Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (6)

Глава 4

Когато се прибрах в апартамента си в хотел „Мариът“, заварих в средата на хола голям черен сак от найлонова материя. Повдигнах го. Прецених, че тежи почти петдесет килограма. Отворих го и открих напълно зареден безбалонен автономен водолазен апарат, колан с тежести, надуваема бойна спасителна жилетка, плавници от най-добрия модел, който се използва във флота на САЩ, чорапи и ръкавици, усилени с кевлар, нож, херметично фенерче, мрежа за събиране на сувенири, компас, дълбокомер, двестаметрово здраво и леко найлоново въже и костюм за студена вода четиридесет и шести размер от черен неопрен.

Бог да благослови всички старшини! Отново ще срещнете този материал.

Към 07,30 бях сменил парадната си униформа с дрехи за истинска работа — гранясали от мръсотия джинси, сандали, фланелка и старо кожено яке, което бях купил в Пакистан. След това се обадих в Херефорд, за да се свържа със стария си приятел Мик Оуен, но ми казаха, че отсъства.

По дяволите. Мик е стрелец от Британските специални сили. Той е едно лошо момче от Уелс, постъпило на служба в парашутните войски, за да открие, че да се хвърляш от самолети е прекалено спокойна работа. Затова се кандидатирал за Специалните сили и го зачислили, както казват тук, към 22-ри полк.

Запознахме се малко след случая „Принсес гейт“. Мик беше в екипа бойци, който разби тълпа танга, превзели иранското посолство. По това време бях командир на „ТЮЛЕН-група 6“ и посетих Специалните сили на англичаните за кратки разяснения на операцията. Мик — тогава младши лейтенант — я беше водил. После нападнахме всички кръчми в Херефорд, за да пием четворни джинове с бира. Изглежда, това беше любов от пръв поглед, защото останахме неразделни през следващите деветдесет и шест часа, които прекарах в полка. Той ме настани в своя ОЕА (за непосветените сред вас това е Офицерски Ергенски Апартамент). Водеше ме да стрелям в стрелбището на Специалните сили. Спускахме се по въжета от хеликоптери „Сий кинг“. Правехме скокове от голяма височина с ниско отваряне на парашута от самолети C-130. Страхотно прекарване.

Оттогава поддържахме непостоянна връзка. Сега той беше полковник, командваше свое поделение за специални мисии от двадесет и четирима души. Превод: той беше един от малкото, които имаха право да ловуват самостоятелно по заповед на най-висшето командване на секретните войски — Британската тайна разузнавателна служба — така, както ловуваше и моята „Зелена група“. Значи сигурно беше отишъл някъде, за да направи всичко възможно да проследи — на техния жаргон това значи да убие — някое терористко копеле.

Оставих името и номера си, също и вътрешния номер на Ханси, където можеше да ми се обади, и затворих слушалката. После метнах чантата през рамо и се измъкнах през служебния вход на хотела, тръгнах през двора и излязох на Уейхаус стрийт — тясна уличка с червени къщи от двете страни, която, изглежда, не се различаваше много от времето, когато Виктория е била кралица. Купих си един вестник и седнах да закусвам с кафе, яйца, пържени в мас, бекон, боб и пържени домати в една италианска закусвалня, пълна с шофьори на таксита. Доколкото разбирах, не ме следяха.

След като се подкрепих, отидох през две преки до метрото на Ню бонд стрийт, купих си билет от 70 пенса, взех ескалатора за централната линия, хванах първия влак и с него отидох до следващата спирка „Оксфорд съркъс“. Там се качих на друг влак. След още десет минути се намирах на гара „Ватерло“.

Според информационното табло високо над входа след шест минути щеше да има експресен влак за Портсмут. Купих билет за отиване и връщане, тръгнах по перона, отворих вратата на един вагон, метнах багажа си върху рафта и се сплесках на тапицираната седалка. А познайте какво бях забравил — не казах на Ранди Реймън къде съм. Жалко. Затворих очи.

В Портсмут беше студено и когато излязох от гара „Портсмут енд Саутсий“, установих, че ръми ситен дъждец. Някъде далеч зад мен фериботът за остров Уайт наду сирената си за мъгла — тъжен, мрачен рев, който беше в унисон с времето. Церемонията по спиране от експлоатация беше проведена в Портсий док на Кралските военноморски сили от другата страна на кея, където се намираше корабът на нейно величество „Уориър“. Построен през 1860 г., това е първият кораб, облицован с желязо. Представляваше една от най-големите туристически атракции на Портсмут.

Взех такси до военноморското поделение и слязох на стотина метра от главния вход. Покрай пътя, който завършваше при Виктори гейт, откъдето се стигаше до кораба „Уориър“, имаше ограда от синджири, висока два метра и половина. От Виктори гейт започваше друга ограда, също толкова висока, но с бодлива тел на върха, вървеше покрай улица „Хард парк роуд“. На четвърт миля по-нататък се виждаше централната автогара на Портсмут, както и пристанището за ферибота. Вдясно от мен имаше редици едноетажни хангари. Не се виждаха автомобили. Метнах багажа си през оградата, изкачих се по нея, прехвърлих се над бодливата тел без аварии и скочих от другата страна.

Просто така ли? — питате. Ами сензорите и другите неща, предназначени да не допускат нарушители? Ами морските пехотинци със стражеви кучета, които патрулират? Ами телевизионните камери, които оглеждат района? Ами джиповете с картечници петдесети калибър на въртящи се платформи?

Измишльотини, приятели. Всичко това е научна фантастика. Всъщност в реалния свят повечето военни бази — от Сан Диего до Сигонела, от Норфолк до Неапол и от Пенсакола до Портсмут — са широко отворени и готови да бъдат обрани. И аз бях гадното копеле обирач, което щеше да го стори тук и сега.

Отворих една врата със сгъваемия си нож „Емерсън 6“ и се вмъкнах вътре. Миришеше на мухъл, както всички складове по света. Свалих цивилните си дрехи и се напъхах в плавателния костюм. Навлякох жилетката, поставих всички необходими неща по нея, взех плавниците под ръка и вдигнах водолазния апарат за ремъците. После надникнах навън, за да проверя дали е чисто, и нали съм си жабок, тръгнах към водата.

Усетих студа, когато се спуснах под вода. Температурата на водата може би беше под десет градуса. Щеше да ми действа много ободрително, докато проникне в костюма, остане в него, затопли се от температурата на тялото ми и ми осигури изолация от студа. Е, човек не става тюлен, защото обича да му е комфортно. По време на обучението ми в групите за подводна диверсия в Литъл Крийк инструкторите понякога ни свикваха към 04,00, когато въздухът беше към десет градуса, а водата — малко по-студена, караха ни да стоим голи навън в продължение на час и половина или повече и ни поливаха с вода от маркуч през петнадесет минути. На двойките плувци беше позволено да се топлят, като пикаят един върху друг.

Това е обучение с цел тормоз тире сплотяване, на което Военноморските сили днес се мръщят. Но позволете ми да ви кажа, че върши работа — изгражда характера и сплотява групата. Разбира се, в наше време хората, които не участват в бойни действия, не разбират, че сплотеността между мъжете в бойните групи не възниква просто така. Тя се създава.

Във Военноморските сили от едното време я създаваха старшини като Ев Барет, които здравата мачкаха хората и всеки ден ги караха да преодоляват нови граници чрез обич, заплаха и физическа разправа. Или пък офицери като Рой Боъм, кръстника на всички тюлени, който караше хората да устояват на все по-трудни неща и им доказваше, че думата невъзможно не съществува.

В наше време, ако понатупаш някого, с теб е свършено. Ако го наругаеш, може да се оплаче от теб. А що се отнася до реалистичното обучение, то сега една авария може да означава края на кариерата на офицера. Затова командирите на поделения — всички те искат да станат адмирали — не създават трудности на хората си. Резултатът е: по-малко кървим по време на учение, но повече умираме в боя.

Водата не беше само студена — беше и мръсна. Вонеше на проклета канализация, а така щях да воня и аз. Е, по-късно щях да изчистя тялото си с „Вайтабат“^[1] и доктор „Бомбай“. А сега беше време за П-3, което означава Преглъщай водата, Плувай и Престани да дрънкаш, мамицата ти.

Дори близо до брега течението се усещаше силно — скоростта на водата надвишаваше един възел. Но пък беше в моята посока и затова се отпуснах и се оставих на течението. Трудното щеше да дойде на връщане, когато щеше да се наложи да се боря с него. Течение със скорост един възел^[2] е по силите на малко водолази. Аз мога да преодолявам течение от възел и половина, но ако от това зависи животът ми. Ами два възла? Можете да биете шибания световен рекорд по плуване свободен стил и пак да сте си на едно и също място. За да не се излагам на опасности, се отклоних от маршрута си, който минаваше на двадесетина метра от един пристан, та ако мистър Мърфи е с мен, да се издърпам с ръце.

След като прекарах дванадесет минути под вода, изплувах на повърхността, за да се огледам. Намирах се на около триста метра от кораба „Уориър“. От него до „Маунтбатън“, заобиколен от баржи и понтони, имаше още петдесет метра. Трябваше да внимавам, когато плувам край „Уориър“. Минаваше десет часът и щяха да дойдат туристи. Освен това виждах телевизионни прожектори и камери на доковете, както и репортери с микрофони, които изразяваха мнение.

Шибаната телевизия ще довърши всички ни. Искате интервю с групите за специални операции, когато кацат в Могадишу ли? Няма проблем. Искате камерите да бъдат насочени точно там, където попадаха иракските ракети „СКЪД“ в Тел Авив? Непременно, а и как иначе. Трябва ви пряко предаване от Пентагона, за да ви кажат точно кога и къде ще бъдат следващите въздушни нападения? Но разбира се. Искате престрелки по кувейтската граница? Естествено.

Ще ви кажа какво ще бъде логичното продължение на подобно безсмислие. Ще се стигне дотам, че фризираният, надут хубавец репортьор ще води предаване на живо по „Си-Ен-Ен“ от дома на някой редник, който патрулира в Долна Слобовия, и го предават. Боецът е убит от мина, а хубавецът се обръща към камерата и казва: „Какво ли е усещането да видиш на живо по «Си-Ен-Ен» как синът ви е разкъсан от мина? Това ще разберем след рекламите.“

Потопих се, слязох надълбоко и започнах да плувам бавно и с постоянно темпо, като броях движенията си, докато стигнах до целта.

Обикновено подводното търсене се извършва от двама, четирима, а дори и шестима мъже. Три от най-използваните методи са бягане по въжето от реята, търсене в шахматен ред по въжето от реята и търсене в кръг. При първите два са необходими най-малко двама водолази, четири шамандури и четири тежести, както и две въжета. При бягането по въжетата от реята водолазите изминават по дължина участъци от 250 на 50 метра. При шахматното търсене трябват девет отделни въжета и тежести и могат да работят един или двама водолази.

Най-просто е търсенето в кръг. Слага се шамандура, окачва се към тежест и вашето въже се прокарва около въжето на шамандурата. След това плувате в концентрични кръгове, като се доближавате към шамандурата.

Разбира се, нямах тежест и шамандура и трябваше да импровизирам. Изведнъж проумях, че търсене в кръг само от един човек лесно може да се превърне в насиране в кръг само от един човек.

Трябваше ми повече от половин час, за да заобиколя на сто метра обгорения трюм на „Маунтбатън“. Минах покрай баржите, под понтоните и покрай три малки полицейски лодки, които патрулираха около дока, за да отпъждат нахалните наблюдатели. Остана ми кислород за около час и половина. Британците очевидно бяха огледали трюма и района под него, затова започнах да търся най-напред около края на дока. Завързах въжето за един кол и започнах да обикалям. Скоро разбрах, че и тук дъното е претърсвано. Всъщност на светлината на фенерчето ми се струваше, че са го претърсвали с гребло. Вероятно са събрали всички парчетии, които са успели да намерят, и са ги занесли в лабораториите.

Добре. Време беше да тръгвам. Смених мястото — тръгнах към центъра на пристанището и закачих края на въжето си към стара автомобилна гума, която намерих на дъното. Тук каналът беше по-дълбок и водата се движеше по-бързо. Проверих дълбокомера си. Намирах се на около 14 метра — към четири метра повече от позволената максимална дълбочина за моя „Дрегер“. По дяволите, бях слизал с „Дрегер“ и на 18 метра и не бях умрял — все още. Второто претърсване също не донесе нищо. Затова изтеглих гумата още петдесет метра по-наляво — или изток-югоизток според компаса — и започнах отново.

Колкото повече се отдалечавах от пилоните на пристана, толкова повече дъното започваше да прилича на някакво шибано трасе за бягане с препятствия. Върху наносите пясък се беше утаила кал. От една страна, това беше добре, защото не позволяваше на пясъка да се вдига като облак, докато мушках и ровех. От друга страна, това беше лошо, защото шибаната кал полепваше по всичко, и по мен самия. Очевидно британците не бяха прочиствали дъното, защото по него имаше греди, гуми, бутилки и други отбрани парчета боклук, полузаровени в калния пясък. Мътната вода пречеше на видимостта ми — можех да виждам най-много на шест метра и независимо от снопа светлина на фенерчето непрекъснато се блъсках в разни неща, до които нямах силно желание да се докосвам.

След четиридесет и пет минути и четири кръгови осирания все още не бях намерил нищо подозрително. Мамка му! Знаех, че тук ще намеря отговор на част от загадката, и това ме влудяваше. Пропусках нещо — нещо толкова очевидно, колкото шибания словашки нос на муцуната ми. Но просто бях прекалено глупав, за да мога да го забележа.

Замръзнах на място във водата. Я почакай една шибана секунда. Търсех така, както тюлените са научени да търсят. Научени са да търсят според устава. Нарушавах една от собствените си заповеди за войната със специални методи — онази, която гласи: „Не си въобразявай.“

Бащинското ръмжене на Ев Барет забоботи в главата ми: „Всеки път, когато си въобгъзяваш, матрос Марчинко, нещастен лайнян мозък, грозен, смотан, шибан скапаняк, видиотен задник такъв, правиш мен и себе си на гъз.“ Застанах неподвижно. Бях си въобразил, че най-добрият начин да търся нещо е да го правя така, както Пинки би искал. Е, по дяволите, голям неконвенционален воин бях, няма що.

Добре, ученици, нека помислим нетрадиционно.

Как би атакувал целта Рой Боъм например?

Рой ли? Той би се отбил насам със СДВ — Съд за Транспортиране на Водолази — или миниподводница. Рой би легнал в най-дълбоката част на канала, където движението е най-натоварено. След това би отишъл с плуване до целта, като се възползва от течението, което би му помогнало да носи разните неща. Защо да се изморява, като водата може да свърши неговата работа.

След като свърши със създаването на хаоса — поставянето на бомбите, залагането на капаните или каквото има да прави, — би се върнал при своя СДВ или миниподводница, би се качил на борда и би се омел на майната си.

Ами да, да ме вземат мътните. Внимателно се показах на повърхността (не исках да ме гледат по телевизията довечера) и се огледах. Отново се потопих и тръгнах право на юг. Пет пари не давах, че ми свършваше кислородът. Аз знаех как е ударен „Маунтбатън“.

Добрах се до средата на канала, точно под маршрута на ферибота за остров Уайт. Отдалечих се на около триста метра от самолетоносача. Дъното представляваше истинска бъркотия — пълно с всякакви гадни неща, които могат да повредят една лодка. Течението беше силно — прецених, че е почти два възла — и трябваше с усилие да сляза надолу. Право пред себе си, точно на мястото, откъдето и аз бих започнал операцията си, забелязах нещо в тъмната вода. Къс от бетонна опора, дълга около два метра и широка около един. Стърчеше от дъното като колона. Вероятно е паднал от някой товарен кораб. До него лежеше черно парче метал, около метър на метър и двадесет сантиметра. Приличаше на перка на акула.

Спуснах се до него и го преобърнах, за да го огледам. Точно това ми трябваше — стабилизатор от миниподводница, отчупен при оста. Вероятно е бил загубен, когато миниподводницата е ударила парчето бетон. Страхотно. Бях изпаднал в екстаз. Такъв екстаз, че дори не забелязах кога мистър Мърфи пристигна и сложи ръка на рамото ми.

Питате кога го направи ли? Направи го, когато ми се свърши кислородът. Вдишах, но, уви. Майната му на Дики. Започнах да си представям заглавията: „Тюлен се дави по време на самостоятелна операция в приятелско пристанище. Великобритания обявява война на САЩ.“

Не. Отворих аварийния кран. Това ми осигуряваше още пет минути. Но не ми помогна със стабилизатора. Повдигнах го. Познайте колко тежеше? Тридесет и пет килограма. Обикновено, когато очакваш да се натъкнеш на нещо толкова голямо и тежко, носиш със себе си надуваем мехур.

Имах въже. Може би щях да успея да го издърпам. Опитах. Беше като да се опитваш да се движиш закотвен. Започнах да се ядосвам.

Досетих се. Имах спасителна жилетка.

Смъкнах я бързо, завързах я за стабилизатора и си поиграх с вътрешния клапан за кислорода, докато я надух. Бързо се освободих от колана с тежестите, вмъкнах се в ремъците на „Дрегера“ и като хванах стабилизатора и жилетката, се насочих към повърхността. Излязох точно навреме, за да забележа един от фериботите за остров Уайт на стотина метра от мен. Приближаваше бързо.

Добре, Дики, връщай се там, където ти е мястото. Спуснах се към дъното като парче олово и се забих в тинята. Въпреки това ми се струваше, че перката ще ме подстриже, когато мина с ритмичен шум над мен. Свивах се на дъното колкото мога повече, точно като по времето, когато бях начинаещ жабок водолаз по време на ученията „Зулу-5-Оскар“ в пристанището на Норфолк.

Караха ни да играем на криеница при обучението по бягство от плен. Инструкторите ни хвърляха във водата и пускаха лодки, за да ни търсят. Затова ги мамех. Всъщност точно това се прави при бягане от плен — постигаш го с всички възможни средства. Както и да е, плувах до мястото, където спираше фериботът между Норфолк и Киптопек, след това се гмурках и се хващах за един мазен кол, докато фериботът над мен спре — неговите дизелови двигатели бръмчаха отгоре ми точно като двигателите на този ферибот.

Шумът и вихърът утихнаха. Време беше да опитам пак. Този път проверих компаса си и изплувах от канала, преди да се покажа на повърхността. Сега вече нямах никакъв кислород. Свалих кислородната маска, изплюх мръсната вода, преметнах въжето през рамо и започнах да плувам настрани към брега, който се намираше на около петстотин метра от мен. Само че този път плувах срещу течението, което (благодаря ти, мистър Мърфи) беше стигнало възел и половина. Необходим ми беше почти час мъчително плуване, преди да се добера до мястото, откъдето бях тръгнал.

О, а как болеше. Намирах се на около двадесет метра от брега, когато охраната най-после реши да се покаже. Затова, вместо да измъкна задника си от водата, трябваше да чакам, докато джипът, пълен с отегчени британци с цигари в уста, бавно мине около хангарите. Държах се за въжето и проплаквах молби към Бога на осиранията. Накрая — стори ми се цяла вечност, макар че бяха минали само пет минути — те се отдалечиха и аз се измъкнах на брега.

Измръзнал почти до смърт, довлякох парчето до хангара и се строполих, като започнах да повръщам вода. В ръцете и краката усещах адска пареща болка. Рамото ми беше протрито и изранено на мястото, където се беше впивало въжето. Бях успял да се порежа зад лявото ухо и кървях. Вярвайте ми, това съвсем не е добър начин човек да си изкарва хляба.

Но имах нещо конкретно. Доказателство. Първият знак по дългия път към отмъщението за смъртта на командващия. Прокарах ръка по гладкия метал на стабилизатора. Струваше си болката.

 

 

Върнах се в хотел „Мариът“, където намерих списък с телефонни обаждания до мен, по-дълъг дори от гущера ми. Повечето от обажданията бяха от адмирал П-П-Прескът. Имаше три обаждания от Ханс и по едно от сър Обри Дейвис и майор Джеф Лайъндейл. Взех един двадесетминутен душ и двойна чаша джин „Бомбай“ с лед и звъннах на Ханс. В края на краищата той беше с най-ниско звание от всички.

— Здрасти, Ханси.

— Време беше да решиш да се обадиш. Добре ли мина плуването?

Беше добре и още как.

— Да ти го начукам, старшина. Какво ново?

— Обадиха ми се от Сигонела. Твоите хора ще пристигнат утре преди обед. Взех им стаи в „Мариът“.

— Чудесно.

— Записах ги на сметка на американското посолство.

Още по-добре. Нека шибаният Държавен департамент плаща.

— Кой се обади?

Чух как Ханс си сръбва кафе.

— Един на име Томи. О, поиска да ти предам, че багажът не издържал.

Само това ми липсваше. Не се предполага, че можете да губите пленниците си, особено след като сте работили така усърдно, за да ги плените. Особено когато участват шибана фрегата и самолетоносач. И още по-лошо, изпращането на кораби по този начин създава документирани следи, които адмирали като Пинки Прескът могат да проследят.

Значи сега щеше да има доста въпроси без отговори. В края на краищата само командващият и президентът знаеха каква беше мисията ми. Но командващият беше мъртъв, Пинки не искаше нищо, освен да отмъкне задника ми на съд, а предводителят на Свободния свят не би пожертвал задника си, за да спаси моя, като отиде в щаба на Военноморските сили и каже: „Да, всъщност Дики действаше по заповед от първостепенна важност на президента.“

Имаше и по-голям залог: „Зелената група“. Загубата на Азис беше като кръв във водите, в които плават политически акули като Пинки. Ако Пинки надушеше нещо, би направил всичко възможно, за да сдъвче мен и хората ми. Кучият му син щеше да се спусне подире ми, а без командващ, който да ме защитава, всички бяхме уязвими. Лоши новини.

Не ми оставаше друго, освен да играя покер.

— Томи каза ли друго нещо?

— Не. Само, че щял да ти обясни всичко, когато те види.

Да ми обясни ли? Нямаше какво да ми обяснява. Отивах на майната си. Е, все пак нещата имаха и своята добра страна — тангата по света бяха с едно по-малко, а и момчетата ми бяха добили реален опит. Що се отнася до Махмуд Азис абу Ясин, според мен, ако той е толкова фундаментален мюсюлманин, колкото твърди, то щеше да бъде толкова щастлив да се моли на небето, колкото когато прави бомби на земята.

— Други новини? — попитах Ханс.

— Разпитах за експлозията.

— Откри ли нещо, което още не знаем?

— Не.

— Аз открих.

— Какво?

— Мини насам и ще видиш. Не искам да говоря за тези неща по открита линия.

— Слушам, говедо. — Дочух смеха му, като затварях телефона. Щях да дам стабилизатора на Ханс. Утре към 06,00 щеше да знае колко е дълга онази работа на шибания работник, който го е направил.

Реших да се обадя и на стария си приятел Тони Меркалди в Разузнавателното управление. Не можехме да си кажем нищо важно по телефона, но с намеци, алюзии и жестове му обясних какво исках. Какъвто си е полковник от ВВС, Тони ръмжа и сумтя, но каза, че ще започне да проверява разни неща колкото може по-скоро. Дадох му телефона на секретната линия на Ханс, за да може да ми праща информация.

Като свърших същественото, се обадих на майор Джеф Лайъндейл. Никой не отговори и затова позвъних на сър Обри Дейвис в Министерството на отбраната. След три позвънявания отговори един мъжки глас:

— Вътрешен петдесет и шест.

Отговорът беше точно както тези на шпионите от ЦРУ в Ленгли. Какво правеха тези хора? На едни и същи курсове ли ги обучаваха?

Настъпи тишина. После гласът отново се обади и каза, че сър Обри би се радвал да вечеря с мен в клуб „Ист Индия“ в седем часа. Оставаше ми един час.

— Добре.

— Сър Обри ще се срещне с вас в американския бар. Ако пристигнете преди него, не се притеснявайте да си поръчате.

Колко любезно. Колко учтиво. Реших да благодаря по британски:

— Съвършено. Отлично.

Мамицата ви!

Пиех втората чаша йоркширска бира и дъвчех шестото яйце от яребица, когато той влезе със спокойна походка. Понечи да ме нарече „полковник“, но се спря, вдигна монокъла на мястото му и за по-сигурно преброи нашивките ми.

— Полковник Марчинко, толкова се радвам, че дойдохте.

Протегна ръка. Не беше нито по-топла, нито по-твърда от последния път, преди около година, когато я бях стиснал на приема на бившия министър на отбраната Грант Грифит.

Сър Обри махна към бармана. Наблюдавах как оня изчезна за няколко секунди и се върна с бутилка червено вино, отвори я и внимателно я наля в кръгла кана. Напълни една подобна на балон чаша за сър Обри и я плъзна почтително върху плота.

— Заповядайте, сър, както обикновено.

— Благодаря ти, Паоло.

Ръката на сър Обри обхвана столчето и развъртя чашата върху плота. Вдигна чашата и се вгледа в нея. Тесният му нос застана над ръба на чашата, той вдъхна дълбоко, внимателно отпи и започна шумно да примлясква с виното, след което преглътна.

— Ах — усмихна се, — добрата „Стара гемия“.

— Стара гемия?

— „Barca Velha“ — това е стара гемия на португалски, старче. Едно велико и все още неоткрито вино, мой стар приятел го прави в района Доуро. При всяка изключително добра година купувам по десет каси от винарната. Пазят ми ги там. Нищо друго не пия в този клуб освен портвайн и шампанско. Това — отново разклати виното той — е реколта 1975 година. Искаш ли да опиташ?

Пресуших бирата и изядох едно яйце, за да залича вкуса й.

— Добре.

И защо не? Що се отнася до мен, виното си е вино. В хладилника си имам кашони с „Шабли“, а червеното вино е от евтините — в бутилки с винтови капачки. Пил съм хубави вина, но, честно казано, не харесвам всичкото това сърбане и примляскване, придружено с изрази като „каква изумителна реколта“.

Пред мен се появи чаша. Вдигнах я и отпих глътка. Стори ми се, че в устата ми избухва мина. С небцето си долавях вкуса на шоколад и боровинки, а в края на устата си — дъх на ванилия. Беше чудесно. Беше пълно с усещания. Това беше най-доброто шибано вино, което някога съм вкусвал. Пресуших чашата, като се наслаждавах на дъха му.

— Страхотно.

Той вирна нос към мен и направи гримаса. Монокълът падна и се залюля като махало, а след това спря точно по средата на гърдите му като център на мишена.

— Благодаря, старче. Радвам се, че го одобряваш.

Стояхме на бара десетина минути и обсъждахме неприятната ситуация — най-вече си съчувствахме за командващия, както и за плачевните причини да бъдат допуснати убийствата. Той беше странен човек. Сивите му рибешки очи нито веднъж не издадоха дори частица от онова, което мислеше — просто ме гледаха, мигаха от време на време, но не изразяваха никакви чувства. След като оставихме празната бутилка „Стара гемия“ върху добре износения бар, той ме хвана за ръка и ме поведе надолу по дългия коридор с дървена ламперия към главната зала.

Докато вървяхме, ми обясни, че имал рядко приятни служебни взаимоотношения с командващия. Запознали се преди две десетилетия, когато Секрест, тогава с три нашивки, бил изпратен в главното командване на Американския флот в Европа (за онези от вас, които не разбират от нашивки върху ръкавите, това е полковник), а сър Обри бил, както се изрази, „дребен функционер в една от нашите служби за сигурност“.

Хвана ме за лакътя и ме насочи надясно.

— Ние бяхме двама стари бойци на фронта на Студената война — каза. — Професионалният ни живот имаше цел: воювахме срещу Съветската мечка. Ловувахме, залагахме й капани. Опитвахме се да разберем най-съкровените й мисли, както и да разкрием нейните най-секретни политически и военни машинации, давахме смисъл на живота си. Имахме мисия от Бога.

Млъкна за малко, докато един оберкелнер в черно ни насочи към дълга маса на около два метра от останалите, която гледаше към площада през огромни сводести прозорци. Седнахме. Сър Обри пъхна колосаната бяла салфетка под брадата си. Поставиха на масата ни нова бутилка „Barca Velha“, отвориха я, изляха я в кана и наляха в чашата му. Той опита. Одобри. Кимна на келнера да ми налее една чаша и го помоли да остави каната на масата.

— След това — продължи той — Съветската мечка изчезна. Студената война се изпари. За хора като мен, посветили цялата си кариера — в моя случай става дума за повече от половин век, полковник — на тази война, загубата на единствения противник за нула време ми създаде странно чувство на празнота, на забрава, на безцелност.

Погледна навън към площада. Проследих погледа му.

Обърна се към мен.

— Адмирал Секрест — вашият командващ — и нашият адмирал на флотата сър Норман Елиът ме възстановиха. Те може би преди всички останали осъзнаха, че съществува нова опасност. И дори по-голяма, отколкото Съветите. В края на краищата Съветите си бяха една самостоятелна цел. Новата заплаха, твърдяха те, представлява огромен проблем точно защото е анонимна, безлична.

— Терора на фундаменталистите — измърморих. — Това е битката, която аз и командващият водехме у дома.

— Точно така. — Сър Обри изчака, когато един сервитьор се доближи към нас и ни даде по едно меню. Сръбна от виното си.

— Мисля да взема къри. Доста добро е. Или пък бих взел entrecòte.

Честно казано, в този момент храната никак не ме интересуваше. Имаше по-важни неща за научаване.

— Сър Обри, защо, по дяволите, сте поискали от Пинки Прескът да ме изпрати на временна служба при вас?

— Полковник… може ли да те наричам Дик?

— Разбира се.

— Дик тогава. Дик, през последните шест месеца вашият командващ, нашият адмирал на флотата и аз установихме със страх една нова тенденция.

— Така ли? — Исках да чуя повече, тъй като командващият беше започнал да забелязва някаква нова и особено силна форма на тероризъм. Това беше и една от причините за пътуването ми до Кайро.

Сър Обри кимна с глава.

— Да. Ако погледнеш единствено количествените изследвания, ще установиш може би само бавно нарастване. Но ако съпоставиш този материал с политическите отчети, ще забележиш, че, изглежда, се заражда една нова форма на глобален тероризъм — ние с адмиралите го наричахме транснационален тероризъм, — какъвто досега не е имало.

Такава беше теорията и на командващия. Но в Пентагона вече никой не си прави подобни заключения. Защо се беше случило това? Отговорът е прост: никой вече не съпоставя разузнавателните данни. Защо ли? Защото разузнавателните агенции, както практически всяка една командна структура, вече са организирани по така наречената коминна схема.

Това означава, че хората на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната докладват само на организацията си, хората от ЦРУ докладват само на ЦРУ Държавният департамент притежава своя разузнавателна структура. Всяка от тези организации има собствена мисия и собствени задачи. РУ на Министерството на отбраната клони към разузнаване с технически методи. ЦРУ наглежда екополитическите събития, а държавният департамент акцентира върху външната политика. Освен това всяка агенция ревниво пази информацията си. Но не от съображения за сигурност, а за да запазят бюджета си непокътнат.

О, разбира се, има Съвет за национална сигурност, който би трябвало да предлага разузнавателна информация на президента. Но на практика Съветът за национална сигурност прекарва по-голямата част от времето си в борби за територия с Държавния департамент. Освен това има и Съвет към президента за чуждото разузнаване и Съвет към президента за надзор над разузнавателните служби. Те би трябвало да дават независим поглед върху общите приоритети на разузнавателната дейност на страната. Всъщност и двата съвета са пълни с боклуци от президентските кабинети, политически избраници и мераклии за постове.

На последно място са служителите от разузнавателната общност, която се намира на улица 1776 G, на не повече от триста метра от Овалната стая. Ръководи я един генерал с три звезди — сега е генерал-майор от авиацията. Твърди се, че тази служба координира информационния поток. Но всъщност съдийства в битките за надмощие между различните шпионски агенции.

Какъв е крайният резултат ли? Никъде в цялата система няма организация, която да представя „цялата картина“ — организация, която да събира късовете информация от всички и да се опитва да разбере какво означават.

Но командващият го беше сторил. Чел телеграми на Държавния департамент (Бог знае как се е докопал до тях), отчети на Разузнавателното управление към Министерството на отбраната и доклади на ЦРУ. Събирал материали на НАТО за Западна Европа. Намерил информация на Агенцията за националната сигурност, засечена от Балканите и Югозападна Азия. Откраднал изследвания на Агенцията за борба с наркотиците.

Той също беше говорил за новия тероризъм — тероризъм без граници или конкретна националност, — чиято единствена цел е унищожението на Запада. Това представляваше засилена версия на борбата срещу Запада, насочена от моллите, от Бени Саф в Алжир, от Кабул в Афганистан и продължила няколко години. Но тази нова вълна беше неизмеримо по-опасна. Обявена беше от войници на муджахидините, вербувани из целия арабски свят. Обучаваха се заедно в лагери в Северозападен Афганистан. Парите идваха от Иран, както и от процъфтяващия трафик на хероин. Водачите им бяха неизвестни.

Командващият ми разказа всички тези неща малко преди да заведа групата си в Египет. Оплака ми се, че колегите му не проявяват разбиране към теорията му, но беше убеден, че е прав, а освен това старият му приятел адмирал сър Норман Елиът от Кралските военноморски сили мислеше като него.

Вярваше, че Махмуд Азис абу Ясин представлява малка, но важна част от тази нова форма на световен тероризъм и затова беше направил необходимото, за да ида да го доведа. Разбрахме се да разгледаме нещата подробно, като се върна. Сега командващият и сър Норман бяха мъртви, но сър Обри работеше по същите въпроси.

— Вярвам, че атентатът в Портсмут е част от тази работа — каза той.

Попитах го защо смята така.

— Ще ти отговоря по-късно. — Отпи от виното си. — Както ти казвах, знам за работата ти, защото командващият ми разказа конкретно, когато трябваше да опише какво можеш.

— По въпросите на антитероризма ние с командващия мислехме по един и същи начин.

Той кимна.

— Знам. А и ти се трудиш здравата. Похвално.

Вдигнах чашата си за поздрав.

— Благодаря.

Той също вдигна чашата си, сръбна и я постави на салфетката.

— А на въпроса ти за бомбата в Портсмут. През изминалата седмица бяха проведени шест уж несвързани терористични нападения. — Сръбна от виното си. — Знаеш ли за тях?

Отговорих на сър Обри, че не съм в течение. Той избърса някаква прашинка от гърдите си.

— А, да, разбира се. Кайро. Махмуд Азис абу Ясин. Жалко за него. Бих желал да прочета доклада от разпита му.

Сигурно се бях изчервил.

— Не знам за какво говорите.

— Няма значение — сви рамене той. — Мога да ти кажа, Дик, че много малко са нещата около антитероризма, за които не знам. — Замълча, за да ми позволи да вникна в думите му. — Не се притеснявай, нямам никакво намерение да предавам информацията на твоя адмирал Прескът.

Предполагам, че гримасата ми е била доста издайническа.

— От думите ви съдя, че имате доста широка мрежа, сър Обри.

Не отговори. Голямата му усмивка ми беше достатъчна.

— Говорехте за несвързаните терористични действия през изминалата седмица.

— А, да.

Изчака сервитьорът да постави две чинии на масата и да изсипе с безупречно майсторство някаква кафява смес на бучки от голямо порцеланово блюдо. Предположих, че е къри, въпреки че не изглеждаше и не миришеше като нито едно къри, което някога съм ял. Сервираха ни и два съда със сос, както и чинийки с накълцани кокосови орехи и фъстъци.

Вдигнах очи.

— Има ли лют сос?

Сервитьорът ме погледна шокиран.

— Кърито е по мадраска рецепта, сър. Доста люто е.

Опитах го. Нищо не струваше.

— Бихте ли донесли лют сос?

— Ако настоявате.

— Настоявам.

Сър Обри гледаше как изсипвам половин бутилка сос от червени чушки в чинията и го смесвам с така нареченото къри.

— Какво казвахте, сър Обри?

Той напъха една вилица с къри в устата си и започна да дъвче.

— Намирам това къри за доста люто. — Напълни чашата ми с вино, после и своята. — През изминалите шест дни имаше взрив на главната жп гара в Москва. Взривена беше и белгийската диамантена борса в Антверпен, както и сградата на италианската стокова борса в Милано. Имаше експлозия във френска електроцентрала, прекъснала една трета от електроснабдяването на страната, а няколко часа след това във Франкфурт един бомбен атентат наложи затварянето на градското метро за два дни. Още по-загадъчен е фактът, че никой не е поел отговорността за тези действия.

— Казахте шест — изредихте само пет.

— А, разбира се, нападението в Портсмут.

Отпих от виното си.

— Вярвате ли, че са свързани помежду си?

— Да, като примери на новия трансграничен тероризъм.

— Повечето хора биха отхвърлили идеята ви, сър Обри, особено ако не са представени никакви общи искания, нито съобщения от извършителите.

Погледна ме тъжно.

— Разбирам това. Всъщност опитвах се да убедя адмирал Прескът вчера, когато се срещнахме, но той не беше съгласен с мен. Напълно отрича транснационалността на атентатите. Неговата теория е концентрирана върху Ирак, а точно така смятат и следователите по атентатите. Разбира се, това е доста неразумно, но човек не може да го разубеди. Изглежда, доста силно му влияят.

— Пинки си е такъв.

— Жалко. — Сър Обри избърса крайчеца на устата си със салфетката. — Но ти не смяташ идеята ми за неприемлива?

— Съвсем не.

Транснационалната теория винаги ми се е струвала смислена. Например вярвах, че Махмуд Азис е представител на тази нова тенденция. Той беше египтянин, обучен от ЦРУ в Афганистан да воюва срещу Съветския съюз. Години след това беше използвал наученото като член на египетските муджахидини, малка група фундаменталисти от Кайро, която се опитва чрез тероризъм да принуди египетското правителство да превърне страната във фундаменталистка ислямска република. Египетските муджахидини от своя страна са част от световна организация, известна като Ислямското братство, която насочва пари от наркотици от Афганистан и приходи от продажба на нефт от Иран към групи като тази на Азис за прокламиране на ислямския фундаментализъм с всички възможни средства. И Азис е бил изпратен от Кайро в САЩ, за да създаде хаос и ужас. Когато го заловихме, беше тръгнал за Пакистан, където вероятно щеше да се събере с още танга и да отиде бог знае накъде, за да сее още хаос.

Имаше още стотици хиляди такива като Азис, както и стотици, а може би хиляди местни фундаменталистки групи, разпръснати по цялото земно кълбо. В края на краищата САЩ бяха изразходвали милиарди за оборудване и финансиране на партизани от муджахидините по време на петнадесетгодишната им война в Афганистан със Съветите. Между тях имаше над двадесет и пет хиляди мюсюлмани доброволци, ангажирани от ЦРУ. В по-голямата си част те бяха бедни, необразовани араби, наемани направо в джамиите от Бруклин до Белуджистан^[3] чрез различни организации паравани.

Казах на сър Обри, че сега всеки знае как много от тези бойци, както и голяма част от оборудването от ЦРУ се използват срещу Запада. В бивша Югославия мюсюлманите ветерани от афганистанската кампания се биеха наред с босненските мюсюлмани. Същите експлозиви C-4 и „Семтекс“, превозвани на гърба на камила от Пешавар през прохода Хибер преди десет години, сега се използваха от муджахидини, които воюваха в партизанските войни в Кашмир, Таджикистан, Азербайджан и Кюрдистан. Противосамолетни ракети „Стингър“, използвани да свалят съветските мигове и бойни хеликоптери Ми-24 в района около Кабул, се появяваха в страни от Балканите до Сомалия, където се използваха срещу западни самолети.

Имаше и нещо, което не му казах. Не добавих, че знаех за контрабандното вкарване на някои от тези смъртоносни муниции в САЩ, където Махмуд Азис ги беше използвал, за да взриви шест цели. Не му казах и че когато бяхме хванали Азис в Кайро, той носеше паспорт с пакистанска виза и петдесет хиляди английски лири.

Знаех, че преди десет години точно от Пешавар в Северен Пакистан мюсюлмани доброволци идваха с автобуси в управляваните от ЦРУ лагери в Северозападен Афганистан. Днес тези автобуси продължаваха да се пълнят с разочаровани мюсюлмани от Египет, Алжир, бившия Съветски съюз, дори и Америка. Членове на десетки терористични организации — като се започне с големите, като „Хамас“ и „Ислямски джихад“, и се стигне до малки групички като Освободителната армия на Южен Йемен — пътуваха до тренировъчните лагери за муджахидините в Северозападен Афганистан, където ги учеха как да отмъщават на Запада.

А мотивацията им? Тя се виждаше всеки ден във вестниците. Фактът, че Израел се помиряваше с арабските си съседи, беше достатъчно неприятен — само това беше достатъчна причина за започване на свещена война. Но имаше и други неща. На Балканския полуостров сърбите и хърватите избиваха мюсюлманите, а Западът не предприемаше нищо, за да спре клането. В бившия Съветски съюз азербайджанските мюсюлмани бяха изправени пред етническото прочистване от арменските християни, а руснаците само гледаха. Из цяла Западна Европа ултранационалистите хвърляха бутилки, пълни с бензин, в общежития на мюсюлмански работници, а полицията, изглежда, винаги срещаше трудности при арестуването на виновните.

Казах, че съм разбрал от проучванията си, че единственият елемент, който пречи на стотиците хиляди отхвърлени, обеднели, лишени от граждански права мюсюлмани фундаменталисти да се консолидират, беше естествената им склонност да бъдат лоялни единствено към групата си.

— Старата философия „Брат ми и аз срещу братовчед ми; братовчед ми и аз срещу света“ все още преобладава в по-голямата част на мюсюлманския свят — казах аз, а сър Обри кимна одобрително.

Преглътнах хапка безвкусно къри.

— Но ако мюсюлманите по целия свят се обединят в един лагер с една-единствена цел, те ще се превърнат в заплаха за Запада, по-опасна дори и от Съветския съюз. Защото Съветският съюз не нападаше — знаеше, че ще последва масиран ответен удар. За воина муджахидин, сър Обри, куршумът в мозъка означава гарантирано пътуване до рая.

— Точно така. — Той изпразни чашата си и я напълни отново. — Да предположим, че лоялността към племето бъде преодоляна и всички тези атентати вече се ръководят от един и същи източник и са насочени срещу Запада.

— Това значи, че се сблъскваме с най-голямата терористична организация в света.

— Точно така, полковник. — Замълча. — Чел ли си история? Арабска история?

Бях чел и му казах.

— Какво знаеш за Саладин?

— Че бил… какъв… египтянин, живял през единадесети или дванадесети век. Воин. Превзел е Йерусалим от кръстоносците. Изградил стената, която все още огражда стария град.

— Много добре. Но има още нещо. Той е бил първият панарабин. Първият син на исляма, който се е опитвал да обедини всички араби под зеленото знаме на пророка Мохамед.

— Не е успял.

— Да. Времето не е било подходящо. Но векове след него оставената от Саладин идея за панарабите продължава да живее. Единната ислямска култура трябвало да се разпростре от Испания до Индийския океан, от Уралските планини до екватора. И оттогава насам винаги е имало араби, споделящи мечтите на Саладин: обединението на целия ислямски свят под зеленото знаме.

Прав беше. Помислих над думите му.

— Досещам се за трима: Асад от Сирия, Муамар Кадафи и Саддам Хюсеин.

— Да, разбира се, преди тях беше египтянинът Гамал Абдел Насър. Той успя да обедини Сирия и Египет през петдесетте години. — Сър Обри направи кратка пауза. — Това щеше да се превърне в първата копка за изграждането на обединена арабска нация около Средиземно море.

— Не успя. Не успяха и другите.

— Да. По ред причини. Може би най-значителната от тях е, че всички в крайна сметка бяха националисти и представляваха само малка част от ислямския свят. Следователно можеха да привлекат само ограничена подкрепа. Освен това какви са хората като Насър, Асад, Саддам и Кадафи? Те са политици. Ислямският свят не може да бъде обединен от един обикновен политик.

— Но какво ще стане, ако на сцената излезе нов Саладин? Прозорлив човек, който не представлява отделна нация или пък конкретна част от арабския свят. Човек, който олицетворява истинския панарабизъм и може да обедини Саудитска Арабия със Судан, Йемен, Мароко, Сирия, Афганистан, Белуджистан — цялата пъстра гама на исляма от Казабланка до Пешавар.

Замислих се над всичко това. Никак не ми харесваше.

— Ако се има предвид настоящата политическа ситуация, не е ли малко вероятно да се появи такъв човек?

— Малко вероятно? — Рибешките очи на сър Обри се насочиха към площада. — Разбира се, малко вероятно е — каза той с далечен и отнесен глас, — но, скъпи приятелю, не е напълно невъзможно. Командващият не смяташе, че това не е възможно. И сър Норман също. А и аз. Затова настоях пред твоя адмирал Прескът, ти и групата ти да бъдете прехвърлени към мен за близко бъдеще.

Пинки не ми беше съобщил това. Само беше казал, че ще работя с хората на сър Обри. Има голяма разлика между „да работиш с някого“ и „да бъдеш командван от някого“ и му го казах съвсем недвусмислено.

Той изля остатъка от виното по равно в чашите.

— Разбирам.

Гласът му доби стоманени нотки.

— Но се намираш на суверенна британска земя, полковник, и настоявам аз да командвам и контролирам. В края на краищата това не е Египет. Бъдете сигурен, че се нуждая от помощта ви. Необходима ми е. Но трябва да работите в сътрудничество с нашите хора и под наше ръководство. Командващият ми казваше, че ви държи изкъсо и трябва и аз да го правя, ако пътищата ни се кръстосат някога.

Колкото и трудно да ми беше да преглътна тези думи, те звучаха точно така, както би ги изрекъл командващият. Господи, как ми липсваше старият боен кон.

Сър Обри, изглежда, прочете нещо в лицето ми. Една слабо забележима тъжна усмивка премина през неговото като сянката на облак.

— Обичаше да те нарича любимия си помияр. — Това беше първата следа от чувство, която забелязах у него тази вечер.

— Canis lupus^[4] Марчинко, това съм аз.

— Сигурен съм — каза той и пресуши чашата си. — И знам, че ще работим заедно много добре.

Лицето му се освежи.

— Независимо от факта, че никой не е поел отговорността за инцидента в Портсмут, ние получихме добра оперативна разузнавателна информация късно днес, която ни насочва към някои фундаменталистки групи, и искаме да я използваме в своя полза. Имаше някои определено положителни събития. Разбирате, че не искам да ги обсъждам сега. Но ако дойдете в офиса ми утре в десет преди обед…

Какви джентълмени са тези британци — воюват с работно време. Е, не беше в стила ми да чакам.

— Извинете грубия ми език, но, мама му стара, сър Обри, нека идем там още сега. Защо трябва да чакаме?

— Защото…

— Защото? Да вървят на майната си извиненията. Моят командващ е мъртъв. Както и вашият адмирал на шибаната флота. А вие, изглежда, искате само да седите на тлъстия си задник и да си сърбате шибаната „Стара гемия“, докато онези задници, тангата, се смеят и на двама ни. — Станах. — Това не е в стила ми, сър Обри. Не съм от онези новоизлюпени командири с „п“ на квадрат.

— Какво?

— Посрани прости командирчета. Копелета с вонящи уста, които могат само да лижат подметките на шефовете си. Позволете ми да ви кажа, сър Обри, че постъпих в шибаната флота на седемнадесет години, за да изпълня военния си дълг. Установих, че пред мен има кариера, когато се присъединих към десантните групи. А когато станах подофицер и после тюлен, кариерата се превърна в моя натрапчива идея. — Доближих лицето си до неговото. — И не си върша работата, като седя на задника и питам „Може ли?“

Лицето му почервеня.

— И въпреки това…

— Виж какво, както казваш, това е твоята страна. Но убитият е моят командващ. Не искам шибано бездействие, искам да действам веднага.

Той ме изгледа с вбесяващо спокойствие.

— Повярвайте ми, полковник, ще получите достатъчно „шибано действие“, както го наричате. Но утре. В десет часа. В кабинета ми.

Обърна се към прозореца и се загледа в площад „Сейнт Джеймс“. В тъмното различих силуета на огромна лимузина „Бентли“, която премина отдясно на борд наляво на борд и спря пред клуба.

— О, виждам, че колата ми пристигна.

Стана, пусна салфетката на масата, избърса предната част на безупречния си костюм и тръгна към вратата на залата.

— Лека нощ, полковник — каза той, без да се обръща.