглежда, е имал проблеми със сърцето, защото, когато излезли в морето, бил в шок и умрял малко преди срещата с кораба.

— В документите му не пишеше нищо за заболявания.

— Не — отговори Томи. — Съвсем здрав беше, без никакви проблеми.

Поклатих глава.

— Може би е пострадал от въглеродния окис. След времето, прекарано в багажника на колата на Док.

— Може би. Изхвърлихме тялото преди срещата с кораба.

Това беше добре. Никакъв corpus delicti^[4] за Пинки, а и за никой друг.

Разясних ситуацията, доколкото можех да си позволя да говоря на обществено място, а да не споменаваме, че сигурно ни следяха един или двама от наблюдателите на сър Обри. Описах играчите, обясних колко лоши карти са ни раздали и намекнах, че скоро ще пристигнат подкрепления.

Тези обстоятелства не ни правеха по-щастливи. Все още хората около мен представляваха реалното ядро на „Зелената група“ — стрелци, на които знаех, че мога да разчитам независимо от всичко.

Стиви Уондър беше рискувал кариерата си заради мен много пъти. Наричам го Стиви Уондър, защото носи непрозрачни кръгли очила за стрелба и клати глава наляво-надясно-наляво, надясно-наляво-надясно и доста прилича на… познахте, на Стиви Уондър. Този шантав червенокос бивш морски пехотинец има два секретни ордена „Сребърна звезда“ за мисии в Северен Виетнам в началото на седемдесетте години, което значи, че без съмнение може да стреля и плячкосва. На тридесет и две години се опита да се запише за обучение по подводна диверсия за тюлени. Изкара почти шест седмици от двадесет и шестте, когато неговите големи крака му изневериха.

Въпреки това не отстъпваше на никой тюлен в света, а за действия във враждебна обстановка го биваше повече от 99 процента от тях. Много хора могат да скачат от самолет и да патрулират, ако им заповядат. В наше време все по-малко са хората, които успяват да убият врага си. Уондър е един от тях — истински ловец. Той е от онези агресивни, енергични задници, които търсят мисии, а не чакат да им наредят да ги изпълняват. Стиви беше убил повече теснооки от всички в „Зелената група“ освен мен, разбира се.

Томи се беше съгласил доброволно да работи с мен, въпреки че беше командир на „ТЮЛЕН-група 8“ и едно преместване в „Зелената група“ означаваше слизане надолу по йерархичната стълбица от командир към изпълнител на заповеди. Изобщо не се интересуваше от звания и постове. За него беше важно да прави онова, което е учил цял живот — да убива теснооки. Томи е мой тип воин. И той като мен води отпред, не иска от тях да вършат нищо, което преди това не би направил.

Доказателство за успеха му беше, че настоящият комодор на войната със специални методи — плешив смотан бюрократ с писклив глас, когото ще нарека полковник Сфинктер Боклук Младши, беше опитал да изпрати Томи на шестмесечно пътуване със самолетоносач, а това не беше работа като за командира на „Група 8“. Защо? Защото Томи харчеше твърде много пари за обучение на хората си за война и не отделяше достатъчно време за игра на футбол, бейзбол и волейбол. За комодор Боклук по-важна беше спортната лига на базата в Литъл Крийк, отколкото бойните умения на „ТЮЛЕН-група 8“ и понеже Томи не беше на същото мнение, Боклук искаше да се отърве от него.

Особено се радвах, че Томи е с мен, защото беше служил с Британските специални сили по една двегодишна обменна програма. Дори беше поддържал връзки с някои старшини от Кралските военноморски сили — те му бяха помагали по време на първоначалното обучение, на което Специалните сили подлагат всички новодошли. Знаех, че ако Томи е тук, ще можем да заобиколим създадените от Джеф Лайъндейл пречки.

Ник Гръндъл Гадния пресуши втората си бира и се понесе към бара за още. Бях го избрал за „ТЮЛЕН-група 6“ още когато беше едва сто и десет килограмова двадесетгодишна попова лъжичка. Десет години по-късно, когато трябваше да поема командването на „Червената клетка“ по заповед на командващия, открих какъв смъртоносен жабок е станал. Тогава Ники Гръндъл вече беше пролял кръв в бой. Той беше единият от двойката плувци, които по време на операцията „Справедлива кауза“ взривиха личния боен катер на генерал Нориега — „Presidente Porras“. Беше направил сам взривните заряди с експлозив C-4, които заедно с един друг тюлен отнесъл на половин миля разстояние. По рецепта трябвали петстотин грама експлозив. Следвайки моето авторитетно мнение за войната със специални методи, Ники използвал един килограм — и взривът изхвърлил тритонните дизелови двигатели на катера на 150 метра навътре в пристанището.

Широките рамене на Хауи Калуа не ми позволяваха да видя какво има от другата страна на масата. Сега Хауи е главен старшина. Помня го като помощник-боцман трети клас във Виетнам. Предпочиташе патрулите от двама души, които продължаваха по пет-шест дни, пред обичайните еднонощни мисии за плячкосване и стрелба с шест души. В деня, когато го срещнах, беше в черна пижама, ходеше бос и носеше само нож и толкова мини, гранати и детонатори, колкото можеше да побере голямата му раница. Според легендата между тюлените Хауи е убил в ръкопашни схватки най-много теснооки от всички други жабоци във Виетнам. Самият той казва, че не са повече от сто. Но от ордена „Кръст на Военноморските сили“ и трите „Сребърни звезди“ може да се разбере, че е скромен човек.

Тъй като Док Трембли остана в Кайро, Дюи Пачия крак беше последният човек в групата. Алън Дюи е нисък и едрогърд стрелец от равния като тепсия източен бряг на щата Мериленд. Неговото призвание е, разбира се, алпинизмът. Ветеран от „ТЮЛЕН-група 6“ и „Червената клетка“, Пачия крак е син на един помощник-боцман от Втората световна война, който е бил в частите за диверсионни действия при военноморски бойни действия — предшествениците на групите за подводна диверсия и на тюлените. Баща му е участвал в десанта в Нормандия^[5]. Имаше и по-малък брат — сега младши лейтенант втори клас в „ТЮЛЕН-група 4“. Участвал е в бойни действия в Гренада, Панама и Сомалия.

В Гренада Пачия крак — тогава младши лейтенант първи клас — се беше ядосал много, когато операцията се превърнала в пълно осиране. Разузнавателна информация нямало. Четирима от хората му се удавили, когато старшият командир на тюлените, който водел отзад, в случая от борда на кораб на няколко мили, заповядал на взвода на Пачия крак да скочи във водата при двуметрови вълни с повече от петдесет килограма оборудване. Въпреки загубите Пачия крак завел изтощените оцелели бойци до целта им — вилата на губернатора. А когато се натъкнал на 120 тежко въоръжени кубинци, започнал да ги тръшка и подрежда като трупи. Само той трябва да е убил тридесет от тях.

Армията би възнаградила постиженията на Пачия крак с почетен медал. Аз бих го предложил за „Сребърна звезда“. Но командващият „ТЮЛЕН-група 6“ по онова време беше човек, когото ще нарека Арт Харис, който всъщност никога не е искал хората му да убиват никого и направи необходимото постиженията на Пачия крак да потънат в лавината хартия, която обикновено следва бойните действия. Нито една от „поканите за танц“ — отчетите след бойните действия, предавани от командирите на поделения — не споменаваше изключителните постижения на Пачия крак в условията на обстрел.

Седяхме вече около час и обмисляхме възможностите. Нито една не изглеждаше достатъчно обещаваща. Доста добре ме бяха заклещили между Пинки Фъшкията и сър Обри. Пинки не ми оставяше никакво място да мърдам, а сър Обри беше разпоредил да работя с едно шибано конте. Добре ме бяха оформили.

Е, винаги съм смятал, че когато си в засада, единственото нещо, което трябва да правиш, е да нападаш. Да — Пинки Прескът, сър Обри Дейвис и майор Джефри Лайъндейл ме бяха хванали в засада, мамицата им. Браво. Сега беше мой ред.

Изпих третата чаша бира и оставих чашата на масата.

— Сега слушайте, задници.

 

 

Томи Т. взе първия влак за Пул — малкия пристанищен град на югоизточния бряг на Англия, където се намираше щабът на Британските специални сили. Той все още имаше приятели там, а на мен ми трябваше информация за Джеф Лайъндейл. Информация ли? По дяволите, исках да зная точно как този задник ръководи поделението си.

Стиви Уондър отиде в „Марийн Хаус“, където се намираше контингентът от охраната на американското посолство, за да изпомпа информация от заблудените дечица на чичо Сам. Що се отнася до слуховете, морските пехотинци знаят всичко. Гадния и Пачия крак се разходиха из коридорите около кабинета на главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа. Оглеждали секретарките, надували мускули и със сладки приказки се вмъквали в колкото е възможно повече канцеларии, като събирали разузнавателна информация под зоркия поглед на Ханси. Единственото място, в което не успели да проникнат, било комуникационният център на шестия етаж. Там зад прозорци с решетки, армирани стени и тавани и врати като на сейф се намираха осем стаи с най-модерно оборудване за събиране на информация, сортираха се отчети от разузнаването на радиосигнали и се изпращаха зашифровани съобщения по целия свят. Дори Ханс не можеше да влезе там, без някой да знае това.

През това време Хауи Калуа взе метрото до Ист енд в Лондон, където се намира най-големият в града магазин за армейски стоки „Силвърманс“. Хауи носеше всичките ми дребни и списък за пазаруване върху две страници.

А аз ли? Аз се обадих на една стара приятелка от третия етаж на американското посолство отвъд площада. Тук нашите съотечественици от организацията „Християни в действие“ имат офис. Старата ми изгора се казва Нанси и все още хранеше към мен достатъчно топли чувства, та ми позволи да използвам секретния й компютър за два часа, за да направя известни проучвания из базите данни за новия си познат „Наричайте ме Ишмаел“ — лорд Брукфийлд. Докато пишех на клавиатурата и четях, тя масажираше врата и раменете ми. А след като отпечатах цял куп документи, отидохме в апартамента й в Саут Кенсингтън, за да масажира и други части на тялото ми.

 

 

Съгласно отпечатаната информация той е единственото дете на лорд Луис Брукфийлд и на неговата жена Хагар — най-голямата дъщеря на бедуински шейх от племето авафи. Лорд Луис е бил уважаван учен арабист от Оксфорд, доброволно постъпил както много други от британския елит на служба като командос по време на Втората световна война. След обучението Луис бил изпратен в Либия, където служил в елитна бригада, известна като „Пустинните плъхове“. Когато кампанията в Северна Африка приключила, бил изпратен в Палестина, където ръководил разузнавателна мрежа от бедуини, за да разкрива агенти на Оста^[6].

Разказва се, че скоро след войната имал едно мистично преживяване, когато се изкачвал по планината Синай, за да наблюдава изгрева на слънцето над манастира „Света Катарина“. Някакъв глас му бил казал да отиде в пустинята. Послушал го. Шест месеца се калявал на жестоката наковалня на планината Синай, живял като отшелник, предимно сам. По време на скитанията си прекарал три седмици в един лагер на бедуини от племето авафи до Уади Джебел. Там се влюбил в дъщерята на шейха Хагар. Двамата се оженили по бедуински.

След войната лорд Луис и невестата му се върнали в „Портите на Лаокоон“ — голямото имение в Съри, което Брукфийлд наследил от предците си. Там Хагар родила син, когото нарекли (достатъчно подходящо) Ишмаел^[7].

Детето се радвало на всички привилегии на принадлежността си към висшата класа. Бил добър във всичко, с което се захванел. Участвал в състезания по ски, бил тенисист аматьор от национално ниво. През 1992 г. бил включен в олимпийския отбор на Великобритания по спортна стрелба. Приходите му — над 340 милиона лири на година — идвали от четири и половина квадратни мили имоти в Мейфеър, Найтсбридж и Хампстед^[8]. Имаше дворец от четиринадесети век в Сиена, модерна вила в Болю сюр Мер на Френската Ривиера, къща в Лез Амантс над езерото Леман и малка къщичка на модния карибски остров Мистик (където и някои други бележити британци, включително принцеса Маргарет и Мик Джагър, също имат убежища за милиони долари).

Прочетох изрезки от вестници за олимпиадата през 1992 г. и размишлявах над едно списание „Нешънъл джиографик“, в което лорд Брукфийлд се гмуркаше, за да изважда палестински старини при либийския бряг. Светските страници на лондонските вестници ми представиха портрета на уверен в себе си, но съвсем не надут млад мъж. Беше упорит като мен — постигаше повече от възможното и никога не се отказваше и не зарязваше нищо по средата.

Отпочинали и масажирани, ние се върнахме в посолството, откъдето се обадих на стария си приятел Тони Меркалди от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ по една от секретните линии на ЦРУ. Обеща ми да провери името на лорд Брукфийлд в базата данни на разузнаването, въпреки че не беше го чувал никога и се съмняваше, че ще се намери нещо интересно. Половин час по-късно се обади, за да се извини и да ми каже, че „Наричай ме Ишмаел“ има досие в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната. Било доста дебело.

— Какво пише в него? — попитах.

Тони започна с биографичния материал, който почти се покриваше с бележките на ЦРУ — вероятно двете агенции бяха използвали едни и същи източници. След това премина към настоящето. Каза, че неговата агенция счита, че Уайтхол използва Брукфийлд като дипломатически обратен канал до няколко арабски лидери в Персийския залив по време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“. Използвали са го и да предава съобщения до два от иранските режими след Аятолах Хомейни. Имал, както пишело, „близки лични отношения“ със сирийския президент, предводителя на Пакистан и кралското семейство на Саудитска Арабия.

Тъй като бил използван да предава секретна информация, Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ наредило на шпионите си да погледнат лорда по-отблизо. Тони беше разгледал отчети, отразяващи в хронологична последователност действията на Брукфийлд от името на британското разузнаване, задържането му в Ливан, приятелството му с Джеф Лайъндейл, дори и личната му охрана, предвождана от бивш сержант от Специалните сили на име Тод Стюарт. Името му било въведено и в компютрите на Агенцията за националната сигурност, което означава, че международните му телефонни разговори се следят. Последното обаждане, отразено в досието на Брукфийлд, било от миналата седмица — неизвестно лице се обадило до къщата на лорд Брукфийлд от Кайро.

Информацията на Мерк напълно съвпадаше с тази на ЦРУ. Най-новият доклад от Ленгли бе психологически профил, направен преди по-малко от три месеца. В него се излагаше предположението, че младият лорд Брукфийлд може би страда от хроничен стокхолмски синдром, породен от тримесечното си затваряне в Баалбек^[9], т.е. чувство, че се идентифицира с мъчителите си и действа вместо тях. Основанията за това бяха, че политическите му възгледи или поне онези, които излагаше в честите си статии за вестници като „Таймс“ и „Лондон обзървър“, бяха станали значително промюсюлмански след престоя му като заложник.

Четири часа и половина по-късно, когато бях приключил с търсенето, влязох в хотела. Във фоайето ме чакаше лорд Брукфийлд. Седеше на тапициран диван, а обутите му в идеално изгладен панталон крака бяха скръстени в глезените. Четеше „Лондон таймс“ през малки очила с рогови рамки. Точно зад гърба му, скръстил ръце, стоеше най-страшният чернокож, който някога съм виждал — висок почти два метра и с огромни мускули.

Брукфийлд ме видя, когато влязох, пъхна очилата в джоба на сакото си и стана, за да ме посрещне. Сянката му се раздвижи и ме загледа така, както Schutzhund^[10] ротвайлерите гледат потенциалната си жертва.

— Полковник — каза Брукфийлд и протегна ръка, — надявах се, че ще ви видя.

Разтърсих ръката му.

— Приятно ми е да ви видя, лорд Брукфийлд.

— Мислех си, че няма да е зле да идем в моя клуб отсреща и да си побъбрим — може да опитате шерито. Специално за нас го внасят.

Звучеше добре. Погледнах нагоре към тъмното привидение, което скриваше всички лампи.

— Кое е това чудовище Франкенщайн?

— А… моят спътник и телохранител, Тод Стюарт, от Айл ъф Скай^[11]. Огромен е, нали?

Не можеше да се отрече. Стюарт вероятно тежеше сто и двадесет кила, макар че телесните му тлъстини в никакъв случай не бяха повече от 1 процент. Кръглото му лице, подчертано от тънки мустаци, беше безизразно. Имаше студени очи на кобра, каквито отличават професионалните стрелци. Носеше модерен костюм с двоен ревер от кариран плат, но вместо с обувки беше с черни каубойски ботуши от — погледнах още веднъж, за да съм сигурен — акулова кожа. Косата му беше прибрана като моята — назад в плитка, като се спускаше по гърба му, само че беше завързана не с плебейски ластик, а с няколко ленти от шотландско каре.

— Чувал съм за чернокожи ирландци, но вие сте първият чернокож шотландец, когото някога съм срещал. — Протегнах ръка, но не й обърна внимание.

— Моля те да извиниш Тод. Той ненавижда да се докосва до хора, освен ако не е абсолютно наложително.

— Кога става абсолютно наложително?

— Когато ги убива — небрежно отговори Брукфийлд. — По време на Фолклендската кампания получи похвала за извънредни заслуги. Той е специалист по ръкопашния бой. Ножар. Прониквал е в аржентинските позиции, а след това е прониквал в самите аржентинци.

По лицето на Брукфийлд премина кисела усмивка.

— Разбирате ли, след като ме отвлякоха в Ливан, реших, че може би съм по-привлекателна мишена, отколкото съм си мислил. Затова Джефри ми намери Тод. Той тъкмо бил напуснал Специалните сили след двадесетгодишна служба и си търсел работа. Това беше преди осемнадесет месеца — оттогава сме заедно. Успява да ме опази цял-целеничък. Добро споразумение, не смятате ли?

— Щом сте жив, лорд Брукфийлд…

Излязохме от хотела и се върнахме по Дюк стрийт на Гроувнър скуеър, свихме наляво, пресякохме Брук стрийт и отидохме към следващата пресечка до врата с цвят на слонова кост и без табелка. Номерът на къщата беше 69. Брукфийлд отвори тежката врата и ме покани с жест да вляза пред него.

Не беше нещо особено. Всъщност дори беше занемарено по изтънчен начин, както повечето лондонски клубове: окъсани стогодишни персийски килими по пода, протрити кожени фотьойли и добре износени маси. Но мраморното фоайе беше впечатляващо, а по стените висяха картини от стари майстори. Брукфийлд ме заведе в една зала с дълъг бар и изглед към запуснат двор.

Един барман — на около осемдесет години — в раирана жилетка се усмихна щастливо при влизането ни.

— Добър ден, милорд — каза той широко усмихнат.

Седнахме един срещу друг в стари кожени фотьойли, а на сребърен поднос между нас стоеше половин бутилка „Савил клуб фино̀“ и литър „Сан пелегрино“^[12]. Тод остана прав на вратата.

Брукфийлд, който пиеше от бутилираната вода, вдигна чашата си за поздрав:

— Наздраве.

Вдигнах чашката си с шери към него. Отпихме. Зелените му очи не се отделяха от лицето ми.

— Не сте такъв, за какъвто се представяте, полковник.

— Какво имате предвид?

— Доста добре играете ролята на побойник. И все пак сте доста изтънчен, нали?

— Вие го казвате.

— Знам, че сте преминали през всички звания — мустанг. Нали така американците наричат старшините, които стават офицери?

Поклатих глава.

— Освен това знам, че имате диплом за висше образование въпреки склонността ви към вулгарности, насилие и шокова тактика.

— Непредсказуемостта е важен, дори съществен елемент на бойните действия със специални методи. На мен ми е полезна. — Отпих, като го наблюдавах. — Е, лорд Брукфийлд, или Ишмаел, какво има, мамицата му? Защо ме поканихте да си поговорим на четири очи?

Усмихна ми се.

— Вярвам, че подценявате противника. Искам да коригирам това.

— Имате предвид приятеля си Джеф?

По израза на лицето му разбрах, че не е харесал малката ми шега.

— Разбира се, че не. Говоря за онези, които убиха вашия командващ.

— Те са терористи. Ще умрат.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Защото тези „терористи“, както така спокойно ги определяте, са всъщност добри хора по душа независимо от действията им. Проблемът е, че те просто са били тормозени от вашето общество. Омръзнал им е антиислямският тероризъм на Запада, останал от историята и основан на карикатури, предубеждения и невежество. Изморени са от бедност и слабо образование и от това, че другите се възползват от тях. Омръзнало им е да бъдат убивани от другите, докато вие — ние — от Запада стоим и гледаме.

— И затова реагират, като убиват невинни хора.

— Може методите им да не ви харесват, но те са разбираеми след толкова много години унижения. Това е начинът да привлекат вниманието към проблемите си, да накарат останалата част от света да се пробуди. Но не там е работата. Работата е в…

— Точно там е работата. Не искайте от мен да съчувствам на тълпа задници, които вярват, че билетът за пътуване с вълшебно килимче до рая започва от взривяването на лека кола или на самолетоносач. Не искайте от мен да съжалявам торби с лайна, които убиват невинни хора.

— Възгледите ви са ограничени. Това са възгледите на типичен необразован военен убиец от Запада. Мнението ми за вас е по-различно, полковник. Нека за минутка погледнем нещата от друг ъгъл. Вземете войната в Персийския залив. Западните страни гледаха на това като на велик съюз. Но за лишените от права мюсюлмани представляваше съвременен кръстоносен поход — християнството и покварените му арабски съюзници срещу чистотата на исляма. Това е урокът, преподаван в джамиите от Фез^[13] до Кабул.

— Но този възглед е погрешен.

— Може би е така за човека от Запад, за немюсюлманина. Вие, полковник, трябва да се поставите на наше място, както се казва. Погледнете случилите се наскоро неща от гледна точка на мюсюлманина. Например бомбените атентати в САЩ…

— Не можете да отречете, че това бяха терористични нападения, нали?

— Съвсем сигурно мога да го отрека, ако от собствена гледна точка започна война срещу Запада. В този случай мога да определя тези нападения като серия малки, но важни битки, спечелени от моята страна.

— А престъпниците?

— Воини на исляма във великата война срещу неверниците.

— Ако са воини, то аз ще ги преследвам и убивам.

— Няма да е възможно да ги преследвате. Вие сте външен. Те имат подкрепа и инфраструктура. Знаете ли, полковник Марчинко, че хората, които смятате за терористи, могат да идат във всеки един мюсюлмански квартал в Англия и да получат помощ, защото повечето от мюсюлманите, които живеят там, смятат, че са подложени на дискриминация от Запада? И затова гледат на тези, ъъ, смъртоносни активисти точно както селяните, живеещи около Нотингам, са гледали на Робин Худ.

Смъртоносни активисти — що за определение за убийци, които безразборно избиват невинни хора. Колко изтънчено. Колко политически правилно. Очевидно беше, че му се удава да борави с думите. Оставих ги без коментар.

— Робин Худ?

— Да. И не само в Англия. Алжирците и тунизийците във Франция, турците в Германия, либийците в Италия, палестинците и ливанците в Съединените щати — те също биха дали убежище на всеки, който се изправи в защита на исляма срещу клеветите, погрешните идеи и предубежденията на Запада. Освен това вярвам, че всички те, независимо от коя страна произлизат, са като селяните от Шерууд, които очакват завръщането на своя крал Ричард.

Този аргумент не ме впечатли.

— Има да чакат много, много дълго.

— Времето няма значение, полковник. Виждате ли, мюсюлманите имат вяра — непоклатима вяра. Ние вярваме в Корана, вярваме в себе си, вярваме, че ще продължим да вярваме. Трябва.

— Трябва?

— Историята и религията са двата велики крайъгълни камъка на исляма. Всяка от тях ни учи, че трябва да вярваме. Ето защо мюсюлманите са страстни ученици по история. Разбира се, аз гледам на тях като на сираците на историята — отхвърлени, подигравани, преследвани и бедни.

— Ами всички онези пари от нефта в Персийския залив?

— Имах предвид бедни в духовен смисъл. Богатствата не значат нищо. Те са просто средство за постигане на цел — възстановяването на многонационалния ислям. Нашето падение започва, когато Боабдил^[14], последният мюсюлмански властелин в Испания, е предал ключовете на град Гренада през 1492 г., а по една случайност това е същата година, в която Христофор Колумб е отплавал за новия свят. Това падение продължава и днес — доказателството е как Западът изоставя мюсюлманите в бившата Югославия. Ако наистина представлявахме сила, с която е необходимо да се съобразяват, то този геноцид нямаше да бъде позволен.

Отпи от водата си.

— Вие гледате на нас като на карикатури, полковник Марчинко. Ние не сме карикатури. Гледате на нас като на „фундаменталисти“, които се жертват за така нареченото от вас „пътуване върху вълшебно килимче“. Ние сме повече от това.

Интересно ми беше, че включва и себе си в това число, и му го казах.

— Да, ние. — Изгледа ме със същия откачено блажен поглед на нововъзроден религиозен фанатик. — Преминах към исляма по време на престоя си в Баалбек. Това е съдбата ми.

Това беше ново. Нямаше го в досието на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ. Но отлично потвърждаваше предположенията на ЦРУ, които бях чел в посолството. Стокхолмският синдром. По дяволите, тоя беше откачил напълно.

— Съдба ли?

— Да — категорично заяви той. — Но моя съдба е да използвам и всичките си знания, сили и средства, за да помагам на Запада да разбере исляма и да помогна на исляма да се помири със Запада. Аз съм уникален, полковник. Аз съм човек на двата свята — вашия западен свят и моя източен свят. Може да ви е трудно да проумеете това, но цяло едно общество счита, че Западът е неморален, упадъчен и корумпиран. За онези, които следват исляма, което означава „подчинение“, има само един път — пътя на джихад.

— Мюсюлманската дума за свещена война.

— Това е едното определение — най-честото. Нормално е вие, офицер от военноморския флот, да дефинирате джихад по този начин — отговори Брукфийлд, като очите му дълбаеха моите. — Но има и друг превод. Джихад означава и тотално, върховно, безгранично, неизмеримо, всестранно усилие.

— Това го разбирам. Точно на такова нещо тюлените се учат по време на базовото обучение.

— Базово обучение ли?

— Базово обучение по подводна диверсия. Мислете за това като шестмесечно ритане по топките.

Погледна ме, сякаш съм му предложил нещо отвратително за ядене.

— Онзи вид усилие, който афганистанците използваха, за да изгонят съветските нападатели и да победят Червената армия, не може да се сравни с така нареченото базово обучение на армията — каза той с подигравателен тон. — Формирайте нова база на мисловните си процеси, полковник.

— Трябва ли?

— Да. Според нашия начин на мислене в Афганистан една от суперсилите в света беше победена от непрестанната вяра.

Нямах намерение да го оставя така.

— А да не говорим за онези седем милиарда долара помощ от Съединените щати.

Очите му светнаха гневно.

— Парите нямаха значение. Най-важното, полковник, е, че в нашата свещена война имаше три милиона мъченици, а ако джихад го изисква, ние сме готови да предоставим още три, четири, пет милиона, всички хора, които са необходими за постигане на целите на нашия джихад.

— Отново джихад.

— Да — отново джихад. Тотално усилие. Точно тази дефиниция ме кара да ви предупредя отново: не подценявайте тези хора. Може да бъде опасно за вас. В края на краищата ние победихме една суперсила.

Ето ти го пак — „ние“, а не „те“. Внимателно го изучавах. Изразът на лицето му беше страховит. Съвсем ясно беше, че е откачил.

Е, време беше да го върна отново в реалния свят. Изпих напитката си и шумно фраснах чашата на масата.

— Лорд Брукфийлд, имаше голяма разлика между Съветския съюз и Съединените щати. Повярвайте ми, прекарал съм повече от тридесет години в работа на точно това бойно поле, така че зная какво говоря.

— Но целта ви винаги беше да опазите своята страна — в стратегията си вие и Съветският съюз разчитахте на теорията на взаимно осигуреното унищожение, за да си гарантирате, че никой няма да стреля първи. Онези, които започват джихад, са различни. Те, полковник, желаят да заплатят всякаква цена. Смъртта не значи нищо. Вие, неверниците, не можете да достигнете дълбините на нашата страст. Освен това вашите военни са обвързани от прекалено много правила и политически решения, за да могат в наше време да са ефективен противник. Вашето общество е твърде голямо, твърде открито, твърде наивно, за да може да победи общество, което желае да се жертва, за да победи.

Усмихнах му се.

— Може би е така. Но пък нали съществувам и аз.

— А, да. Вие. Свирепият воин единак на Америка. — Изгледа ме по неописуем начин, но мога да кажа, че ми се струваше страшен. — Вие, полковник, сте едно предизвикателство.

Зелените му очи проникваха в моите. Изведнъж разбрах какво цели с всичко това. Това беше битка между мен и него. Хареса ми.

Сега беше мой ред. Започнах да го гледам, докато отвърна поглед.

— Ако някога сте чели книгите ми, лорд Брукфийлд, ще разберете, че тюлените са опасни, когато ги предизвикат. Всъщност ставаме абсолютно и шибано смъртоносни.

— Да, установих това.

— Е, установи и това, миризливецо, защото, както казваше старият старшина, „отново ще срещнеш този материал“: когато аз започна джихад, не вземам пленници.