Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Team, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия ІІІ. Зелената група

Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 23

ИК „Атика“, 1995 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Най-хубавото ми пътуване из Средиземно море беше като член на втори взвод на Ев Барет (наричахме го втори след никого) от Групите за подводна диверсия 22. Плавахме на борда на кораба „Ръшмор“, десантен кораб от Втората световна война, строен първоначално за Кралските военноморски сили. Посетихме Неапол, където бях служил като радист. После Гърция. Отидохме и до Турция. Прекарахме и две паметни седмици на Френската Ривиера.

По-голямата част от момчетата останаха в Марсилия, където ядоха bouillabaisse[1] и rouille[2] и се разхождаха из публичните домове. Аз заминах на изток — взех влака до Кан и Ница, където за първи път видях жените по плажовете да се пекат без горнище и за първи път опитах галската версия на la dolce vita[3] в кафетата по широките крайморски булеварди — „Кроазет“ в Кан или „Променад дез англез“ в Ница. Пих cafe au lait[4] от големите, дълбоки и подобни на купи чаши sans дръжки, каквито използват французите, и се отдадох на деветдесет и шест часов разврат с едно лице на име Симон — или май беше Никол, — която ме държа изправен през всичките четири дни. Буквално през цялото време. Ех, младост.

След това като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ посетих Ривиерата още веднъж. Това беше, след като Шарл де Гол изтегли французите от НАТО. Ултранационалистичните, а някои биха казали и ксенофобски настроени французи не желаеха да споделят с бившите си съюзници никаква информация за своите ядрени възможности. Затова „Тюлен 2“, чиито задължения по онова време включваха и Западна Европа, имаше задачата да наглежда бившите съюзници на НАТО. Според мен това беше напълно разумно — изпратиха жаби да проверят жабарите.

Тъй като говорех свободно френски и жабарски, се наех доброволно да водя мисията. Взех със себе си шестима мъже — едно отделение. Отлетяхме до Париж с различни самолети, събрахме се, прекарахме един ден в ориентиране и се качихме на нощния влак за Ница. Там наехме две коли и започнахме да си играем на туристи. Ядохме добре, пихме добре, чукахме страхотно и си прекарахме чудесно в разходки с колата. Дори спестихме пари на правителството, защото спахме в един от многото къмпинги по протежение на южния бряг.

Прекарахме шест дни в скитане и дебнене около голяма ядрена електроцентрала — официалното й име беше Инсталация №12, — която се намираше на малък полуостров западно от Ница до отдалечения край на малкото летище. Изглежда просто, но за да направим снимки, трябваше да влезем през оградата, да се вмъкнем в централата и — най-важното — в зоната за съхраняване на ядрените отпадъци.

Имахме две мисии: една тактическа и една стратегическа. Тактическата мисия беше по-проста. Трябваше да се разработи план за унищожаване на инсталацията в случай на нападение от Съветския съюз. Специалистите на НАТО по планиране на действия в непредвидени ситуации много добре познаваха неприятната история на френското сътрудничество с нацистите през Втората световна война и не искаха атомни електроцентрали да попадат в ръцете на руснаците.

Стратегическата мисия, която беше далеч по-трудна, изискваше да установим дали „Номер 12“ е просто електроцентрала — което означава, че ядреното гориво се използва изключително за производството на електроенергия, — или реакторът създава повече гориво, отколкото използва.

Ако се окажеше второто, то жабарите са построили така наречения реактор размножител. Реакторите размножители създават материали като плутоний и тежка вода, които могат да се използват за правене на ядрено оръжие. Тъй като така или иначе се бяхме ангажирали с обикаляне и дебнене, „Християните в действие“ бяха помолили Пентагона да им предоставим отговора на този въпрос.

Сега няма вече Съветски съюз, който да ни притеснява, но ултранационалистически настроените французи все още отказват да споделят ядрената си информация с останалия свят. Plus ca change, plus c’est la meme[5] — или както ние, янките, казваме, отново всичко е deja-vu[6].

Излизането ни от Великобритания беше лесно. Погледнаха бегло паспортите ни, не видяхме никакви митничари и не се наложи да чакаме на опашки заедно с останалите пътници, тръгнали да си купят евтино вино и сирене от френските винарски градове. Томи, Пачия крак, Хауи и Уондър взеха ферибота до Кале, после влака до Париж и се отправиха на изток, към Германия, към един склад на СДИТКА до Магдебург, за да напазаруват. Аз, Гадния и Гризача отидохме с ферибота до Болоня, откъдето взехме влак за Париж и Бон. Обядвахме най-гадното ядене от няколко дни насам. Опитах се да се свържа със стария си другар по оръжие (по време на съвместните упражнения го наричах страхотен шибан нацист), хер генерал Рики Вегенер, който водеше елитната германска контратерористична група GSG-9, когато аз бях командир на „ТЮЛЕН-група 2“. Но го нямаше никакъв. Вероятно консултираше някое богато кралство в Персийския залив за обичайната си цена от 2500 долара дневно плюс разноските.

Едно време и аз получавах такива пари и пътувах в първа класа. Мен ме извикаха обратно в армията, Рики — не. Сега аз съм беглец, а той все още яде хайвер. Е, хер генерал Рики е добре.

Дванадесет часа по-късно и с нищожни резултати се качихме на влака за Карлсруе. Гризача нае една кола и се понесе по аутобана към Щутгарт, където „освободи“ няколко неща от едно поделение. А тъй като парите на Азис щяха да ми скъсат джоба, купих на трима ни стари, но бързи мотоциклети БМВ, три комплекта кожени дрехи и най-големите багажници, които намерих. После, както във филма „Буйните“, дадохме газ и полетяхме на юг като безгрижни туристи, тръгнали да търсят прелестите на местната кухня. Спряхме в Страсбург (бяло вино, хляб, кренвирши и пастет), Дижон (червено вино, хляб, кренвирши, горчица и пастет), Лион (розово вино, хляб, кренвирши и пастет — не забелязвате ли повтаряне на кулинарните вкусове?), след това се стрелнахме право към река Рона, завихме наляво при Шатоньоф дьо папе (червено вино, хляб, кренвирши) и надухме газ към Ривиерата (жени без горнища, жени без горнища, жени без горнища).

След шестдесет часа групата се събра в Ница в един парк пред „Променад дез англез“ срещу стария хотел „Негреско“. Зарадвах се, като видях Уондър да кара огромен седан „Мерцедес“. Да, в някои от скривалищата на СДИТКА крият и автомобили. Умно, нали?

Разположихме щаба си в един хотел без звезди встрани от пътя за плажа на около километър и половина от Болю. В хотела имаше само най-важните неща — две легла в стая, една мивка, едно биде, един черен стол, както и бюфет. Но на нас ни беше безразлично, защото Maman Soleil[7], която го държеше, се скъсваше да ни готви в кухничката, която беше малка колкото пощенска марка. Трапезарията вонеше на цигари „Голоаз“ и чесън, старо олио и лук. Виното стоеше в каци. От всичко това лигите ми потекоха.

Израснах с подобна храна на кухненската маса на стария Гъси над италианския ресторант, в който работех. Големи чинии с ястия по фамилни рецепти и заповед да не остава нищо в чинията. Затова взехме стаи, отброих шест банкноти по петдесет лири от пачката на Азис, натиснах ги в mains[8] на маман и й казах:

Nouz avons les faims des loups, Maman. (Трябва да ядем, мама.)

Не ни трябваше много време, за да го открием, защото Болю е малко градче, а лорд Брукфийлд очевидно имаше изградени навици. Сутрин плуваше в частния си плаж. Водата беше студена, от което съдех, че е дисциплиниран. Вечер двамата с Тод отиваха в Монте Карло с едно яркочервено „Ферари“ и той цялата вечер подскачаше из дискотеките.

Номерът беше в това да останем незабелязани. Затова не проникнахме във вилата и не поставихме подслушвателна апаратура или пасивни аудиосензорни устройства — лорд Брукфийлд имаше кучета пазачи, а убиването на такова псе привлича вниманието. Вместо това вършехме нещата по старомодния начин: наблюдавахме къщата на групи по трима души с радиоапарати и трите мотоциклета БМВ, които бях докарал от Германия. Сменяхме се през шест часа. Един наблюдаваше на отсрещната страна, един — от изток и един — от запад. Открихме почти веднага, че лорд Брукфийлд има гости. Отидох там с мерцедеса, разходих се по плажа и наблюдавах с бинокъла. И можете ли да се сетите какво? Познавах гостите: майор Хаджи и майор Юсеф — Петър плет плете по двама пакистанци преплита, — точно онези двамата от офицерския клуб, които се бяха срещнали с лорд Брукфийлд в дома му в Хампстед. Две и две правеше четири.

Наблюдението беше лесно. Благодарение на Гризача и складовете на СДИТКА имахме устройства за нощно виждане и бинокли за големи разстояния. Благодарение на дебелия плик на Махмуд Азис с банкноти от петдесет лири имахме радиотелефони. Дори местоположението работеше в наша полза. Вилата на лорд Брукфийлд беше разположена на самия плаж. До нея водеше дълъг тесен път с натрошен чакъл и портал с електронно устройство. Открихме четири наблюдателни камери за вътрешна телевизионна мрежа. Те не ни притесняваха. Истинската система за охрана се състоеше от три огромни ротвайлера, които се разхождаха на свобода из двора. Около L’Oasis bleue имаше триметрова каменна ограда с натрошени стъкла най-отгоре. На изток от нея имаше едно празно място, а на запад — вила, пълна с европейски боклуци.

Не се отдавахме и на светски живот, макар че това беше много трудно за моите по природа темпераментни и вечно побъркани за чукане момчета. Но успяхме. Хранехме се и пиехме предимно в „Chez Soleil“[9] — това никак не е трудно, повярвайте ми. Не се впускахме в sherche les femmes[10]. Гледахме си работата.

Дори се натъкнахме на нещо неочаквано. Втората вечер Пачия крак се върна доста развълнуван от Монте Карло, след като беше проследил лорд Брукфийлд.

— Шкипере…

Изправих се на лакът под оръфаното си одеяло.

— По-добре това, което ще ми кажеш, заднико, да е хубаво, защото ме събуждаш от много еротичен сън.

— Оня от Кайро — Нубиеца.

— А?

— Помниш ли, като ти казах, че съм видял един чернокож с Азис — голям задник в роба? Проследих го до хотел „Меридиен“, където се преоблече и замина за летището?

Сега си спомних.

— Е, той е охраната на Брукфийлд. Изглежда, е същият.

Това ме накара да седна в леглото. За тридесетте или повече години, които бях прекарал в стрелби, плячкосване, скачане с парашут, прокрадване и дебнене и в други разнообразни смъртоносни занимания, бях научил, че случайностите в професионалния ми живот са твърде малко. Връзката между лорд Брукфийлд и Махмуд Азис абу Ясин само затвърждаваше мнението ми. Радвах се, че кучият син е мъртъв.

А сега вече знаех със сигурност, че лорд Брукфийлд е мръсен, и мислено написах смъртната му присъда.

 

 

На четвъртия ден от наблюдението лорд Брукфийлд се отклони от нормалния си маршрут. Малко след обяда той и един от пакистанските му гости отишли в Ница с огромен ягуар. Карал Тод. Паркирали близо до хотел „Негреско“ и се разходили до морския бряг, където скитали безцелно около половин час край Quai des Etats-Unis[11] и влезли в пазарния район. Само че скитането им не било безцелно. Те проверявали дали някой не ги следи. Връщали се по пътя, подавали глави зад ъглите, зяпали по витрините, за да проверяват отраженията. Вършели всички онези неща, които правят опитните шпиони, за да проверяват дали нямат опашка.

Всичко това повторили и потретили, после тръгнали нагоре към старата част на града зад авеню „Маршал Фош“ и влезли в невзрачен ресторант на оживена уличка, където сервирали кускус.

Вътре ги посрещнал висок мъж с мустаци и в кафяво велурено сако върху спортна риза в ярки цветове, безупречно изгладени светлокафяви панталони и плетени обувки „Гучи“. Той прегърнал лорд Брукфийлд през рамо и го отвел до една маса. Поръчали обяд и оживено разговаряли, докато Тод стоял на вратата в ролята на куче пазач.

Знам всичко това, защото Томи и Хауи ги бяха проследили в града и Томи, който говори френски отлично, също влязъл в ресторанта. Обедът продължил час и половина. Томи каза, че не бил ял по-хубав кускус, а vin du Provence[12] в гарафата трябва да е било Chatkauneuf-du-Pape. Пет фъшкии не давах за яденето и пиенето, по дяволите. Интересуваше ме какво са си говорили. Но Томи не знаеше. Говорили на арабски. Имаше и новости: след обяда Хауи проследил лорд Брукфийлд обратно до вилата, а Томи останал с новия. И познайте къде е отишъл този нов. Поел по пътя към летището и влязъл право през портала на същата проклета Installation Nucleaire Numero Douze[13], където си бях играл на жмичка като жабче.

Това очерта много възможности, но нито една от тях не беше приемлива. Например знаех от похождението на „ТЮЛЕН-група 2“ от името на ЦРУ, че „Номер 12“ наистина беше ядрен реактор размножител, който произвеждаше плутоний, годен за използване в оръжията.

О, сбърках. Вероятно това все още е строго секретна информация. Моля ви, напишете декларация, че няма да издавате на никого тази малка тайна на „Християните в действие“, напишете името си в долното поле, откъснете я и я изпратете на адрес: ЦРУ, Пощенска кутия 12627, Рослин Стейшън, Арлингтън, VA 22209.

Добре, добре. Знам, че точно като моя грамотен и пословично скептичен редактор питате защо съм толкова мнителен. В края на краищата лорд Брукфийлд просто беше ял с един арабин в ресторант, където сервират страхотен кускус, а после гореупоменатият арабин се върнал на работа в съседната ядрена електроцентрала с реактор размножител.

Е, любезни читателю и скептичен редакторе, подозренията ми се основаваха на няколко пасващи си елемента. Първо, никой не прави подобни проверки дали го следят, без да има основателна причина за това. Второ, той пътуваше с чифт пакистанци. Е, Пакистан е от онези ислямски страни, които почти са разработили ядрено оръжие. Трето, всички специалисти по тероризма смятат, че стане ли дума за разпространение на оръжия сред терористичните групи, два вида пораждат най-голяма тревога: 1) ядрените, и 2) химическите/биологическите оръжия.

Затова в главата ми започнаха да се разиграват няколко сценария. Нито един не ме радваше особено. Например дали лорд Брукфийлд възнамеряваше контрабандно да изнесе малко, но смъртоносно количество обогатен уран или плутоний, за да може да си направи атомна бомба в пакистанските съоръжения? Може би искаше да прехвърли малко verbotten[14] плутоний в Пакистан срещу приятен хонорар. Или пък, нали си е терорист по сърце, сигурно беше решил да постави достатъчно експлозиви в реактора на „Numero Douze“, за да изпари бреговата линия от Ница до Монте Карло. Единственият начин да разбера какво е намислил, беше да се промъкна в централата, да видя какво има там, а после да изготвя план за неутрализирането му.

Блъсках мозъка си, за да си спомня подробности за реактора от мисията на „ТЮЛЕН-група 2“, но, честно казано, всичко беше доста замъглено. Помнех само, че подходихме откъм водата, като с плуване заобиколихме летището и влязохме през една слабо охранявана ограда. Нищо друго не си спомнях. Времето прави такива неща с паметта ни или може би джинът. Може би, като видя централата отново, ще започна да си спомням.

В моя полза работеше фактът, че по принцип навсякъде по света атомните централи са разположени по еднакъв начин. Има ограда. Има съоръжение за достъп — портал. Има административна сграда. Има склад. Има групи цистерни, където съхраняват горивото за аварийните охладителни системи и помощните силови агрегати. Има екранирани съоръжения за съхраняване на отпадъците и накрая идва сградата на реактора — огромен електропроизводителен блок, който се състои от противоаварийно помещение, в което е разположен реакторът, турбинно помещение, където турбините преобразуват ядрената енергия в електричество, помощна сграда, където са разположени много от спомагателните системи, както и огромна охладителна кула, в която се охлажда прегрятата вода, преди да се рециркулира през парогенератора в активната зона на ядрения генератор.

Освен това, тъй като съм прониквал в такива военни съоръжения по целия свят още когато бях редник и Ев Барет ежедневно пъхаше големите си обуща 45-ти номер в задника ми просто за да поддържа съзнанието ми будно, знаех всичко за мерките за сигурност, срещу които щяхме да бъдем изправени — те изобщо не ме притесняваха. Охраната — ако има такава — ще е концентрирана около генераторния блок, склада и други оперативни зони. Останалата част от района е на мое разположение.

Всъщност според списание „Форчън 500“ охраната на атомните електроцентрали, независимо дали се намират във Франция, САЩ или другаде, не е много по-различна от тази на повечето комплекси на най-богатите фирми или пък на държавните предприятия. Независимо дали става дума за „Дженерал мотърс“, „Тексако“, „Кока-кола“, „Трий майл айлънд“ или Белия дом, охраната може да се раздели на девет универсални първични зони на уязвимост. Те са периметърът, системата за комуникация, командната и контролна структура, ежедневните начини на работа, входът и изходът, номенклатурната система (дали главният вход се нарича „Главен вход“ или „Порталът на Джоунс стрийт“ — това е важно само ако извършвате аварийни ответни действия), степента на интеграция (или на липсата й) с местните власти и начинът на мислене на висшето ръководство.

Всички останали фактори за уязвимостта се отнасят до променливи като географска структура, местни закони, използвани продукти и могат да се използват по подходящ начин във ваша полза.

Питате за какво, по дяволите, говоря. Окей, ето ви един конкретен пример: атомната електроцентрала, в която искахме да проникнем. Знам как могат да бъдат преодолени деветте неща, които пораждат тревога. Затова нека сега разгледаме онова нещо, което прави централата най-уязвима и как можем да го използваме.

Уникалната особеност, за която говоря, е, че тази инсталация произвежда гориво с помощта на атомна енергия.

Какво означава това? Значи, че системата за охрана на подобни атомни съоръжения е ориентирана към стратегия с ответни действия, чиято единствена цел е да отблъсне диверсия. Компонентите на охраната включват високи огради и заключени портали, електронни сензори за защита срещу влизане, камери за наблюдаване на площадката и патрули.

Защитната охрана често пъти се формира съгласно тактически план от пет части:

1. Откриване и оценка на проникването върху територията на площадката.

2. Забавяне на нападението.

3. Отвръщане с контранападение.

4. Освобождаване на обекта от нападателите.

5. Продължаване на дейността на обекта.

Възможно е всичко това да изглежда добре на хартия, но мога да ви уверя от опит, че в реалния живот, ако бъде приложен, планът за безопасност по принцип се превръща в едно голямо осиране. Защо? Първо, защото онези, които управляват атомните централи, не обучават достатъчно често хората от охраната си за агресивни форми на ответни действия. Скъпо е. Една истински щателна операция по осигуряване на безопасността означава, че трябва да се осигурят блоковете на централата. Нека обясня на английски език: напълно възможно е да бъде спрян един реактор. Просто запитайте някой вицепрезидент на електропроизводителна фирма дали загубата на половин милион долара от приходите е нещо, което би искал да прави редовно.

А заради това, което ръководителите обичат да наричат съображения за безопасност, те почти никога не позволяват на хората от охраната да провеждат учения с истинска стрелба срещу движещи се мишени. Някой може да се нарани и да заведе дело срещу централата. Разбира се, повечето служители от охраната никога не се обучават за агресивни тактически действия, защото, ако, да кажем, убият някое танго, семейството на тангото може да ги осъди и да спечели делото.

И накрая повечето от хората в патрулите на атомните централи са на минимални заплати или съвсем близки до минималните. Защо? Защото агресивната, ефективна охрана от човешки вид е трудоемка и струва скъпо. Тя изисква добро управление и успешна мотивация, както и възнаграждаване за това, че обкръжението ви е обезопасено. Тези неща струват пари, а това често пъти не се харесва на бюрократите, ръководителите и управителните съвети.

Затова възниква абсурдна ситуация, в която предприятията плащат милиони за сложни сензорни устройства, телевизионни екрани, електрифицирани огради и портали с компютърно управление и само дребни стотинки на полицаи под наем, на хора, прекъснали гимназията, и други отбрани идиоти, наети да пазят тези стоки за милиони долари.

(Между другото летищата са същите — помните ли от „Свирепия 2: Червената клетка“ как се забавлявах в Нарита? Хората, които хвърлят куфарите ви в багажния отсек на самолета, изкарват два до три пъти повече от онези, които преглеждат същите тези куфари за експлозиви. Сами се досетете какво става.)

Обадих се на Мик Оуен, за да му кажа къде съм и какво съм намерил. Поисках доклад за моето състояние.

Отговорът на Мик пристигна шест часа по-късно. Не беше оптимистичен. Казали му да прекрати всички останали действия по съвместната ни операция за търсене на танга. Командната верига го беше информирала, че няма непосредствен проблем, и беше получил заповед незабавно да се завърне в Херефорд. Нямаше основание да не се подчини и затова щеше да си тръгва. Тюлените, които оставих в Англия, бяха върнати в САЩ. Но нищо не би намалило желанието му да изпълни ангажимента си към мен. Щеше да поддържа връзка и да се опитва да ми помага, доколкото е по силите му.

А за ситуацията ми — търсенето било разширено — поискали от „Интерпол“ да се присъедини към лова. Също и имиграционните власти на всички страни, членки на НАТО. Сега появата на името Марчинко на компютърен екран при паспортна проверка във всяка страна, членка на НАТО, беше достатъчен повод за извършване на незабавен арест и задържане.

Целият текст на доклада можеше да се резюмира с две думи: „Майната ми“.

Е, това не ми се случваше за първи път. И много добре знаех, че има само един отговор: атака. Ритай задници и раздавай наказания.

Бележки

[1] Ястие с риба и зеленчуци с различни подправки, особено шафран (фр.). — Б.пр.

[2] Руло (фр.). — Б.пр.

[3] La dolce vita (ит.) — сладък живот. — Б.пр.

[4] Кафе с мляко. — Б.пр.

[5] Колкото повече нещата се променят, толкова повече остават непроменени (фр.). — Б.пр.

[6] Вече видяно (фр.). — Б.пр.

[7] Мама Слънце (фр.). — Б.пр.

[8] Ръцете (фр.). — Б.пр.

[9] „При слънцето“ (фр.). — Б.пр.

[10] Търсене на жени (фр.). — Б.пр.

[11] Консулство на САЩ. Закачка с френското външно министерство на Ке Д’Орсе. — Б.пр.

[12] Провансалско вино. — Б.пр.

[13] Атомна електроцентрала „Номер 12“. — Б.пр.

[14] Забранен (нем.). — Б.пр.