Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (15)

Глава 13

Седяхме на дългата маса на Maman. Докато разисквахме над една bu nos bouilaisses à grand bruit^[1], ядяхме багети и гълтахме vin du table comme les tous^[2]. Проблемът беше в това как да променим начина си на действие, без да намалим ефективността. В нормални условия бихме нападнали „Номер 12“ по същия начин, както „Червената клетка“ беше нападала всички останали заводи и съоръжения — отклонявахме вниманието и навлизахме в районите, където искахме да оставим импровизираните си взривни устройства. Но в този случай трябваше да влезем и да излезем, без да привличаме внимание.

Трябваше да отклоним вниманието на охраната, но така, че да не разберат, че сме ги нападнали. После да влезем, да видим каквото има за гледане и да се измъкнем, без да оставяме никакви следи след себе си.

Това създаваше главоболия. Ако щете, вярвайте, но е по-лесно да стреляш и да плячкосваш, отколкото да се прокрадваш и да гледаш. Питайте Дюи Пачия крак, ако не вярвате. По време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“ той извърши двадесет и един набега на територията на град Кувейт, за да достави комуникационни материали, експлозиви и други смъртоносни нещица за кувейтската съпротива и да монтира подслушвателни устройства достатъчно близо до иракския щаб, за да може разузнаването на съюзниците да подслушва важни разговори. Притежава „Възвишения орден на източната звезда“ — най-високата почест, която кувейтците могат да дадат. Всъщност на гърдите му я закачи самият шейх Ал Сабах. Мисията на Пачия крак беше да влиза и да излиза, без иракчаните да разберат, че той изобщо е бил там. Това означаваше, че не можеше да убива часовия, който случайно го е забелязал, защото не трябваше да го откриват. Това означаваше, че не трябва да оставя никакви следи — физически, електронни, всякакви. Трудна работа, повярвайте. Необходимо е повече време, за да я свършиш. И напрежението е далеч по-голямо.

И тук задачата ни щеше да стане по-трудна, защото не можехме да нанесем никакви щети, нито да оставим следи. Честно казано, това не е в стила ми. Вижте, аз смятам себе си за обратното на инженер. Ако вие погледнете някоя атомна електроцентрала, ще видите атомна електроцентрала. Ако аз погледна една атомна електроцентрала, виждам стотиците начини да я разруша. Турбини, помпи за кондензата, системата за радиоактивните отпадъци, охлаждащата система — всички те съществуват като самостоятелни части и могат да бъдат разрушени, унищожени, сринати, раздробени от искрено вашия Дик Марчинко, Диверсанта, Човека акула от Делтата.

Освен това трябваше да внимаваме с лорд Брукфийлд. Ако вдигнехме много шум, можеше да разбере, че сме по петите му, което да ни създаде трудности при залавянето му на местопрестъплението. А как само ми се искаше да заловя това шибано, минетчийско танго с мухлясали топки и дребна пишка на местопрестъплението.

А на всичко отгоре работех и с ограничен брой хора. Бяхме седем души. Не можех да наглеждам лорд Брукфийлд и в същото време да проникна в ядрената централа. Затова взех едно решение: по-важно беше да видя какво има в нея, отколкото да следя „Наричай ме Ишмаел“. Щяхме да го наглеждаме, но не непрекъснато.

Направихме малка инвентаризация. Гризача беше прибрал няколко играчки, които щяха да ни помогнат неизмеримо много със способността си да блокират комуникационната мрежа на централата. Единственият проблем беше, че в момента, в който ги включехме, щяха да оставят сигнал, който пък Агенция безименна да забележи веднага.

Защо? Защото всеки къс оборудване за секретни комуникации, всеки уред за смущаване на честоти, всеки предавател за компресирани данни, всеки сензор и подслушвателно оборудване, закупени от правителството, трябва да имат одобрението на Агенцията за националната сигурност. Причината за това е, че тази агенция не желае никой да използва засекретени сигнали, които те да не могат да дешифрират, заглушители, които да не могат да потиснат, или пък предаватели за компресирани данни, които да не могат да декомпресират. Затова всяко отделно парче комуникационно оборудване — от спътниковите приемо-предаватели на ЦРУ до клетъчните телефони на Разузнавателното управление към МО на САЩ и полевите радиоапарати на американското КВСПЛ — Командването на Въздухарските сили в Предните Линии — са снабдени с изработен от НАСА компютърен чип, известен като ДРЕК, или Дигитално Разузнаваем Електронен Компонент. ДРЕК позволява на Агенция безименна да дешифрира сигналите и да разбере откъде са изпратени.

Основание за това безумие беше, че ако руснаците заловят американско оборудване и започнат да изпращат лоша информация, ние ще разберем това, защото ще е ясно, че информацията идва от място, което не е обозначено на картите ни, или поне така заяви преди години шефът на Агенцията за националната сигурност по време на една сесия при закрити врати на сенатската комисия по разузнаването.

Всъщност това се прави, защото Агенцията за националната сигурност иска да чете писмата на всички. Това им дава политическо предимство в общността на разузнавачите. Гарантира бюджета им.

Майната им на политиците — интересуваше ме само това, че в минутата, в която щяхме да започнем да заглушаваме сигналите, Агенцията за националната сигурност ще разчете сигналите ни. На една карта във Форт Мийд ще светне малка лампичка и катериците от разузнаването ще започнат да гадаят на черва от гълъби и след неколкоминутни фокуси ще започнат да подскачат като маймуни, защото ще разберат, че техен заглушител работи в място, където не би трябвало да има такъв. В този момент ще пратят кавалерията и със задника на искрено вашия автор е свършено.

Затова е добре, когато включим заглушителите си, да имаме готовност да си обираме крушите и да се махаме от Франция. Защото много бързо ще ни пратят ловна хайка. За да наклоня везните в своя полза на сцената на събитието, както и в Агенцията за национална сигурност, реших да определя времето за нападение в 03,00 часа в неделя, или 107 часа от настоящия момент. Причината ли? При шестчасовата разлика във Форт Мийд ще бъде 21,00 часа и както всички знаем, ако няма война, в събота вечер никой не обръща сериозно внимание на превключватели и циферблати. А французите? Екипът в „Номер 12“ по принцип изключва колкото е възможно повече неща в петък вечер. До понеделник сутринта персоналът е малко над 50%. Това означаваше, че при нападението численото им превъзходство ще бъде намалено. Quel dommage — колко жалко.

Проведохме предварително изследване на целта. Нещата се бяха променили от времето, когато водих мисията на „ТЮЛЕН-група 2“. „Номер 12“ все още се намираше на полуострова, дълъг миля и половина и широк половин миля. Задната част на централата беше обърната към морето, а източната се намираше в съседство с летището. Но малкото летище с една писта, което помнех, беше заменено с двупистово, огромно международно летище с площ почти три квадратни мили. Устието на река Вар беше изместено цял километър на изток, а старото корито — изсушено и запълнено с пръст, за да осигури място за големите боинги, които всяка година докарваха милионите туристи в Ница. Като командир на „ТЮЛЕН-група 2“ бях стигнал до „Номер 12“ лесно — само петнадесет минути плуване. Този път щеше да се наложи да плуваме повече от час при силно течение.

Промяната се състоеше в основното разположение. Главният портал на централата все още се намираше в западната част — от него успоредно на водата тръгваше половинкилометров асфалтиран път и стигаше до двулентовото шосе, което се виеше край брега от Кан до Ментон на италианската граница. Право на изток от централата — откъм летището — около сто метра площ беше покрита с пясъчни дюни с рядка тревица. Врязаният в морето край на полуострова зад завода беше предимно блатист и, изглежда, даваше убежище на диви животни.

Стане ли дума за операции, аз се превръщам или в библейски пророк, или в поддръжник на еволюцията, или и двете, за да заблуждавам враговете си по-добре.

Например в началото беше словото. А в моята книга словото гласи, че човек трябва да еволюира. Трябва да се научи да лази, преди да проходи. И така на вечерта и утрото на първия ден ние започнахме да лазим по корем като змии и бавно и щателно напредвахме през боровинките и тръните по пясъчните дюни, за да открием слабото място на целта пред себе си.

Настъпи вечерта и утрото на Втория ден, което всъщност стана също през вечерта и утрото на Първия ден. И наистина Пачия крак и Хауи изплуваха около носа и дойдоха от морето — водни животни, които извършиха преход от водата към земята и така можаха да изследват половин миля солена равнинна почва между бреговата линия и самата централа.

И след деня настъпи нощ, и след нощта настъпи ден (не в буквален смисъл, любезни читателю, защото имахме само 107 часа, за да извършим всичко това) и проследихме техните служители, които идваха и си отиваха, и ние се разхождахме измежду тях и задигахме портфейлите им и наистина крадяхме личните им карти и шофьорски книжки, за да можем по-добре да възприемем техния облик, ако се наложи. Следяхме къртицата^[3] на лорд Брукфийлд, Андре Марсел Дало, известен ни като Марсел Мустака. Той беше надзорникът на контролната зала на енергийния блок и този пост му позволяваше достъп из цялата централа. Живееше добре — далеч над стандарта за човек на неговото място. Колегите му караха стари коли „Рено“ и „Пежо“. Андре се носеше из Ница в „Алфа-Ромео“. Колегите му донасяха обяда си в кафяви пликове. Той обядваше в модни ресторанти. Те живееха в тихо отчаяние. Той издържаше две метреси. Научихме, че Марсел Мустака обяснява богатството си с това, че семейството на жена му имало много пари. Ние обаче не мислехме така.

Защо ли? Защото Томи Т. и Стиви Уондър прегледаха луксозния апартамент на Андре, когато жена му и детето бяха на разходка. Там открихме, че старият Андре не е жабар — беше арабин. Всъщност тунизиец според паспорта му. А когато Томи пуснал компютъра IBM в хола, открил в програмата „Куикън за Уиндоус“^[4], че Андре слага пари в буркани от девет месеца насам. Много пари.

В четвъртък в 14,00 часа проверихме оградата на „Номер 12“. Двамата с Уондър преплувахме двестате метра вода от източната страна на централата, изпълзяхме през трънака и се маскирахме на двадесет и пет метра от двойната синджирна ограда с бодлива тел най-отгоре, които се намираха непосредствено над ЗАДНИК.

Питате какво е ЗАДНИК? Това е ЗАбелязващо се Дебело Нещо — И Кръгло, задници. Сещате се де, голяма бетонна постройка, която се среща във всички ядрени електроцентрали. Добре, ако сте смотани, нещастни, тъпи атомни инженери, които използват само правилната терминология според номенклатурата, ще кажете, че ЗАДНИК е „противоаварийно помещение“. Всички останали им казват ЗАДНИК, или КЕНЕФ, както в израза „Отивам до кенефа“. (Ако по време на ядрен „инцидент“ си в кенефа, се осираш!) Както и да е, оградите, разположени на десет метра една от друга, бяха защитени с редица микровълнови сензори.

Струваше ми се, че треперим достатъчно силно, че да задействаме сензорите — става ти адски студено, ако си излязъл от водата и лежиш напълно неподвижен в продължение на петнадесетина минути. Но очевидно вибрациите ни не се предаваха толкова далече. Затова хвърлихме няколко камъка към сензорите. Не последва нищо. Хвърлихме още няколко. След около четвърт час се появи един самотен каубой с фенерче. Обиколи около вътрешната ограда, за да търси с поглед следи в охраняваната зона между двете. Когато не откри нищо, изключи фенерчето и тръгна обратно към охранителния си пост, за да пие едно кафе.

Чакахме още петнадесет минути и отново започнахме да хвърляме камъни. Всичко се повтори: един човек от охраната дойде бавно, за да провери защо системата се включва. Не откри нищо и се върна в колибката си.

Хвърлихме още камъни. Пак излезе. Двамата с Уондър повторихме това още шест пъти. Накрая не последва никаква реакция. Очевидно нашият човек от охраната беше решил, че системата за милиони франкове е неизправна и няма нужда да изследва оградата всеки път, когато тя се задейства.

Остана ни да се справим с камерите. Познайте какво ще ви кажа — един агресор може да премине през оградата, стига да знае как да го направи, независимо че към него са насочени телевизионни камери. Как се прави ли? Е, в повечето случаи, като настоящия, ръководствата се убеждават, че трябва да инсталират двойна мрежа. Звучи добре, нали? След това им продават камери, които са насочени към оградите, за да може всеки, който минава през тях, да бъде засечен.

Но познайте какво става? Ако не са подредени абсолютно точно, оградите създават такава плетеница от смущения на екрана, че картината на него прилича на мрежа. Нарушителят, който се движи много бавно, няма да се появи на екрана, освен ако охраната не обръща много-много сериозно внимание на задачата си. А в случай че не го знаете, повечето хора от охраната не обръщат сериозно внимание на екраните пред себе си. Защото, ако го правят, то за по-малко от седмица ще трябва да се сбогуват с ретината си.

Към 05,40 бяхме излезли оттам и се сгрявахме с две cafes au lait. Радвах се, защото се оказа, че не ни трябваше дълго време, за да съставим ефективен план за нападение. Страдах (така е в живота, нали знаете), защото бих искал да разузная целта няколко пъти, преди да навлезем. Колкото повече информация събереш, колкото повече разузнавателни данни получиш, толкова е по-малка вероятността мистър Мърфи да се прокрадне след теб, да те хване за раменете и да ти прошепне „НЧХИП“. НЧХИП? А, да — Наведи се, Че Хуят Идва Пак.

Много неща ми се искаха, но както почти винаги става, желанията ми бяха осуетени от реалния живот. Гризача се завърна от наблюдение, за да ми каже, че лорд Брукфийлд е закарал ферарито до международното летище в Ница, където наел един самолет „Гълфстрийм III“. Гризача, Бог да го благослови, успял да омае и прелъже jeune fille^[5] зад гишето и да надникне в полетния план. Днес беше петък. Лорд Брукфийлд щеше да тръгне в неделя в 09,00. Или за вас, цивилни, девет преди обед. Направление — Карачи. Това означаваше, че ни остава само тази вечер да проникнем в „Номер 12“ и да видим какво има там.

Готови или не, трябваше да тръгваме. Поне бях измислил маршрут за измъкване от страната. Щяхме да отидем на изток, да пресечем границата на север от Вентимилия и да тръгнем по автострадата на юг към Ла Специя, където все още има един-двама приятели водолази с рунтави задници, на които можех да разчитам, че няма да ни предадат. Ах, Ла Специя — прясната риба беше невероятна. А макароните и сосът — световна класа.

Дори и целият свят да беше по петите ни, щяхме да се храним добре, докато измислим какво да правим. А да си призная, възможностите се изчерпваха. Въпрос на време беше някоя от ракетите на Пинки да улучи целта и ние да бъдем заловени от някой бюрократ полицай. Човек не може да се крие в Европа както навремето. Съществуват твърде много бази данни, твърде много компютърни терминали. Твърде много споделена информация.

Освен това имаше и лорд Брукфийлд, тръгнал за Пакистан, който е врата към Афганистан и лагерите за обучение на терористи. За щастие познавах района. Преди няколко години бях изпратен по работа за фирма „Глобал тек интернешънъл“, нефтодобивна компания сред петстотинте най-богати от класацията на списание „Форчън“. Трима от най-големите им шефове бяха отвлечени по доста палав начин. Аз бях нает, за да коригирам ситуацията. Тогава бях фалирал заради обезщетенията за жена ми, издръжката на децата и разходите за адвоката по двете дела, в които ме натикаха Военноморските сили. Затова се наех, получих разрешение от съдията да напусна Щатите за три седмици и си поиграх на Човекът акула от Делтата из задни улички от Карачи до Пешавар.

Освен това върнах и момчетата на фирмата. А и услугата ми не им струваше кой знае колко пари. А що се отнася до лошите — група негодни за нищо разбойници, предвождани от рошав брадат задник (не ви ли звучи познато?), който се наричаше Командо шейх, — е, след посещението ми те станаха с девет души по-малко. Това беше едно много, много приятно пътуване. Имах възможност — нека го кажа учтиво — да намеря физически начин да излея разочарованията си. Фирмата беше доволна, а и моят адвокат си получи своето.

Започнах да прелиствам малко тефтерче с адреси, което винаги нося в портфейла си. Да — имах телефона на Икбал. Икбал Шах беше пенсиониран полицейски инспектор в Карачи. Като правителствен служител изкарваше по 30 долара месечно и 500 от подкупи. Сега изкарваше 25 хиляди долара годишно, подкупвайки колегите си от името на „Глобал тек интернешънъл“. Когато пристигнах в Карачи, той беше първият човек, с когото се срещнах.

Върнахме се в Chez Soleil и започнахме да се готвим за напускане. Излезем ли от хотела довечера, значи au revoir, Maman^[6], въпреки че нямаше да си правим труда да й го казваме официално. Нямаше защо да я известяваме (или някой друг), че възнамеряваме да изчезваме. Пък и беше без значение, защото преди три дни бяхме предплатили за още една седмица.

Въпреки че според списъка всичко беше наред, имах неприятното усещане, че сме забравили нещо и че ако не си спомня, тази операция щеше да се превърне в тотално осиране без възможност за почистване.

Реших, че може би едно добро ястие би задействало паметта ми, и го казах на момчетата.

— Страхотно — каза Ники Гръндъл Гадния и се прекръсти. — Какво ще е това, шкипере, тайната вечеря ли?

Излязохме от Chez Soleil към 16,00 часа и отидохме в Жан ле Пин, паркирахме срещу Конгресната палата и тръгнахме през малката pinède — боровата горичка, на която е наречен градът — към La Petite Source — ресторант за biftek/frites^[7], седнахме на една маса и направихме поръчка.

С орловия си поглед Томи Т. го забеляза първи. Вдигна глава от стека си:

— Хей, шкипере, гледай какво става отсреща.

Погледнах през прозореца. Двама дългокоси тийнейджъри с китари и дънки отваряха вратата на един магазин. Над нея имаше плакат с надпис „FOUTEZ LES NUKES!“^[8]

Изведнъж разбрах какво бях забравил: камуфлажа. По лицето ми се разля широка усмивка.