Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (21)

Глава 19

Беше 4,20, когато изтощеният Стиви Уондър най-после раздвижи ръка нагоре-надолу като помпа, което означаваше, че пред нас има враг.

Изпълзях до него и погледнах през целеуказателя. Там бяха, на двеста и петдесет метра от нас, според цифровия екран. Очаквах палатки, нали се сещате, като на бедуините в Арабия. Но видях къщи, нали знаете, като на мюсюлманите в Афганистан. Това беше истински ритник по топките за връщане в реалността и подсещане за резултата, когато не получаваш добра (или в моя случай никаква) разузнавателна информация.

Село беше прекалено силна дума за това, което се намираше пред нас. Виждахме останките от малко селце — нещо като зайчарник с десетина къщи от кирпич, някои от които бяха видимо унищожени от огнестрелни оръжия, други затворени с дъски и разни парчетии. Изглеждаше като всяко друго бедно селце от страните от Четвъртия свят от Асают до Исламкот — къщите бяха залепени една до друга около единствената неравна улица. Тя започваше от едно площадче. На него стърчеше петметровото минаре на едноетажната джамия. Кулата беше пречупена надве от снаряд, а покривът на джамията — хлътнал надолу. Вече никой нямаше да клечи в нея и да се моли.

Зад къщите и малко над тях лъкатушеше малко поточе, което навярно е служило като източник на питейна вода за града, пералня на открито и централна канализация. Пред най-близката до нас къща се очертаваше силует на изгоряло дърво — в нея сигурно е живял вождът. Шест пикапа бяха паркирани безразборно в мръсотията. Не можех да позная в тъмното дали са „Тойота“ или „Ландровер“, но повишиха настроението ми, защото поне щяхме да имаме с какво да се махнем оттук, след като си свършим работата.

На около петдесет метра от селото имаше ръждив скелет на съветски танк Т-72 без купол. В тъмното се виждаха и още две черупки. Очевидно някога тук се е водила битка. Невъзможно беше да се определи дали е била срещу руснаците или срещу настоящото афганистанско правителство.

Тихо напсувах мистър Мърфи. Дики можеше да върви на майната си, защото беше мислил ограничено. Бях си въобразил, че ще бъдем изправени пред палатки. Палатките са лесни. Насочваш топлинния целеуказател към тях, виждаш кои са заети, и си свършваш работата бързо и по най-мръсния начин.

При къщите е по-трудно. Топлинният целеуказател не може да проникне през петнадесет или двадесетсантиметров кирпич. Затова трябва да чукаш от врата на врата като някакъв шибан търговски представител, който продава прахосмукачки. „Чук, чук, има ли някой вкъщи? Да, казвате. Е, добре, в такъв случай умрете, копелета.“

Трябваше да действаме бързо. След по-малко от два часа щеше да стане светло. Когато планирах това малко излетче, бях предвидил атаката за 04,00, което е най-доброто време, защото тогава хората спят най-дълбоко. Но заради минираното поле и породената от този факт нужда от заобикаляне (ето ви един купешки израз) часът беше 04,32. Можехме да ударим тези танга около 05,00, а по това време хората с лек сън (като мен) излизат за сутрешното си пикаене.

А не можехме просто да стреляме по всяко нещо пред погледа си. Трябва да бъдат спазени някои формалности.

Какво например? — питате. Например разузнаването, отговарям. В края на краищата без разузнаване щяхме да действаме слепешката, а да пробивам дупки в кутии с ВА-РРЗ/I е нещо, от което точно сега нямах нужда.

Всъщност, за да разберете защо имам малко бели косми по косата и брадата, позволете да ви насоча към няколко от многото въпроси, които се въртяха в главата ми в 04,32, когато гледах през целеуказателя към колибите на двеста и петдесет метра от нас.

• В селото имаше десетина и повече къщи. Всичките ли бяха обитавани? Да? Не? Ако не, то кои от тях бяха обитаваните? Общо колко бяха тангата?

• Къде се намираха лорд Брукфийлд и Тод Стюарт? Можехме ли да ги заловим живи?

• Къде се намираха шестте контейнера с антракс/чума, за които бяхме дошли? Пазеха ли ги?

• Срещу какви оръжия щяхме да действаме? Имаше ли в корпуса на танка снайперисти?

• Дали лошите бяха разпръснали мини или поставили някакви защитни устройства около селото?

Сега схващате ли картината? Да? Добре.

Въпроси като горните показват защо разузнаването е толкова важно, че дори Библията ни учи на него. Затова точно както Исус Навин — бих добавил, един до голяма степен подценяван воин-диверсант — е правил, преди да поведе битката срещу Йерихон, и аз изпратих двама шпиони с думите:

— Идете, вижте земята и ми дайте сведения за ситуацията.

И затова Томи и Пачия крак се промъкнаха и огледаха селото и се върнаха в безопасност в пазвата ми, за да ми дадат отчет. (За мое нещастие тук в добрия стар Афганистан нямаше нищо подобно на къщата на блудницата Раав. Е, това е то, фундаменталният ислям — малко чувство за хумор, никакъв джин „Бомбай“ и чувствителна липса на чукане. И питате защо копелетата заслужават да бъдат изтребени.)

Та като се върнаха при мен, ми съобщиха, че са заобиколили от задната страна, излезли са откъм реката, а после са преминали бързо-бързо през селото.

Отчет за ситуацията ли? Бяха намерили голяма купчина опиум в най-голямата от колибите — множество торби от зебло, натъпкани с кафяво вещество, което чака да бъде откарано. Имаше смисъл — опиумът е средство за финансиране на голяма част от този джихад.

Бяха открили, че колите са заредени с гориво и готови да тръгват — с пълни догоре допълнителни резервоари, вързани на място, както и тенекии с вода зад седалките. Заключение: сега, получили своите играчки за водене на бактериологическа война, тангата щяха да тръгват.

Намерили бяха импровизирано стрелбище отвъд реката, точно зад смазаната джамия — наоколо били разхвърляни силуети мишени и много гилзи калибър 9 и 7,62 милиметра. Следователно оръжията, срещу които щяхме да действаме, бяха автомати „Калашников“, автомати девети калибър и полуавтоматични пистолети. Нямахме проблеми с това.

Обитавани къщи? Най-малко четири, може би шест според Пачия крак. Не се бяха осмелили да рискуват и да влизат вътре. Но от белезите от обувки по вратите и от стъпките бяха пресметнали, че има хора в четири или най-много шест колиби.

Брой хора? Невъзможно да се каже. Ако се съди по следите от обувки — двадесет до тридесет.

А лорд Брукфийлд? Тод Стюарт?

— Не знам, шефе.

Можеше и да не са в селото. Но тогава какво да кажем за спътника — той беше проследил кутиите дотук. Е, аз смятах (опасно е да смяташ, Марчинко), че лорд Брукфийлд ще пътува с кутиите си.

Така ли? И кой казва, че така трябва да бъде? Със сигурност не moi. Успокоявах се от факта, че кутиите с ВА-РРЗ/I, за които използвах кодовото име БОВ (да се чете: „Бъди Особено Внимателен“, но е съкращение от „Бойни Отровни Веществени лайна“), се намират някъде в селото.

Томи с радост докладва, че друг положителен елемент е липсата на часови, капани, мини, бодлива тел или всякакви други отбранителни елементи.

— Вратата е широко отворена, шкипере.

Нормално. Селцето се намираше толкова далеч навътре във вражеска територия, отдалечено от пътя и трудно достъпно, че почти не бяха мислили за охрана. Помните ли бруклинския полицай? „П’стъпникът си е п’стъпник и пак п’стъпник.“ И в Либия беше така. Приятелчето Муамар беше толкова уверено в себе си, че беше изградило много от лагерите си за обучение на танга практически без никакви охранителни мерки. Беше убедено, че никаква военна сила не може да отиде незабелязано четиристотин мили на юг от залива Сидра до лагера на двадесет километра от Бир и Маруф, където се обучаваха снайперисти на ИРА заедно с отцепили се израелци, предатели от ЦРУ, севернокорейци и ливанци.

Разбира се, приятелчето Муамар не знаеше за „Червената клетка“. Бяха достатъчни само шестима от нас. През декември 1985 г. скочихме от задната врата на един „Боинг 727“ на „Иджиптеър“^[1] от единадесет хиляди метра височина, отплавахме тридесет мили с парашутите, ходихме още десет мили и направихме на кайма шестнадесет от най-добре платените му убийци, докато те спинкаха в креватчетата си. Измъкнахме се с колите на тангата, предоставени от либийската армия — карахме право на изток и изминахме триста четиридесет и две мили за осем часа, като пресякохме египетската граница, преди в Триполи да разберат, че нещо не е наред. Е, тази вечер също бяхме шестима. Трима — Уондър, Гризача и аз — ветерани от либийската мисия.

05,09. Време беше да тръгваме. Най-добрият начин да се свърши тази работа беше да действаме бързо и долно, просто и директно. Затова написахме сценария по следния начин: ще влезем, ще избием колкото е възможно повече от тях, преди да разберат какво става. При добър късмет няма да гръмнем кутиите с ВА-РРЗ/I, докато избиваме престъпниците. Така щяхме да останем живи и в добро здраве.

Начертах на земята груба схема на нападението и разпределих задачите. Най-напред щяхме да ударим къщите, които Томи и Пачия крак бяха набелязали, после да си проправим път през останалите. Щяхме да се движим по двойки, като всеки от нас отговаря за огнево поле от около шестдесет градуса. Това беше важно. Не исках да стреляме един срещу друг в тъмното, а без радиотелефони нямаше да знаем кой къде се намира във всяка секунда.

Освен това трябваше да действаме бързо. Това е още един от факторите на Мърфи. Добре е подобна засада да свърши за няколко минутки. Никакви продължителни престрелки, никакви проточени нападения, никакви барикади. Трябва да стане бързо: бам, прас, тряс и край. Защото в противен случай си го закъсал — възможно е вече да си заобиколен по фланга, да си изправен срещу по-голям брой оръжия и срещу повече хора.

Имахме и друг проблем. Четири до шест вероятно обитавани къщи и три двойки нападатели. Това означаваше, че всяка двойка има най-малко по 1,33 къщи. Така.

Три от вероятно обитаваните къщи се намираха една до друга в началото на непавираната улица. Бяха поразени от огнестрелни оръжия и нямаха врати и прозорци. На стената на една от тях зееше дупка от снаряд. До една бяха надупчени от малокалибрени оръжия. Четвъртата колиба беше малко встрани от останалите. Имаше кепенци и врата. Поставих си мръсната задача да я превзема сам.

Уондър пожела да се заеме с къщата в началото на улицата. Нямах нищо против. Той предпочиташе да работи соло. Веднъж го попитах защо. Зад огледалните му очила цъфна тъпата му усмивка и лукаво каза:

— Няма свидетели.

Останалите две двойки къщи оставаха за Томи и Пачия крак и Гадния и Гризача, които щяха да преминат през едната, след това и през втората. После щяхме да си поиграем на прескочикобила — от къща в къща. Методът на почистване беше същият: мятане на граната и влизане. Знаех, че хората ми няма да пилеят патроните си. Първо, имаха стрелкова дисциплина. Второ, както тактично обясних, не е желателно да ви сварят как се държите за оная работа в село, пълно с враждебно настроени хора.

След като стратегическите и математическите задачи за сутринта бяха решени, ние включихме хронометрите на ръцете си, разделихме се и започнахме да пълзим към целите си. Аз лазех бавно като рак и търсех всякакви възможни прикрития по пътя си. Винаги най-трудни са последните двадесет и пет метра. Човек е така напрегнат, движи се така усърдно, а като че ли напредва само с милиметри, и си е точно така. Освен това му се струва, че е точно пред очите на врага. Усещане за пълна уязвимост — сякаш се къпеш в светлината на прожектори. Всеки звук се усилва десетократно. Всяко подраскване на обувка в земята, всеки дъх, всеки удар на сърцето се усилват в мисълта в невероятни пропорции.

Пропълзях като червей последните петнадесет метра и се нагласих под един прозорец, чиито разбити дървени кепенци бяха затворени с нещо като тел за балиране. Легнах настрани, натъпках в ушите си запушалки за еднократна употреба, нагласих очилата си и бръкнах в якето си, откъдето извадих зашеметяваща бомба с размерите на голяма бирена кутия. Изтеглих предпазителния щифт, но държах здраво лостчето. Тези бомби имаха взривател със закъснение от четири секунди. Проверих часовника си. Всички бяхме нагласили хронометрите си за четири минути, преди да тръгнем, и оставаха петдесет и две секунди.

Хронометърът показа осем, след това седем секунди и аз пуснах лостчето, което отхвръкна над рамото ми. На петата секунда дръпнах капака на прозореца, за да метна гранатата вътре. Той беше здраво закрепен. Дръпнах отново. Нищо. Проклетият капак си стоеше на място, а шибаната бомба щеше да гръмне и да светне.

Метнах я назад, откъдето бях дошъл. Взриви се във въздуха на петнадесетина метра от мен. Въпреки че бях наведен, светкавицата с мощност два милиона свещи направи магията си върху ретината ми.

Заслепен, се засилих към вратата. Бях така адски ядосан, че дори шибаната врата да имаше стоманена решетка, пак щях да премина през нея. Ритнах я с крак и дървото се пръсна.

Озовах се вътре. Забелязах движение отляво. Двама. Време беше да се разузнаят целите — а това означава най-напред да улуча онзи с пистолета, насочен някъде към мен. Само дето не можех добре да го видя — все още бях заслепен. Натиснах спусъка и го разкъсах на две. Извадих късмет. Цевта на автомата ми се надигна. По дяволите, тези шибани калашници винаги се вдигат нагоре и наляво — трябваше да го натисна надолу и надясно, за да очистя танго номер две. Добре, че поне имах периферно зрение — долових човек отдясно. Друго танго — имаше „Калашников“. Писнало ми беше да се привеждам, за да избягвам рикоширащите куршуми от моя автомат, но приклекнах и стрелях. Ударих го в гърдите и той пристъпи назад в стаята, откъдето беше излязъл.

Последвах го и стрелях във вратата, за да не му позволявам да се доближи до нея. Тангото лежеше по гръб и му пуснах един залп, за да остане в това положение. Два от куршумите се забиха в тялото му. В този момент дочух злокобно щракане.

Звукът на ударник, удрящ празна гилза, след акта на милосърдие ми даде да разбера, че съм свършил патроните. Майната ми, защото танго номер четири в далечния край на стаята спокойно протягаше ръка към собственото си оръжие, докато аз тромаво освободих пълнителя, трескаво потърсих нов и се опитах да го пъхна на мястото му, след което да дръпна ударника назад, за да вкарам куршум в цевта — всичко това за секунда-две.

Седеше на ръба на леглото си, сякаш абсолютно нищо на този свят не го притесняваше. Огромен мъж с къдрава руса коса, с яркосиня тениска и скиорско бельо. Приличаше на шибан шваба. Не знам какъв беше, но си личеше, че е професионалист. По изражението му усетих, че знае точно какво става. Очите му не се отместваха от мен, докато се борех със своя „Калашников“. Протегна ръка към оръжието си — един автомат, окачен на пирон до леглото му. На лицето му играеше лека усмивка.

Всичко беше като в забавен кадър. Цевта сочеше тавана. Гласът на Ев Барет кънтеше в ушите ми: „Стига с тия кашкавалени пръсти, матрос Марчинко, смотан задник с лайнян мозък.“

Дългата мускулеста лява ръка на тангото се протегна нагоре. Дланта стисна дръжката.

„Вземи шибания пълнител и го наври в шибания отвор.“

Не бях готов.

„Не слушаш инструкциите ми, матрос Марчинко. Смотаните ти пръсти не действат правилно, защото не можеш да ги контролираш, защото си задъхан и не искаш да се успокоиш. Оръжието ти е празно и следователно ненужно.“

Автоматът започна да се спуска надолу, надолу, надолу. Цевта му се насочи към мен, защото онзи стреля с една ръка.

„Матрос Марчинко, по-добре потърси друг начин да се справиш с този минетчия, защото иначе ще се превърнеш в труп.“

Първите изстрели от залпа удариха стената на два метра над мен и по главата ми се посипаха парчета тухла. Направи достатъчно дълга пауза, докато постави дясната си ръка върху автомата, за да го стабилизира.

Мамицата му. Автоматът ми се запъваше като магаре на мост — не искаше да зарежда. А аз какво чаках, меморандум от шибания началник-щаб, с който ме информират за това ли? Пуснах автомата и се претърколих надясно, встрани от обсега на оръжието му и от смъртоносния сноп куршуми.

С дясната си ръка измъкнах пистолета от кобура и се изправих, стреляйки. Хич не ме биваше — улучих го в стъпалото, коляното, слабините, десния лакът и врата. Но той падна, като продължаваше да стиска спусъка и куршумите набраздиха тавана.

Знам, знам. Питате къде остана всичката онази стрелба в стресово състояние, за която постоянно говоря.

Виж какво, приятел, целта е да ги убиваш. Няма значение как. Копелето беше мъртво. Пуснах един куршум в главата му, за да съм сигурен, че ще продължи да бъде мъртво. Проверих себе си за натъртвания и рани — вратът ми беше порязан от нещо остро, — взех автомата си, вкарах нов пълнител (разбира се, без никакви проблеми), огледах колибата, за да съм сигурен, че съм ги изтребил до един, и излязох.

Изтичах петнадесетина метра по-надолу и се присъединих към Уондър, който каза, че е очистил шест танга без проблеми. Разбира се, неговата шибана бомба беше избухнала където трябва. Тръгнахме бавно назад по непавираната улица, като се придържахме близо до сградите с оръжия, готови за стрелба.

Имах чувството, че съм преживял същото нещо и преди. Намирах се в Чау Док, беше първото утро на офанзивата по време на празника Тет и заедно с осми взвод от „ТЮЛЕН-група 2“ гонехме виетнамците от града улица след улица, врата след врата, а Майк Ригън, с когото бяхме много гъсти, пазеше тила ми.

Стиви застана пред мен, за да води. Някаква сянка се раздвижи. Той стреля от хълбок и я събори. По стената зад нас се посипаха куршуми. Видях огън от цеви откъм изгорелия скелет на танка и започнах да стрелям по него. Уондър изтегли предпазния щифт на една лимонка. Пружината иззвъня и отскочи и той хвърли бомбата. Страхотно бейзболно мятане — тя прелетя петдесетте метра и попадна точно в целта зад танка.

Избухна в голямо бяло огнено кълбо. Заедно с това се чуха писъци. Една горяща фигура се очерта на небето и падна. Още едно танго замина. Тупнах Уондър по рамото и продължихме внимателно напред.

Нещо пред мен се размърда. Натиснах спусъка на автомата и то падна. В селото цареше пълен хаос — експлозии, дим, пламъци и накъсани изстрели от автоматични оръжия. Чувствах се като във Виетнам преди времето на микрофоните, слушалките и минирадиопредавателите. Бяхме си разпределили зоните на отговорност и полетата на обстрел. Следователно всяко движещо се нещо щеше да бъде счетено за враг и унищожено.

Така трябва да стане всичко, когато действате по един срещу четирима, петима или шестима души. Както казваше онзи велик американски патриот и смел воин полковник Чарли Бекуит по време на освободителната мисия в Техеран: „Вие ги избийте, пък Бог ще им намери местата.“

След няколко минути всичко свърши. Бързо прегледахме телата, като се погрижихме никое танго да не се преструва на умряло. За целта всеки получи по един куршум в главата — това беше нашата застраховка.

Строихме се изпотени, мръсни и окървавени пред съборената джамия и седнахме на земята напълно изтощени. Честно казано, всичко свърши по-добре, отколкото очаквах. Томи беше улучен в бедрото. Куршумът минал през мускула, без да докосне костта, но адски щеше да го боли, ако през следващите няколко дни смяташе да тича. Вече си беше боцнал морфин и пеницилин и не усещаше болка, но не му ставаше по-добре. Долната част на лявото ухо на Гадния липсваше. Вече нямаше да носи обеци. Пък и кървеше страхотно — повече и от Томи. Когато успяхме да спрем кръвта, ухото му беше увито с толкова много бинт, че приличаше на малка зелка.

С изключение на двамата всички бяхме в добра форма — ако не се броят стресът, обезводняването, натъртванията, цицините, контузиите, оглушаването от стрелбата (смятате, че всичката тази стрелба не се отразява на слуха ли? — Ха, ха, ха — какво казвате?), както и останалите проблеми.

Обадих се на Мик, за да му кажа, че сме поразили целта и възможно най-скоро ще съобщя какво сме намерили. След това подложихме селото на оглед под лупа.

След изчерпателния оглед на труповете разбрах, че лорд Брукфийлд и Тод Стюарт не са между тях, нито пък се крият някъде. Е, ако не друго, то светът беше дом на тридесет и две танга по-малко, отколкото преди няколко кратки минути. Освен това не всички бяха ислямски фундаменталисти. Съмненията ни се потвърдиха, когато изследвахме колекцията хартийки, паспорти и други документи, събрани от колибите и труповете. Повечето от убитите бяха от ислямски страни. Имаше петима египтяни, четирима мароканци, четирима алжирци, един от Саудитска Арабия, един от Йемен (обикновено за тях казват — всеки ден е празник в Йемен, всяка нощ един от тях е прееб…).

Но имаше неоспорими доказателства за теорията на командващия за транснационален тероризъм. Бяхме утрепали четирима германци, чифт французи, шестима руснаци, трио италианци и което ме обезпокои най-силно, двама американци, чиито шофьорски книжки бяха с адреси в Нюарк^[2]. Отбелязах си наум да предам имената им на Тони Меркалди в Разузнавателното управление — разбира се, когато мога да говоря с него, без да ме арестуват. Подробните огледи на жилището, в което бяха живели американците и купчината боклуци, ни сервираха още неприятни новини: доказателства за още трима или четирима американци.

Защо смятах, че са американци ли? Е, приятели, когато използвате тоалетни принадлежности, направени в добрите стари Съединени американски щати и оставяте след себе си батерии, които се продават във верига магазини, чието главно управление се намира извън Вашингтон и не са предназначени за износ в тази опаковка, и когато празното шишенце от лекарства показва адреса на аптека в Гетисбърг, щат Мериленд, бих казал, че сте от Америка или сте живели там, или пък оставяте една много добре обмислена лъжлива следа. Ако бях намерил всичко в колибата, щях да приема теорията за лъжливата следа. Но тъй като боклукът беше заровен на пластове, точно както археолозите откриват боклуците от древния Рим или Гърция, бях склонен да вярвам, че е истинска и квартет американци неотдавна са напуснали лагера — навярно с Брукфийлд.

И някой друг беше напуснал лагера — имаше само пет кутии с бойни отровни лайна. Една от тях вече беше поела пътя на смъртоносната си одисея. Но накъде? С американците ли? С Брукфийлд ли? Нямаше как да разбера това.

Отново огледах лагера. Приличаше на всички лагери за терористи, които съм виждал в Либия, Ливан и Судан — никакъв лукс, много патрони, всички до един са скътани в далечни, негостоприемни територии. Като се имат предвид средствата на лорд Брукфийлд, защо ли не си беше подбрал по-добро място? Разбира се, отговорът беше, че тук, посред афганистанската пустиня, никой няма да притеснява него и хората му, докато се обучават. Тук го защитаваха моллите.

Клекнах до една от къщите и разгледах няколко от заловените от нас документи. Късмет извадихме, че ги нападнахме сега. Всичките танга имаха самолетни билети и документи за пътуване. Очевидно бяха чакали идването на лорд Брукфийлд и шестте му смъртоносни кутии. След което — поне така се виждаше от документите — всяка група щеше да тръгне в различни посоки.

Германците отиваха за Бон след няколко часа. В багажа им се намираха подробни карти на правителствени сгради, като охранителните постове бяха отбелязани с червен молив. Имаше и сведения от наблюдения, като графика за смяна на охраната и полицейските патрули. Дори носеха малко тефтерче, в което бяха написали списъка с исканията си. Томи преведе. Между останалите неща щяха да искат създаването на мюсюлмански анклав в Германия. Проверих паспортите на египтяните — бяха от Кайро. Имаха пакистански визи, както Махмуд Азис.

Дали Махмуд не отиваше към същия лагер, когато го отвлякохме в Кайро? Господи, струваше ми се, че операцията от Кайро е била преди години, а всъщност оттогава бяха минали само няколко седмици. Възможно ли беше светът да се е променил толкова много оттогава? В края на краищата светът е странно място. В края на краищата светът е съвсем осран.

Египтяните носеха чертана на ръка карта. Бележките си бяха водили на арабски, но целта им очевидно представляваше голямо правителствено здание някъде в Кайро: И те имаха писмени искания, които Пачия крак успя да прочете — оставка на сегашния египетски президент и създаването на фундаменталистка република. Продължавах да проверявам документите. Всички носеха карти, диаграми и искания. Руснаците пътуваха за Москва. Мароканците за Фез^[3]. Френските кондоми и италианците отиваха в Женева — носеха карти на един комплекс на ООН.

Може да смятате, че тези конкретни, писмени доказателства са проява на глупост от страна на тангата, чиста измислица, за да улесним сюжета си. Е, приятели, бил съм там и със сигурност мога да ви кажа, че терористите си водят много пълни записки на всичко, което правят.

Защо анархистът, хвърлил бомбата, която убила ерцхерцог Фердинанд в Сараево през 1914 г., си е водил дневник? Защо Мао Цзе Дун си е водил бележки и дневници за своя Дълъг марш преди повече от век? Защо Организацията за освобождение на Палестина е имала през 1982 г. повече от два тона книжа — протоколи, телефонни съобщения, разписки, а дори и доклади с подробности за терористични операции, съхранявани в бункери из Западен Бейрут?

Защо? Сигурно никой не знае. Мога само да кажа, че като се започне с организациите в Салвадор и се стигне до Тамилските тигри, от Демократичния фронт за освобождение на Палестина до Червените бригади, тангата винаги записват всичко.

Може би това им създава чувство за безсмъртие. Може би оправдава действията им. Не съм психиатър и не мога да кажа.

Знам само, че работата ми се улеснява от това, че си записват нещата. Мога да науча какво мислят. Мога да надзърна в сърцата и мислите им, да намеря нещо характерно, което да използвам срещу тях.

Свързах се с Мик малко след 07,50, за да му предам списък с имена от събраните паспорти, както и друга информация, потвърждаваща първоначалните ми опасения във връзка с лагера. Казах му, че сме намерили пет кутии, но шестата е все още в неизвестност, както и лорд Брукфийлд.

Мик отговори, че Брукфийлд се намира в Англия. Върнал се преди няколко часа с петима придружители.

Бързо пресметнах. Лорд Брукфийлд използваше самолет „Гълфстрийм III“ с допълнителни горивни резервоари. Така полетният му диапазон ставаше 5800 мили. Знаех това от личен опит. В края на краищата „Червената клетка“ беше докарала гълфстрийма на „Мацуко корпорейшън“ в Щатите, след като бяхме елиминирали Хидео Икигами и върнали откраднатите ракети „Томахоук“ на Военноморските сили — всичко това би трябвало да си спомняте от „Свирепия ІІ: Червената клетка“.

Въведох няколко числа в миникомпютъра и гледах данните на екрана. Самолетите „Гълфстрийм“ летят с крейсерска скорост от 550 мили в час. Според компютъра маршрутът по въздух от Кабул до Лондон беше само 4535 мили. Дори моят бавен словашки мозък можеше да направи необходимите изчисления: седем и половина часа полет — да кажем, осем и половина, ако има насрещен вятър.

Сега часът беше 08,25. Намирахме се на земята от 19,45 предишната вечер — повече от дванадесет часа. Мамицата му, та това беше достатъчно време за Брукфийлд да отлети до дома си. Не е изключено да е спинкал в креватчето си в Хампстед, докато ние провеждахме разузнаването си на това забравено от Бога място точно в 0 часа.

Това ме стресна. Планът на Брукфийлд ставаше ясен — беше завел липсващите американци със себе си, а те възнамеряваха да нападнат американското посолство в Лондон. Налични доказателства ли? — Няма. Инстинкт? — Абсолютен. Трябваше да е така. Обадих се на Мик. Казах му, че Брукфийлд планира да нападне американското посолство и че Мик трябва да направи необходимото и да вземе незабавно предпазни мерки. Почти ми се стори, че чувам задавеното му преглъщане от другия край, когато приключих с излъчването. Отговори ми „Разбрано, разбрано“ — и радиото млъкна.

Доста работа го чакаше през следващите няколко часа, но това важеше и за мен.

 

 

След като приключих с плановете си, пуснах Гризача, Пачия крак и Уондър в действие. Минирахме телата с експлозиви и гранати, поставихме няколко изобретателно измислени капана и импровизирани експлозивни устройства за в случай, че някой прояви любопитство.

След всичко това ние шестимата изкопахме дупка с размери четири и половина на шест метра и дълбочина два метра и половина. Внимателно положихме кутиите с BA-PP3/I в средата. След това домъкнахме торбите с опиум от колибата и ги натрупахме върху тях. Намерихме едно строшено пале, с което натъпкахме всичко колкото можахме по-добре.

Докато копаеха, аз събрах оставащите пластични експлозиви в едно огромно парче, което натъпках в гилза от снаряд близо до танка. По този начин направих така наречения кумулативен заряд, както му викахме във водолазните групи. Виждате, ако зарядът бъде направен така, че да има кумулативно действие, експлозивната му сила става много, много концентрирана. Всъщност според един напълно несекретен дял на оперативния наръчник на Морската пехота на САЩ това, което сега правех, щеше да увеличи силата на „ритника“ на експлозива C-4 с 60% — подобно е на кумулативните заряди, които използвахме в „ТЮЛЕН-група 2“, за да унищожаваме ядрени оръжия.

Исках мощна експлозия — нещо, което да разруши целия град с ударната си вълна и да изпари бойното отровно лайно. Смъртоносният антракс щеше да се разпръсне на площ от сто квадратни мили в Северозападен Афганистан. Но не преди да минат няколко дни, ако нещата се развият според плана ми.

Когато свърших с натъпкването и трамбоването, Гадния и Уондър поставиха два електронни детонатора в гърлото на гилзата. Томи, който си беше поиграл с радиото, постави една импровизирана запалка с дистанционно управление. Изтеглихме антената до повърхността на земята, прокарахме я до джамията и я вдигнахме на минарето. След това отново запълнихме дупката.

Трябваше да тръгваме. Натоварихме екипировката си, натъпкахме документите на тангата в торби и се качихме на три автомобила „Тойота-ландкрузер“. Излизането от вражеската територия щеше да бъде относително просто. Щяхме да караме на юг от ждрелото, следвайки реката до шосето между Джалалабад и Асадабад, после да завием надясно за Саркани — около двадесет и пет километра. В Саркани ще се отклоним на юг, преди да достигнем самия град, да се качим на настлания с чакъл път, който пресичаше пакистанската граница на един слабо охраняван граничен пост. Нямаше да имаме проблеми. А пък натъкнехме ли се на трудности, притежавахме достатъчна огнева мощ, за да унищожим цяла рота.

От границата щяхме да отидем направо в прохода Наваги и да се промъкнем надолу до Пешавар. Нататък щяхме да импровизираме.

На три километра южно от лагера се виждаше малко възвишение. Вдигнах ръка и колите спряха достатъчно дълго, за да настроя електронния детонатор за деветдесет и шест часа и да поставя превключвателя в положение „включено“.

Скочих от колата и отидох до едно малко възвишение на сто метра от пътя, където скрих предавателя зад няколко малки издадени скали.

Избърсах прахта от ръцете си, върнах се в колата, скочих зад волана и запалих двигателя на ландкрузера. Време беше да тръгваме.