Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (10)

Глава 8

Мик ме закърпи в къщата на приятелката си. Нямаше нужда да предизвикваме любопитството на „Бърза помощ“. Освен това може да бях крехък, да ме бяха ударили и да изпитвах адска болка, но нямаше нищо счупено.

Прекарахме остатъка от вечерта пред телевизионния екран, за да видим дали нашето спречкване беше стигнало до новините (стигнало беше — съобщиха за схватка между фракции на скинхеди, което ме озадачи — всъщност кой прикриваше всичко — правителството или лошите). Пихме джин „Бомбай“ и обсъждахме ситуацията.

Кой, по дяволите, беше пуснал тези задници по петите ни? Защо?

Първият въпрос на Мик ме накара да се усмихна:

— Добре, Дик, кой иска да те види мъртъв?

Засмях се.

— Цяла нощ е пред нас, за да си отговорим, нали?

И след три часа не бяхме стигнали до никакво заключение, но поне решихме някои неща. Най-важното — че е време да нападаме. С помощта на Ханси щях да събера стрелците си тихомълком и да се измъкнем от града, преди Пинки да се усети.

Имаше и нещо друго: Мик се тревожеше, че след като веднъж са направили опит за покушение срещу нас, ще опитат пак. Не знаехме дали скинхедите търсеха Мик или мен. Мик беше оставил една дълга следа от трупове от ИРА в Ълстър, всъщност ИРА обещаваше двадесет хиляди лири награда за скалпа му. Затова той реши проблема, като извади и двама ни от обращение. Преместихме базата си в един център на Специалните сили на ВВС извън Лондон за обучение по бойни действия в условията на населени места. Това бяха шестстотин акра със сгради, хангари, тунели, пътища и канализация, до едно секретни и разположени на не повече от петдесет и пет мили от Пикадили съркъс.

Мястото беше познато като СЗУБ (от Съоръжение за Запознаване с Уличния Бой). Там Специалните сили разработваха и доизглаждаха сценариите за действие при отвличания на самолети или влакове, изработваха нови хватки за спиране на автобуси, коли и камиони и измисляха нови смъртоносни начини да се справят с терора в градовете. Охраната на кралицата също тренираше тук. Също и групите по трима души на Специалните сили за „мокри“ операции, които действаха с разузнавателните служби при отвличането и неутрализирането на танга от ИРА така, както ние излизахме във Виетнам с „Християните в действие“^[1], за да отвличаме и убиваме кадри на Виетконг.

Операциите си за убийства наричахме „изнасяне на боклука“. И Специалните сили използваха подобен термин. Наричаха ги „извозване на отпадъците“.

Четиридесет и осем часа по-късно бяхме създали съвместен команден пост в СЗУБ, далеч от наблюдателите на сър Обри и от мрънкането на Пинки. Навярно сега Фъшкията ми беше двойно сърдит — първо, бях успял да се отърва от заповедта за арест дори без да искам разрешението му. Второ, командирът на най-елитната антитерористична група на Великобритания беше поискал аз и хората ми временно да бъдем назначени към поделението му.

При това искане Пинки автоматически отказа. Изстреля залп телеграми до Пентагона. Аргументите му бяха, че съм американски офицер и не трябва да бъда подчиняван на англичанин (никак не се беше притеснил да ме подчини на Джеф Лайъндейл, но това си беше за тогава, а сега е друго). Според него, след като съм нарушил заповедта, като съм пребил бедния стар Джеф, трябва да бъда снет от командния пост. Имаше и намеци, че през по-голямата част от времето съм пиян и следователно негоден за командния пост.

Но Мик също знаеше правилата на тази игра. Накара стария си другар по оръжие, бившия командир на Специалните сили с най-много отличия, генерал сър Питър де ла Билие, да се обади на своя стар приятел, един четиризвезден армейски плъх, когото ще нарека Каш Харис.

Сега Каш завеждаше Командването на специални операции в Щатите. Има един дебел тефтер с много листчета между страниците. Затова извадил едно от тях с написан телефон. Обадил се на стария си приятел Том Крокър, генерал с четири звезди, който по една случайност беше заместник-председател на Комитета на началник-щабовете. Когато Каш играел като защитник в академията в Уест пойнт, Том Крокър бил любимият му нападател.

Генерал Крокър направил това, което умее най-добре: затичал с топката. С дълги крачки пробягал край тъч-линията, заобиколил защитата, като влязъл през една странична врата с ограничен достъп и цифров код и се насочил право към скривалището-офис на председателя на Комитета на началник-щабовете, генерал от Военноморските сили на име Барет, също с четири звезди. Нека направим сметка. Четири плюс четири плюс четири е равно на дванадесет. Пинки — помните го — има само три звезди. Не му достигаха девет, за да опита да направи нещо във връзка с агресивната политика на Мик.

Сега, когато устата на Пинки временно беше затворена, ние заживяхме в СЗУБ. Идеална ситуация: не само че официално ни бяха назначили към Специалните сили, но нито Пинки, нито някой друг имаше представа къде сме.

През първите няколко дни си поиграх на „стой си вкъщи“ и по секретния телефон задействах обезопасителната си мрежа. Обадих се на стария си приятел Тони Меркалди в Разузнавателното управление към Министерството на отбраната в Щатите, както и на Ирландеца Кърнан в безименната агенция. С шмекеруване, ласкателство и заплахи успях да измъкна обещание да направят необходимите фокуси, за да преместят два спътника VELA или „Лакрос“ за няколко седмици. Стиви Уондър звънна на няколко приятелчета във Винт Хил Стейшън и ги убеди и те да си поиграят с прекъсвачите и циферблатите. Мик, Бог да го благослови, пусна в ход хитрините си върху момчетата в Челтънъм, където се намират Големите уши на Великобритания. Когато отиде до Лондон, проведе разговор със свои хора от разузнаването, за да разбере какво са замислили лошите.

След седемдесет и два часа бяхме разработили половин дузина варианти. Конкретни? Не. Възможни? Certainement^[2].

Казах на Мик, че независимо от броя на вариантите и от броя на заподозрените, все пак трябва да влезем с взлом във вилата на лорд Брукфийлд в Хампстед.

Мик не одобряваше идеята за шпионската ми операция. Смяташе, че рискът е твърде голям, че няма достатъчно доказателства.

Аз изтъкнах своите аргументи. Всичко се свеждаше до един неоспорим факт: лорд Брукфийлд беше посочил с пръст към „Синовете на Горни Вакъф“ като виновници и по този начин напълно беше отклонил ответните действия на британците.

Да, Мик призна, че е така.

— Но колкото повече разследваме, толкова повече изглежда, че „Синовете“ са провели операцията.

— Разбира се. Може би те са извършили убийствата. Но причините са други.

Обясних му теорията си за дезинформацията. Освен това, след като „Синовете на Горни Вакъф“ се бяха взривили по съвсем удобен начин, то не оставаше кого да разпитат за мотивите. Добавих и че в подобни случаи инстинктите ми рядко ме лъжат.

— Ако сами не огледаме, няма да сме сигурни. Тук има прекалено много шибани лабиринти и огледала.

Мик въздъхна. Вдигна очи нагоре. Но накрая се съгласи, че за нас залогът е твърде голям и трябва да влезем. Ако се откриеше, че лорд Брукфийлд е чист като белия сняг, то всичко щеше да е много добре — подозренията се прехвърляха върху сър Обри или дори Джеф Лайъндейл. Но ако откриехме, че лордът е виновен, тогава щяхме да знаем как да се оправим с него.

С Мик се разходихме до Лондон и започнахме да разузнаваме из Хампстед. Междувременно наредихме на хората си да започнат обучение по осемнадесетчасов график за концентрирана стрелба и оплячкосване. Взехме оръжия и муниции от оръжейника на Специалните сили — автомати MP-5, черни дрехи „Номекс“, укрепени с кевлар на лактите и коленете (Не ви ли се струва, че след Виетнам не мога да се откача от работа в черни пижами? На мен така ми се струва.), качулки (обикновено ги наричат шапки „Балаклава“), бронирани жилетки, противогази със засекретени радиотелефони, както и кобури с пистолети. Специалните сили предпочитат старомодните „Браунинг Хай пауър“ с единично действие. За нас, американците, Мик предостави пистолети „Глок“ 9-ти калибър. И така, въоръжени и опасни, взехме петдесет хиляди куршума и се заловихме за работа — опреснявахме уменията си, надпреварвахме се с най-добрите стрелци на Специалните сили за чаши най-хубава бира.

Защо всичките тези куршуми? Защо толкова упражнения? Отговорът е прост. Антитероризмът има една-единствена цел — да улучиш лошия първи и да направиш всичко необходимо той (тя, то) да не може да стане повече. Трябва да можеш да стреляш, без да се замисляш. Просто от рефлекс. Затова е цялото това обучение с оръжието.

Вижте, за един стрелец от „Зелената група“ най-трудната работа е да стигне до целта. Лесната работа е да убиеш кучия син. Помните ли, като ви казах, че тактиката на стрелбата в стресова ситуация е умение, което се забравя за броени дни? Окей, ето сега останалата част на уравнението. Представете си, че натискате спусъка и уцелвате мишената си с два куршума — при обучението това е карта с размери пет на осем сантиметра. В реалния живот тя е въоръжено и опасно танго — след като вие (моля, изберете едно от следните неща):

• сте бъхтили да преплувате две мили, а температурата на водата е под десет градуса;

• през последните два часа сте направили бъбреците си на желе от ударите в борда на малка лодка в открития океан сред триметрови вълни, после сте се изкатерили по хлъзгавата и люлееща се стълба на борда на кораб, точно както направихме в „Червената клетка“;

• след свободно падане от три хиляди метра сте доплавали с парашут, без кислород и сте се отклонили на тринадесет мили от точката, в която сте скочили от самолета.

Искам да кажа, че вече сте се натоварили физически повече, отколкото 99,99% от населението на земята някога би се напрегнало, и едва сега (сега!) имате възможност да спрете, да бъдете спокоен и намахан и първо да застреляте лошия, а после да спасите заложника.

Във филмите изглежда лесно. Разбира се, във филмите не точно Арнолд Шварценегер, Чарли Шийн или пък Силвестър Сталоун скачат от самолета, не изплуват от водата и не се спускат бързо по въже. Това го прави каскадьор (вероятно бивш тюлен).

А и в реалния живот не става така. Ти си толкова напрегнат, толкова изстискан от свободното падане/плуване/возене в лодка/катерене/спускане по въже, че си абсолютно готов да шибаш майката на първото шибано нещо, което се изправи пред шибания ти поглед. Ясен ли съм сега до болка от шибане чрез ироничното повторение на думата шибане?

В реалния живот за тюлените убиването е начин за емоционално и физическо освобождаване — то е награда за това, че е оцелял през изпитанията на достигането до целта. Всъщност в такива моменти ти се иска единствено да свършиш с шибаната работа — казвам ви го като човек, който го е правил. Иска ти се да убиеш онези копелета и всичко да свърши, за да можеш да идеш някъде, където има студена бира и топло задниче, и да се освободиш.

Питали ли сте се някога защо тюлените тренират така усилено? Мислили ли сте за смисъла на Адската седмица в групите за обучение на диверсанти, когато малките тюленчета — десетте или по-малко процента, които оцеляват през тази седмица — се каляват от невероятната болка, страдания и напрежения? Отговорът е, че тогава те за първи път разбират какво ще бъде, когато ги повикат — може и само един път в живота им — да убият някого или да изпълнят мисията си, независимо колко са изморени, измръзнали, мокри, изтощени, наранени и уплашени до шибана смърт.

Затова и ние се върнахме към основните неща. Забелязване на мишената, прицелване, стрелба. Удари проклетата карта. Така учех „ТЮЛЕН-група 6“, когато я създадох. Това правихме и в СЗУБ. Забелязване на мишената, прицелване, стрелба. Забелязване на мишената, прицелване, стрелба. Прави го, докато не стане както трябва. След това го прави в състояние на стрес — след като си се изкатерил по десететажно стълбище с главозамайваща скорост. Или си скочил двадесет и пет метра по въже от хеликоптер. Или си се спуснал от някоя стряха и си влетял през прозореца. Или — е, схващате.

А що се отнася до оборудването ни, конвенционалната мъдрост пояснява, че колкото по-добро оборудване имаш, толкова по-лесна ще бъде работата ти. Що се отнася до мен обаче, отговорът не е в укрепените с кевлар дрехи, автомати MP-5 последен модел, пистолети „Глок“ с оптичен прицел за нощна стрелба, и още по-екзотични видове оборудване за звездни войни. Те са само част от решението. Оборудването е инструмент. Истинската разлика идва от човека, който го използва.

Разбира се, винаги съм твърдял, че най-съвършеното оръжие е подходящият човек и подходящият човек е най-добрата военна машина. Искате да видите крайната сметка ли? Всичките модерни играчки по света не струват и едно лайно, ако нямате сърцето на воин.

Ситуацията е същата, както със задника, който посвещава години на джудо, карате, кендо и прочие. И когато един ден бъде изправен пред изпитание на улицата, тъпият смотаняк с увиснали топки не знае какво да прави, защото никой не му държи картонче с резултата и когато играта загрубее, никой не вика „почивка“. Воинът не е такъв.

Воинството е смърт, убиване. В моята професия трябва да можеш да мразиш. Трябва да имаш инстинкта на убиец — да гледаш противника в очите и да го убиваш, без да се замисляш — или убитият ще бъдеш ти.

Е, смятам, че е добре да имам всичките тези играчки и всичките тези хубави костюми. Но важно е животното под тях. Моля, опитайте се да запомните този материал, защото ще го срещнете пак и ще има изпит. Край на проповедта.

Междувременно часовникът отброяваше минутите. Ние с Мик се намирахме в СЗУБ и въртяхме телефоните, а Уондър изпратих в Хампстед на разузнаване. В края на краищата той беше морски пехотинец, обучаван за разузнавач, и нямаше нищо против дългите разходки зад вражеските линии. Три дни по-късно се върна и докладва, че къщата на Брукфийлд е празна — лорд Брукфийлд и Тод Стюарт заедно с четири куфара бяха взели такси до четвърти терминал на летище „Хийтроу“, където се бяха качили на самолет на „Еър Франс“ до Ница.

Това беше и добро, и лошо. Добро, защото къщата беше готова за претърсване. Лошо, защото лорд Брукфийлд беше отлетял. Защо бе заминал за Франция? Какво си беше наумил?

Строих бойците. Обясних, че аз и Томи ще проникнем с взлом в дом „Брукфийлд“, щом се стъмни, и че Мик ще дойде с нас, за да осигури наблюдението при претърсването на имота. Обясних съображенията си. Запитах дали някой няма въпроси или предложения.

Ники Гръндъл Гадния, самоназначил се говорител и застъпник на тюлените, имаше няколко:

— Хей, шкипер, как така става, че най-хубавите неща са винаги за вас, офицерите?

После заяви, че ще има ответни действия от страна на профсъюзите, ако взводът не бъде включен в операцията. Когато и това не мина, намекна за бунт. Не исках и да чуя. След това заплаши да ми скрие джина.

Склоних. В края на краищата аз съм благоразумен човек.