Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Team, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия ІІІ. Зелената група

Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 23

ИК „Атика“, 1995 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Влизането с взлом никога не е било между силните ми качества. Винаги съм го правел, като избивам шибаната врата от пантите и влизам като ураган. Но понякога по време на мисия трябва да се прояви малко повече финес. Ето защо като ЖК — Жабок Командир — на „ТЮЛЕН-група 6“ изпратих дузина склонни към престъпни деяния попови лъжички от моите на училище по направа на брави, където освен шперц 101 те овладяха основните тънкости на дешифрирането на шифрови ключалки, отпъване на запънките в бравите на сейфовете и отлостване на заключващи лостове.

В „Червената клетка“, където мисията ни включваше влизане в най-важните съоръжения на страната, развих още повече неконвенционалните таланти на бойците си, като накарах един човек, с когото Стиви Уондър беше ходил на училище в гимназията в Джексън Хайтс, да им втълпи изначалните принципи на заобикалянето на електронни аларми за защита от крадци. ВО, т.е. Въпросният Образ, се казва… е, ще го нарека Еди Взломаджията.

Еди е ирландец, висок метър и шестдесет и пет, и има същата черна блестяща прическа тип помпадур като на Деси Арназ[1]. Тежи около шестдесет килограма и всъщност може да си купува дрехите от юношеските щандове в повечето магазини. Еди работи само двадесет и пет дни в годината. Двадесет и четири от тях прекарва в изготвяне на планове за това, как да открадне нещо — най-често това са цели камиони с кожи и каси с необработени диаманти. На двадесет и петия ден свършва работата. Винаги работи сам и затова никога не са го хващали, никога не са му вземали отпечатъци и никога не се е налагало да дели с някого откраднатото. За последните седемнадесет години изкарвал към четвърт милион долара годишно, освободени от данъци, а това му осигурило прекрасно имение в Бимини, десетметрова яхта от клас „Хатерас“ и вярна съпруга италианка, католичка, която е с единадесет години по-млада от него и няма представа с какво си вади хляба.

В мига, в който Уондър ми разказа за приятеля си, разбрах, че искам да го наема. Той щеше да бъде идеалният учител за „Червената клетка“ по заобикаляне на сложните електронни алармени системи, каквито има в складовете за ядрени оръжия — системи с инфрачервени и звукови сигнали, или лазерните системи на ядрените подводници от клас „Бумър“, или пък пасивния магнит на реагиращите на движения устройства, използвани от повечето отбранителни инсталации.

Срещнахме се в един бар в Лонг Айлънд. Предложих му 15 000 долара от вашите данъци за едноседмичен курс по влизане с взлом.

Еди ми се обиди.

— Петнайсет бона? Ти какво бе? — Изплю дъвката си и дръпна от цигарата си „Кемъл“. — Ти какво бе? Да не си откачен?

Не мислех, че съм луд.

Той беше на друго мнение.

— Ти какво бе? Предлагаш ми шибани пари? Ти какво бе? А? Та това е шибаният ми патриотичен дълг.

Докато си проправяхме път около дом „Брукфийлд“ за предварително разузнаване, казах наум една благодарствена молитва за Еди Взломаджията. Чертежите на Уондър показваха три скрити системи за сигурност. Имаше тясна, почти незабележима лента фолио около богато украсените каси на прозорците на приземния етаж — само да прекъснеш връзката, като счупиш стъкло, и алармата се включва. Самите рамки на прозорците също имаха аларми с магнитни датчици. Отвориш ли прозореца, алармата се задейства. Това за първия етаж. Прозорците на втория етаж, на седем метра над земята и на два метра под стряхата, нямаха нито ленти, нито магнити.

Вратата на сервизния вход беше подсилена с тежка стоманена решетка. В рамките на прозорците на кухнята, килера и стаите за прислугата също имаше забити дебели стоманени решетки. Вероятно всички врати на дом „Брукфийлд“ имаха електронни контакти — при отваряне алармата се задейства — или притискаща пластинка до пантите.

Отидохме до Лондон, паркирахме колите в един невзрачен гараж до станция „Виктория“ и взехме метрото до Белсайз, където наехме стаи в непретенциозен хотел. Отидохме пеша до Хампстед, като се оглеждахме. Бяхме общо осем души. Томи, Мик, Уондър и аз трябваше да извършим престъплението. Гадния, Пачия крак, Карлосито и Гризача трябваше да осигурят охраната отвън, докато ние си вършехме работата.

Бяхме пътували с малко багаж. Уондър си донесе всепризнатия комплект шперцове „Бей Ридж“. Аз им бях раздал осем миниатюрни приемо-предавателя — секретни радиоапарати със закодирани честоти, не по-големи от уокмени, които се закачат на колана, в ухото се слага слушалка и се говори по тънък микрофон. Батериите издържат малко повече от шест часа, а целият апарат тежи по-малко от двеста и петдесет грама. Носехме и миниатюрни фенерчета, фотоапарат „Минокс“, хирургически ръкавици, две капронови въжета по три метра и подходящо оръжие. Всички от екипа, които щяха да влизат в къщата, носеха раници, за да могат да си вземат сувенири. Струва ми се, че не се различавахме по нищо от обикновени туристи, стига обикновените туристи да приличат на отбор ръгбисти.

Мик, Уондър и аз първи стигнахме на мястото. Срещата ни беше в „Масоните“ — една кръчма на стотина метра от дом „Брукфийлд“. Намерихме места до полукръглите прозорци. Пихме бира „Гинес“, докато чакахме да пристигнат другите.

Философията на Еди за влизането с взлом до голяма степен приличаше на моята доктрина за диверсионната война. Той правеше нещата просто, глупаци. Почти винаги се вмъкваше през „задната врата“. „Влизайте оттам, откъдето най-малко ви очакват“ — проповядваше той като добрите мастър старшини тюлени.

Но ако питате мен, Еди беше попаднал на послушно паство. Навремето като лейтенант с жълто около устата заведох взвод „Браво“ по река Май То до остров Ло Ло във Виетнам и тогава не нападнахме мистър Чарли по канала от запад — откъдето той ни очакваше да се обадим.

Вместо това влязохме от „задната врата“ от изток: това беше забранено от закона дълго мъкнене из тиня над коленете и остри като бодлива тел къпини, отровни змии, мини и други всевъзможни смъртоносни препятствия. Но когато ударихме мистър Виктор Чарли, той гледаше в обратна посока, което означаваше, че можехме да го избиваме в големи количества, преди да разбере какво става. Навремето моята малка разходка до Ло Ло беше наречена най-успешната операция на тюлените в делтата на Меконг. Най-успешната.

Е, Еди Взломаджията като всеки добър неконвенционален воин също беше си изградил навика да удря там, където най-малко го очакват, въпреки че това може да означава повече работа отначало. Ако влизате в сграда, обясняваше той, значи трябва да се намърдате през покрива.

Покривът може да е трудно достижим, но често е най-слабо защитената част на сградата. Дори да пробиете дупка в него, пак може да не задействате алармите. Освен това за охраната е по-трудно да забележи човек, който работи шест или седем етажа над земята. В края на краищата, както каза Еди, повечето хора никога не поглеждат по-високо от нивото на очите си.

Затова се качихме нагоре. Знаете ли кое е най-хубавото на английските къщи? Водосточните тръби. Британците строят къщите си, като използват стабилни, добре излети, здраво закрепени чугунени водосточни тръби, по които изкачването е лесно като по стълба. Дом „Брукфийлд“ представляваше самостоятелна постройка и имаше две водосточни тръби — една десетсантиметрова на предната и друга на задната стена.

Разположих часовите си. Пачия крак отиде до „Масоните“, Карлос — под стряхата на черквата „Свети Джон“, Гадния — близо до полицейския участък на ъгъла на Хампстед хай стрийт, а Гризача — зад дом „Брукфийлд“, за да пази всички ни оттам.

Нямаше смисъл да привличаме вниманието. Отидохме зад къщата, втурнахме се нагоре като маймуни след банан и се претърколихме над декорираната стряха. Наклоненият керемиден покрив ни осигуряваше средно добро прикритие. Изпълзях до комина и проверих дали е горещ. Студен беше, а това ми подсказа, че отоплението вътре е спряно. Сложихме си хирургическите ръкавици.

Нямаше начин да влезем през покрива, без да го пробием. На два метра под билото на покрива видяхме прозорец. Мик и аз хванахме Уондър за краката и го спуснахме надолу с главата, за да провери много внимателно дали няма аларма.

— Не. Тоя не е защитен. — Отвори го и се вмъкна вътре. — Слизайте, водата е чудесна.

Томи завърза двете въжета едно за друго, завърза ги за комина и ги хвърли от покрива. Един по един се спуснахме и влязохме през прозореца.

— Вътре сме — прошепнах на часовите си. Беше лесно — почти прекалено лесно. Но аз исках да вляза.

— Проверка — обади се Карлос. — Тук е тихо.

— Добре. — Намирахме се в стая, която, изглежда, е служила за прислугата. Беше малка — не повече от два и петдесет на четири метра. Имаше легло с желязна рамка, чиято пружина висеше забележимо, масичка и люлеещ се стол, както и малък гардероб. Малко окъсано килимче като за молитви лежеше до края на леглото върху стария линолеум.

Открехнах вратата.

— Да тръгваме.

Слязохме по едно стръмно и скърцащо стълбище. Никак не ми хареса шумът, който вдигахме. Стигнахме втория етаж и продължихме надолу по изтърканите дървени стълби. На първия етаж спрях пред малка масичка за иконома. Отгоре имаше поднос с няколко чаши. Потърках една — пръстът ми остави широка диря в прахта по нея.

— От доста време не е имало хора тук.

Отворих вратата пред себе си. Помните ли онова старо телевизионно предаване „На горния етаж, на долния етаж“? Е, ние се намирахме на долния. Сега беше време да видим как живее другата, богатата половина на човечеството. Влязохме в богато украсена дневна стая. Мебелите бяха в стил Луи XIV. Гоблените — от Обюсон[2]. Стените — боядисани в яркочервено и очертани с бяло и златисто. На една от тях висеше гоблен, а на другата — огромна картина с ловна сцена от някой от старите майстори. Имаше и венецианско стъкло и месингови статуетки от Тоскана. От двете страни на тапицирания с раиран плат диван стояха огромни свещници.

Шашна ме шкафът под гоблена. Дълъг два и половина и висок два метра с инкрустации от седеф в черното дърво.

Ченето на Томи увисна в захлас.

— Това е старинен сирийски сватбен сандък — със страхопочитание изрече той. — Сигурно е на триста години. Само веднъж съм виждал такъв — в един музей в Дамаск, но тоя е по-хубав.

Другите стаи бяха също толкова богато и пищно украсени. Но ние не бяхме туристи. Чакаше ни работа.

Томи се зае с дневната, хола и библиотеката. Уондър се смъкна в мазето, за да огледа кухнята, килера и избата. Мик и аз се захванахме с кабинета на Брукфийлд, скрит зад фино изрисуван коридор на втория етаж до спалнята му.

Трудно е да търсиш нещо, без да знаеш какво е то. Разгледах книгите върху настолната масичка на лорд Брукфийлд — Коран и Библия, класическата версия на крал Джеймс. Единствените други книги бяха „Свирепия“ и „Свирепия 2: Червената клетка“. Разлистих ги. Беше подчертал някои пасажи, а други — отбелязал с флумастер. Изглежда, се е опитвал да ме опознае. Познавай врага си и така нататък. Пъхнах ръка под дюшека, за да проверя дали не е оставил някакви листа. Нямаше нищо.

— Уондър? — Бях го изпратил да открие и провери отново алармените инсталации. Не искахме да задействаме някакви пластини под килима или детектори на движение.

— Казвай — прозвуча гласът му ясно и чисто в ухото ми.

— Има ли нещо?

— Всичко е наред. Това е система с гайки и болтове. Сигурно, когато лорд Брукфийлд я е монтирал, се е опитвал да си спести някое и друго пени. А ако разбирах от вино, сигурно щях да се впечатля много. Чувал ли си за вино „Шато Петрус“?

— Не.

— И аз. А тоя има стотици бутилки от него. И при това са стари — 1955, 1961, 1966.

— Томи…

— Тук всичко е наред, шкипере. Нищо подозрително. — Замълча. — Хей, Уондър…

— Да?

— „Шато Петрус“ ли каза?

— Ъхъ.

— Ами това струва около хилядарка за бутилка, в зависимост от годината.

Уондър, обикновено спокоен, се стресна.

— Майтапиш се!

Точно сега не бяха нужни разговори, а резултати.

— Хей, задници такива. Я се хващайте на работа.

Обърнах старинния копринен гоблен, за да видя дали под него няма скривалище. Нищо. Обърнах се към Мик, който претърсваше шкафа за книги.

— Откри ли нещо?

Разочарован, поклати глава.

— Не, дотук всичко е чисто.

— Трябва да има нещо.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото така.

— Това не е довод, Дик.

— Слушай, тоя не е чист. Знам го. Чувствам го.

— Чувствата не доказват нищо.

Поклатих ядосано глава.

— Знам, знам.

Приключихме със спалнята и започнахме систематично претърсване на кабинета на Брукфийлд. Преснимах красивото му кожено тефтерче с адреси, страница по страница. Надявах се да излезе нещо. Отключих с шперц ключалката на масата му за писане от осемнадесети век. Чекмеджето беше празно. Понечих да го затворя, но се досетих за една от моите заповеди: Не си въобразявай. Измъкнах чекмеджето и го обърнах с дъното нагоре — понякога хората залепват документи към дъното на чекмеджетата. Брукфийлд не беше от тях. Опипах с ръка целия отвор в масата. На дъската в далечния край на масата беше затиснато нещо като визитна картичка. Извадих я и я разгледах. Визитна картичка — дебела пергаментова хартия на туристическа агенция на улица „Бъртън“ в Мейфеър[3]. С гравирани букви беше написано „Дорийн Симс“. Пъхнах я в джоба си.

В ухото ми прозвуча гласът на Гадния:

— Един полицейски микробус зави от Хай стрийт.

— Гасете фенерчетата. Махнете се от прозорците.

Карлос прошепна:

— Минават край черквата. Всичко е спокойно.

Настъпи тишина.

— Спряха пред къщата.

Ние вътре затаихме дъх. Сфинктерът ми се сви.

— Проверява вратата.

Чакахме.

— Отива отзад.

Никой не помръдваше.

В мозъка ми проникна гласът на Гризача:

— Проверява задната врата.

Господи, тия трябва да са минали точно покрай Гризача, който се беше скрил в храстите до стаите за прислугата.

Гласът на Карлос:

— Излиза още един.

Исусе Христе, какво става?

— Докладвай — прошепнах.

— Почивка за по цигара — отговори Карлос. — Облегнал се е на джипа като Джеймс Дийн[4].

Спрях да се потя.

— Първият се връща — обади се Гризача с очевидно облекчение в гласа. — И двамата се облягат на джипа и пушат.

— Ееее, страхотно — дочух гласа на Гръндъл. — Ако знаете какви кръгчета правят с дима!

— Млъквай, че мамицата ти!

Чакахме в полуздрача. Накрая Карлос даде сигнал за отбой. Гризача въздъхна шумно.

— Кучият му син стъпи точно върху лявата ми ръка.

— Късметлия — нали си биеш чикиите с дясната — захили се Пачия крак.

— Да ти го начукам.

— Хей, хей, момчета, това е сериозно. Нека поддържаме оперативната сигурност.

Пачия крак отговори разлигавено:

— Както кажеш, шкипере! — и се захили като луд.

Половин час по-късно бяхме далеч, седяхме спокойно в „Масоните“ и се наливахме сърцато с бира. Пачия крак ни водеше с шест и се чувстваше отлично.

Освен тефтерчето с адреси и визитката къщата беше идеално чиста. Или поне ние не бяхме открили нищо. Изпих три четворни джина в бърза последователност, но дори и те не подобриха настроението ми. Бях разочарован. Отчаян. Объркан. Бях се надявал на резултати. Но не открихме нищо друго, освен че лорд Брукфийлд живее в безупречен дом, че е купил и двете ми книги и е използвал услугите на туристическа агенция в Мейфеър.

Но ако, както смятах аз, лорд Брукфийлд е терорист или поне симпатизант на терористите, това беше необичайно. Тангата и хората около тях са склонни да оставят хартийки около себе си. Като се започне от дните на Дългия поход на Мао, премине се през престоя на Фидел Кастро в Сиера Маестра и се стигне до кампанията на Че Гевара в Боливия, всеки беше водил дневници, журнали, бележници и други подобни. В Салвадор партизаните от FMLN се мъкнеха натам-насам с тонове хартия в раниците си. Както казваше Ед Кор, един от добрите ни посланици в Салвадор: „Когато не размахват оръжието, размахват моливи.“

Затова празната къща на лорд Брукфийлд ме разочарова. А я прегледахме съвсем внимателно. Томи знае всичко за старинните мебели. Има ли тайно чекмедже, ще го намери. Нямаше такива. Стиви огледа всички стени, търси тайни коридори, сейфове за документи и други неща. Нямаше такива. Мик провери подовете, таваните, че дори и електроинсталацията. Не намери нищо необичайно.

Липсата на доказателства говореше красноречиво, че Брукфийлд не участва, и Мик не се поколеба да изрази това мнение. Но нещо липсваше. Защо? Защото интуицията ми подсказваше, че не е чист. А моята интуиция рядко ме лъже.

Тогава загрях. Къщата беше чиста, защото така е трябвало. Влязохме в нея без проблеми, защото Брукфийлд искаше това. Желанието му беше да огледам къщата му от горе до долу и да остана с празни ръце. Дори искаше да стане така, че и мистър Мърфи да не ни навести.

Разбира се. Дом „Брукфийлд“ беше чист като сняг, защото лордът знаеше, че ще му дойда на гости.

Съвсем в мой стил. Откъде познава стила ми? Познава го, любезни читателю, защото беше чел „Свирепия“ и „Свирепия 2: Червената клетка“. Знаеше, че обичам да влизам с взлом по разни места.

Затова ми беше оставил само каквото искаше да видя. Тефтерчето с адресите. Визитната картичка вероятно беше единствената истинска информация, която бях намерил, но и в нея се съмнявах, защото я намерих „случайно“, единствено нея.

Нямах намерение да нарушавам оперативната сигурност и да споделям това си проникновение.

Мик пресуши бирата си.

— Предполагам, че ще можете да намерите пътя си до „Холидей ин“?

— Питаш нас, специално обучените лица, така ли? — казах. — Не забравяй, скапан, негоден британски заднико, че ние сме елитни командоси диверсанти — можем да си намерим задника с всяка ръка в пълна тъмнина.

— Без подготовка — добави Стиви Уондър.

— И да дъвчем дъвка през това време — обади се Гадния.

— Моля да приемете извиненията ми, любезни господа — отговори Мик и се поклони ниско. Постави три банкноти от по пет лири на бара.

— Още по едно за моите възхитителни, макар и глупави деца — каза той на бармана. — И не им обръщай внимание, ако започнат да се държат тъпо след втората бира — американци са и нашата британска бира не им понася.

 

 

На следващата сутрин се разделихме и си определихме рандеву в 19,00 в гаража, където оставихме колите си. Карлос, Гризача, Томи и Уондър решиха, че понеже са свършили работата си, трябва да се разходят до Хампстед и да потърсят котенца — от онези, дето носят рокли. Гадния и аз отидохме до Финчли роуд и взехме метрото до Бонд стрийт на три-четири преки от Главното командване на ВМС на САЩ в Европа. Исках да се обадя на Ханси, Гадния търсеше емфие от Копенхаген, каквото можеше да купи в дипломатическия американски магазин на улица „Норт Одли“. Аз имах и друга задача: да отскоча до туристическата агенция на Бъртън стрийт, чиято картичка се намираше в джоба ми, за да поговоря с Дорийн Симс.

Оставих Гръндъл на спирката на метрото и тръгнах на юг по Саут стрийт покрай редица модни бутици и ресторанти, след това пресякох Ню бонд стрийт, като зяпах по витрините на антикварните магазини. Завих наляво по Бъртън стрийт и след петдесетина крачки стигнах до една уличка. Зад нея имаше клинообразна кръчма и малка къща от осемнадесети век. Вляво от вратата се намираха три звънеца и три месингови табелки. На най-горната с размери пет на десет сантиметра пишеше: „ТУРИСТИЧЕСКА АГЕНЦИЯ БЪРТЪН, ПЪРВИ ЕТАЖ, МОЛЯ ПОЗВЪНЕТЕ“.

Позвъних.

Един глас отговори:

— Да?

— Снърд. Капитан Хърман Снърд — представих се аз. Попитах дали може да се кача.

Разбира се, можех. Изкачих се по тесните стълби и почуках на вратата. Отвори ми грациозна, с изваяни форми като статуя жена в сако от туид, дълга до глезените рокля и боти.

— Да?

— Вие ли сте Дорийн Симс?

— Да.

Усмихнах се.

— Един приятел ми даде вашата визитна картичка. Казва, че сте чудесни туристически агенти.

— Нима? — Млъкна и ме огледа. Погледът й се спря на неугледните ми дрехи — оръфани дънки, стари маратонки и вярното ми пакистанско кожено яке за 65 долара. Усещах как се пита дали е безопасно да ме пусне вътре. Накрая каза:

— Моля, влезте.

Последвах я. Офисът беше просто, но елегантно обзаведен — от онези скромни, но пищни помещения, които обичат хората с огромни суми пари в доверителни фондове. Снимки с автографи на кинозвезди и рокмузиканти, както и на политици, висяха окачени по стените като някакви икони на поп изкуството. Забелязах и усмихнатия образ на Джеф Лайъндейл, както и на уелската херцогиня. Очевидно Дорийн Симс беше успяла да привлече най-знаменитата клиентела в Лондон.

Настани се зад ниското си бюро с подвижен плот и ме покани с жест да седна на кожения фотьойл срещу нея.

— Е, мистър Снърд? С какво мога да ви бъда полезна?

— Аз съм приятел на лорд Брукфийлд.

— Лорд Брукфийлд? — От погледа й разбрах, че не вярваше много на думите ми. Въпреки това плъзнах визитката към нея. — Той ми даде името ви миналата седмица. Каза ми, че сте супертуристическа агенция — че можете да ми уредите да замина навсякъде, по всяко време и веднага.

— Много мило от негова страна.

Взе картичката и я огледа небрежно. После ме погледна с любопитство.

— Отдавна ли познавате лорд Брукфийлд?

— Не. Наскоро ни запозна общ приятел. Тук съм по работа. Но пътувам много.

— Разбирам. — Върна ми картичката и ме погледна с топла усмивка. — Е, много мило от негова страна. Аз съм уреждала пътуванията му само два пъти — до Италия преди два месеца и сега до Ница.

— Изглежда, знае как да оползотворява отпуските си?

— О, не мисля, че в Италия отиде за отпуск. Заведе със себе си мистър Стюарт и петима съдружници.

Кимнах.

— Да. Разбира се. И отидоха…

— В Абруци. Всъщност в Пескара, на адриатическия бряг.

Посочи към огромна стара карта на света, която висеше в рамка на стената зад бюрото си.

Вдигнах поглед и го спрях върху Италия. Ако тя прилича на ботуш, то Абруци се намира по средата на прасеца. Отново погледнах и този път забелязах нещо — град Пескара. Намираше се точно срещу югославския град Сплит.

Сплит в Хърватско беше една от най-големите бази на бившите Югославски военноморски сили. Освен това беше мястото, откъдето — съгласно източниците на информация на лорд Брукфийлд — „Синовете на Горни Вакъф“ са откраднали миниподводницата „Фока“ и са я използвали, за да взривят кораба на нейно величество „Маунтбатън“ и да убият командващия.

В случай обаче, че са го сторили те.

Хей, възкликвате. Сега пък какви ги дрънка Дики? Защо така изведнъж се чуди дали „Синовете на Горни Вакъф“ са убили командващия, след като има толкова много потвърждаващи доказателства?

Щом питате, ще ви кажа.

• Първо: Аз бях единственият, който потвърди, че намереният от мен стабилизатор за подводница е бил доставен на Югославия преди три години.

Елемент на Мърфи: Лорд Брукфийлд беше казал, че е открадната от „Синовете на Горни Вакъф“. До този момент дори сър Обри, чиито информационни мрежи са адски добри, не знаеше за тази група босненски танга.

• Второ: Сър Обри и Мик Оуен бяха потвърдили съществуването на групата.

Елемент на Мърфи: Но нито сър Обри, нито Специалната бойна ескадра можеха да кажат дали точно „Синовете на Горни Вакъф“ са откраднали подводницата. Със сигурност знаехме само, че един стабилизатор от откраднатата подводница е намерен в главния канал на пристанището в Портсмут.

Това ми остави доста въпроси за размисъл и неприятни предположения.

Знам, че не съм ясен. Но ме следвайте и ще разберете какво говоря.

Един от най-важните елементи на шпионството и специалните операции е заблудата. Например по време на войната в Персийския залив един мъничък взвод тюлени успя да убеди две иракски дивизии, че са заплашени от десант на съединения на морската пехота. Измамата им, която се състоеше в обозначаване на плажа така, сякаш е подготвен за акостиране на войници, взривяване на препятствия и използване на други форми на обезпокояване, караше иракските дивизии да останат в района на град Кувейт — стотици мили от мястото, където щеше да бъде извършено истинското нападение.

В света на шпионите, който великият майстор на шпионажа Джеймс Джийзъс Енгълтън[5] наричаше „пустиня от огледала“, измамата изисква не просто взвод тюлени и петдесетина килограма пластични експлозиви.

Целта е да се създаде поредица събития или факти, които убеждават противника ви, че възнамерявате да вършите едно нещо, докато всъщност се готвите да направите точно обратното.

За да постигнете това, давате на противниците си известно количество истинска информация — в края на краищата те биха се усетили, ако всичко е лъжливо. Но заедно с истинската информация пускате това, което в бизнеса наричат „черна информация“ — дезинформация (виждате ли — казвах ви, че отново ще срещнем този материал).

Както и да е, възможно е истината да е 95 процента и измамата — само 5, но това често е достатъчно: а) да убеди вашия противник, че всъщност се е натъкнал на нещо истинско, и б) да го накара да действа съобразно тази информация и когато се провали, дори да не усети, че са го изиграли. Успеете ли, ще се чувствате като в оня стар филм, „Ужилването“, в който лошият — Робърт Шоу — си тръгва, без дори да разбере, че всъщност Пол Нюман и Робърт Редфорд са му го начукали.

В случая лорд Брукфийлд ни беше казал за някаква нова терористична група, „Синовете на Горни Вакъф“. Всъщност синовете бяха истински танга. Дотук добре. А какво би станало, ако след това вмъкнеше късче дезинформация — че те са откраднали миниподводницата „Фока“ от бившата югославска база в Сплит?

По този начин можеше да ни отклони, да ни накара погрешно да приемем, че тези смъртоносни, отчаяни мюсюлмани са откраднали една подводница „Фока“, отплавали са с нея до пристанището в Портсмут и са я използвали като платформа, от която са атакували кораба „Маунтбатън“ и са убили адмирал сър Норман Елиът и командващия.

Но това не е единственият начин да убиеш един командващ. Синовете — а и всички останали танга — биха могли например да проникнат в пристанището в Портсмут (на мен не ми беше особено трудно да го сторя), да отидат с плуване до кораба, да поставят мините или бомбите или каквото са решили да използват и да се върнат с плуване до брега, както бях постъпил и аз, без да ги видят.

С други думи, за да извършиш тази акция, не ти трябва непременно подводница.

Ами стабилизаторът? — питате. Аз не бях ли предоставил желязно доказателство за теорията на лорд Брукфийлд, като намерих стабилизатора, проследих произхода му и разбрах откъде е дошъл?

Не. Аз просто бях потвърдил, че стабилизаторът е от подводница, доставена на Югославските военноморски сили. Сър Обри потвърди само, че тя е била открадната шест седмици преди нападението над „Маунтбатън“. Но информацията за крадеца на миниподводницата дойде от лорд Брукфийлд. Всъщност сър Обри и аз събрахме две и две. И сега разбирах, че резултатът беше пет, а не четири.

Защото според мен не е невъзможно да се открадне подводницата, да се отчупи стабилизаторът и да се пусне точно посред пристанището в Портсмут, за да може да го открие някой предприемчив човек като мен.

Сигурно звуча като параноик? Е, честно казано, обвинявали са ме в параноя, а тя опазваше мен и хората ми живи.

Унесът ми беше прекъснат от Дорийн, която ми казваше нещо за пътуването на лорд Брукфийлд до Ница. Знаех за това. Но вероятно тя можеше да ми каже защо отива там.

— Ница? Казвате, че е в Ница. Това означава, че ще остане във вилата си в Болю сюр Мер?

Дорийн ми се усмихна. Очевидно познавах лорд Брукфийлд достатъчно добре, щом зная, че има къща на Ривиерата.

— Точно така. Той е в L’Oasis bleue[6] заедно с мистър Хаджи и мистър Юсеф. Ако смятате да ги посетите, бих ви предложила един прекрасен хотел на „Холидей ин“, „La Rèsidence“, съвсем близо до тях е. Или пък бихте могли да отседнете в града в хотел „Негреско“.

Млъкна, свали капачката на една златна петстотиндоларова писалка „Монблан“ и я изправи над бял като слонова кост лист.

— Да направя ли резервация за вас, мистър Снърд?

Значи е заминал за Южна Франция заедно с мистър Хаджи и мистър Юсеф, вездесъщите пакистански майори. Това дребно фактче наистина ме накара да се замисля.

— Не засега, Дорийн — ще ти се обадя по-късно.

Трябваше да свърша някои неща. Да се срещна с някои хора. Исках да отида на Норт Одли стрийт, да нападна петия етаж — там се намира оперативният персонал на Главното командване ВМС на САЩ в Европа — и да разбера какво, по дяволите, има в Ница.

 

 

Тръгнах нагоре по Брук стрийт към Гроувнър скуеър като в мъгла, със забодени в тротоара очи и галопиращи мисли. Лорд Брукфийлд беше водолаз — имаше негови снимки в списание „Нешънъл джиографик“, когато изваждаше финикийската си галера или нещо друго. Отличен стрелец — участвал е в олимпийския отбор на Великобритания. Възприел исляма, по неговите думи, когато е бил заложник в Ливан.

Ами ако не е бил заложник? Ами ако е инсценирал отвличането си и е заминал за Афганистан, за да взема уроци по танго? Ами ако е бил обучаван от някой от хилядите бивши военни специалисти от спецназ службите или от ГРУ или КГБ, които за разлика от мен не получаваха пенсия и не бяха написали два бестселъра? Той можеше да си позволи да наеме цяла бригада такива хора, стига да иска.

В главата ми напираха много въпроси, но отговорите бяха малко.

Сега Брукфийлд се намираше във Франция. Какво, по дяволите, прави там сега след такъв неприятен терористичен акт точно тук, в добрата стара Англия? Нещо не беше наред.

Искам да кажа, че той е важен консултант за британците, а отива във Франция, а всъщност би трябвало да опипва предполагаемата си мрежа от източници, за да помага на сър Обри.

Нещо в уравнението не излизаше. Реших да направя списък на възможностите.

Една от тях бе, че отива на дългоочаквана почивка. Не, това не е в стила му. Лорд Брукфийлд не е от хората, които изоставят започнатото само за да отидат да се излежават на слънце, особено ако става дума за нещо толкова важно, като да консултираш правителството. Следователно е отишъл в Ница, защото за него е важно да бъде там. Защо? Ето това беше въпросът.

Тъкмо пресичах Дюк стрийт, за да изляза на Гроувнър скуеър, когато се заковах на място. Това ми се е случвало и преди — и е спасявало живота ми. Веднъж във Виетнам спрях точно така, с крак, почти допрян в земята върху една дига на юг от Ке сах. Никога няма да разбера защо не направих онази стъпка — мога само да кажа, че у мен се задейства някаква древна алармена система. Както и да е, с крак, замръзнал във въздуха, погледнах внимателно надолу. Там, грижливо вкопан в глинената дига, се намираше един „драконов зъб“. Така наричахме руските миниатюрни мини. Те не убиваха. Само осакатяваха. Стъпиш ли върху им, ти откъсват стъпалото.

Не мога да обясня защо не направих онази стъпка. Но не я направих. И не мога да ви кажа защо не излязох на Гроувнър скуеър. Но системата ми за ранно предупреждение се задейства и както тогава не бях стъпил върху драконовия зъб, сега не продължих по площада.

Вместо това застанах в един вход и започнах да оглеждам района, сякаш е вражеска територия. И колкото повече гледах, толкова повече разбирах, че е точно такава.

Преброих шестнадесет морски пехотинци в сиви цивилни сака и тъмни панталони, разположени около сградата на Главното командване. От издутините на тазовете им можеше да се заключи, че носят оръжие.

Това беше напълно извънредна ситуация. Винаги, когато главнокомандващият се намираше тук, имаше по две заблудени деца на чичо Сам[7], които обикновено бяха отвън и крачеха нагоре-надолу пред старата ограда с шипове от ковано желязо. Но не носеха оръжие. Разбира се, британците забраняваха всякакви оръжия извън сградата и затова всички имаха радиостанции. Така в случай на криза ще могат да сразят с думи лошите типове.

Но както всички знаем, адмиралът не беше тук. Намираше се в Бетесда[8] за операция на пикочния мехур. И въпреки всичко отпред имаше цял шибан взвод морски пехотинци, до един въоръжени, разположени около цялата сграда. Кого очакваха? Шибания президент ли? Дали пък внезапно не са ги вдигнали по тревога от най-висша степен, защото Абу Нидал и цялата банда „Баадер-Майнхоф“ са решили да ги изнасилят групово?

Или може би терористът, когото търсеха, е по-опасен от изброените по-горе? Или опасен според един вицеадмирал от Военноморските сили на САЩ на име Пинки Прескът III? Въпросното танго е онзи немирен стрелец и мародер, жабокът с космат задник, известен като Дик Диверсанта Марчинко, Човека акула от делтата на Меконг, или с една дума moi[9].

От прикритието си разузнах района. По самия площад имаше една, две, три, четири, пет двойки мъже, които обикаляха безцелно. Телата им ясно показваха, че се опитват да не привличат внимание върху себе си — което ги правеше още по-очебийни за мен. В далечния край, пред входа на посолството, се намираха два сиви като бойни кораби автомобила на Военноморските сили. Шест други автомобила — виждах американските им дипломатически номера — бяха спрели в зони, забранени за паркиране, но в близост до всяка пресечка около посолството. Разположени бяха така, че да прекъснат движението, да блокират пътя, като образуват кордон, и да изолират целия площад.

Вперих поглед. Дори от двеста метра разстояние силуетите ми изглеждаха твърде познати: имаха безкръвните лица на терминаторите от Националната следствена служба — нашето свръхсекретно разузнавателно гестапо, което се занимава с адмирали с четири звезди и нагоре.

Днес Гроувнър скуеър не беше място за мен — не, ако ценях свободата си. Затова, вместо да изляза на площада и с игрива стъпка да се отправя към Норт Одли стрийт, аз обърнах курса на сто и осемдесет градуса и тръгнах обратно към Бонд стрийт с наведена глава, за да крия лицето си. След една пряка завих в малкото фоайе на хотел „Кларидж“, като блъснах с ръце портиера в ливрея, защото се опита да ме спре. След като се озовах вътре, намерих телефонна кабина, натиках се в нея, набрах телефона върху бюрото на Ханс Вебер и пуснах необходимата монета от 10 пенса, когато чух гласа му.

— Главен мастър старшина Вебер.

— Аз съм. Какви са тия шибани неща при теб?

— Господи… — В гласа на Ханси долових истинска тревога. Звучеше, сякаш е изпаднал в абсолютна паника. — Не споменавай имена, синко, телефоните не са сигурни.

— Разбрано, главен старшина. Ситуацията е?

— Наистина осрана. Някой е казал нещо на адмирала и оня откачи. Иска задникът ти да бъде пръснат по най-болезнен начин. И извика за тази цел цялата проклета кавалерия.

По дяволите. Гадния Ники Гръндъл искаше да иде в дипломатическия магазин. Хванали ли са го? Понечих да питам Ханс, но той четеше мислите ми.

— Твоето момче беше арестувано в мига, в който влезе тук. Заключили са го в мазето. Пинки го използва като примамка, за да те хване.

— Можем ли да говорим?

— Не сега.

— Кога? Къде?

— Невъзможно е. Ще оставя бележка на мястото, където обикновено се срещаме.

Обикновено се срещаме? За какво, по дяволите, говореше той? Не се сещах. Преди да успея да кажа още нещо, той затвори телефона.

Мама му стара! Мамка му! Мамка ти, Дики! Стоях в кабинката и се потях като свиня. Нямах представа какво искаше да каже Ханси. Изведнъж звук на сирени ми подсказаха, че е време да тръгвам, и то веднага.

Спуснах се през фоайето, влетях през двойната врата в ресторанта, забих се в кухнята и излязох през сервизния вход на хотела точно когато дочух спирачки на кола до предния вход. Пресякох една улица, проправих си път през някаква алея и се промъкнах между автомобилите на серия еднопосочни улици, докато се добрах до Саут Одли стрийт. Бутнах входната врата на една черква, влязох и си поех дъх на спокойствие.

Какво ставаше, по дяволите? Нямах никаква представа. Знаех само, че трябваше да се досетя за какво ми говореше Ханси, мътните го взели, след което да тръгна за гаража на станция „Виктория“.

Три минути по-късно се промъкнах към Бъркли скуеър, задъхан, обезумял и с болезненото усещане, че най-малко един сив автомобил с терминатори ме настига и американската му сирена вие все по-силно.

Опитах предната врата на една административна сграда. Беше заключена. Опитах общинската сграда до нея. И тя беше заключена. Приближаваха се. Пресякох площада, без да обръщам внимание на знаците „Не газете тревата“, и дръпнах един спринт по Бъртън плейс към „Гвинея“, молейки се да не е затворена. Дръпнах вратата и задъхан, се вмъкнах с усилие.

— Затворено е. — Ерик миеше чаши за бира. Позна ме, махна с ръка да се доближа до бара и ми наля една бира „Янг“, без да пита искам ли.

— Изглеждаш ужасно — каза вместо поздрав. — Какво има?

Пресуших бирата.

— Да ти го начукам много — изстенах.

Тъкмо посегна да ми налее още една бира, когато чу звук от кола, която спира рязко пред входа на кръчмата, и моя възглас „О, мамка му!“

Откачих.

— Ерик…

Бог да благослови парашутистите. Не трябваше да му се обяснява нищо.

— Кухнята — изръмжа той, посочи с едната си ръка задната страна на кръчмата, докато с другата смъкна чашата ми от бара. — Врата наляво. Мърдай!

Понесох задник натам и клекнах зад хладилника с разтуптяно сърце. Докато слушах как пулсът бумти в главата ми, се досетих какво искаше да каже Ханси по телефона. Винаги се срещахме в „Козата“ — старата кръчма на Стафърд стрийт, където сервираха свински кренвирши.

Дочух как се отваря врата, а след това приглушени гласове. После настъпи тишина. След три минути Ерик ме измъкна. Чакаше ме нова чаша бира и я пресуших бързо.

Ерик стоеше със скръстени ръце.

— Е, кого си убил, по дяволите?

Нямах никаква представа за какво говори. Но знаех, че съвсем скоро ще разбера, мамицата му. Щом стигна до „Козата“.

Бележки

[1] Американски герой от комедийни постановки и телевизионни предавания, с пригладена с брилянтин коса. — Б.пр.

[2] Френски град, известен с гоблените си. — Б.пр.

[3] Луксозен район в Лондон, източно от Хайд парк. — Б.пр.

[4] Известен американски актьор. — Б.пр.

[5] Дж. Дж. Енгълтън — бивш заместник-директор на ЦРУ. — Б.пр.

[6] Синия оазис (фр.). — Б.пр.

[7] Шеговито наименование на морските пехотинци. — Б.пр.

[8] Град в САЩ, където се намира голяма болница на Военноморските сили. — Б.пр.

[9] Аз (фр.). — Б.пр.