Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Green Team, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман. Свирепия ІІІ. Зелената група

Библиотечно оформление и корица: „Тандем G“

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 23

ИК „Атика“, 1995 г.

История

  1. — Добавяне

Глава 22

Тод Стюарт ни посрещна на вратата. Дългата му коса беше прихваната с широка лента от шотландско каре. Съобщи ни, че лордът ни очаква в дневната на първия етаж. Но най-напред трябваше да изпълним някои формалности.

Бързо прекара ръце по ушития по поръчка костюм на сър Обри. След като не намери нищо, насочи вниманието си към мен.

Бях спазил обещанието си да се изкъпя и да се преоблека — дрехите взех от куфара от вила „Свирепия“, който оставих на съхранение в гардеробната на хотел „Мариът“ още преди всички тези събития. Носех обувките, с които участвах в нападението над терористите. Но дрехите се различаваха: изгладени дънки, тениска с яка и емблема на „ТЮЛЕН-група 6“ върху левия джоб, както и спортно фирмено яке на „Хеклер и Кох“ на гърба с огромна рисунка на стрелци от немските антитерористични групи GSG-9, които разкъсват с куршумите си някакви неприятни на вид фундаменталистки ислямски танга.

Джинсите се придържаха от широк, богато украсен кафяв колан за пистолетен кобур, закопчан с десетсантиметровата тока от чисто сребро, която бях получил като подарък при раздялата ми с хората си, когато напусках, за да създам „Червената клетка“ — оригиналът на тази тока се намираше в музея на диверсионните водолазни части и тюлените. Имаше размерите на трофейна тока за родео: огромен овал от ковано сребро, върху който беше гравиран „Будвайзер“[1] върху римската цифра VI.

Тод започна отгоре. Опипа яката на ризата ми и измъкна бръснача, залепен с тиксо за врата ми.

— Лошо — сгълча ме той.

После започна да ме опипва отстрани.

— Гъделичкаш ме, приятел — казах.

— Не ти минава номерът, приятел.

Продължи, като пръстите му обикаляха върху гръдния ми кош — напред-назад, назад-напред. Измъкна химикалката „Монблан“ от джоба на гърдите ми, отвори я и видя спусъковия механизъм за изстрелване на единствения куршум калибър 5,58 мм. Изцъка с език и я пусна в джоба на сакото си.

Прокара ръце около кръста ми, бръкна под дънките и извади сгъваемия ми боен нож „Емерсън CQC6“ от дясната страна и го пъхна под колана си.

— Това няма да ти трябва повече.

Продължи в южна посока. Обърна джобовете ми навън, потупа джобовете на задника ми, за да провери дали са празни. Прегледа портфейла ми. Плъзна длани по шевовете на дънките ми и обиколи горния край на обувките ми (измъквайки ножа „Гербер“ от дясната и ножа „Мед дог фрийкуънт флайър“ от лявата), след което тръгна нагоре по вътрешната страна на краката ми, стигна до чатала, стисна ръка и ме потупа.

Закашлях се.

Остана доволен и отстъпи, за да се наслади на работата си.

— Чист си — произнесе се той.

— И мек като бебешко дупе — добавих.

Това не предизвика дори сянка от усмивка на лицето му. Тод посочи нагоре по стълбите.

— Насам — каза той и ни поведе.

Истински навъсен шотландец — нямаше никакво чувство за хумор.

Всъщност чувство за хумор нямаше и сър Обри. Мрачният образ на Човека с монокъла не се беше променил изобщо от момента, когато се бяхме качили в неговото „Бентли“[2] за дългия път до Хампстед, придружени от квартет полицаи на мотоциклети, както и двама телохранители от Специалните сили.

Седеше мълчаливо в левия ъгъл на задната седалка, когато завихме около Рийджънтс парк, минахме покрай Суис котидж и Финчли роуд, качихме се по авеню „Фитиджон“ и тръгнахме по тясна уличка до Хампстед Хай стрийт, където спряхме пред полицейския участък на пресечка и половина от къщата на Брукфийлд. С приведени рамене бяхме минали заедно покрай полицейската бариера, която спираше телевизионните камери и любопитните зяпачи, за да отидем към вилата, в която бях влязъл с взлом само преди няколко седмици.

Е, имаше основание да се безпокои. Той беше дал на лорд Брукфийлд свръхсекретно разрешително и му беше позволил да влезе в правителството на нейно величество. Ако питате мен, падаше му се така да се развият нещата.

Там, откъдето идвам, общоприетата практика е всеки да си заслужи разрешителното. Не го получаваш просто защото имаш титла пред името си или защото по една случайност си завършил в определено училище. Тази система на връзките е прецаквала британците и преди.

Искате пример? Добре. Какво ще кажете за Ким Филби? Харолд Филби, по прякор Ким, синът на известен английски изследовател, е идеален пример за това как британската система на старите приятели се обърква. Богатият алкохолизиран пелтек Филби беше един от най-големите шпиони, излезли от Кеймбридж, както и няколко негови приятели.

Работил с американците по време на Втората световна война, като се издигнал до най-високо ниво на Британската разузнавателна служба. През 1951 г. бил принуден да напусне разузнаването заради подозрения в двоен шпионаж. Въпреки това много хора в правителството все още го приемали и работели с него — до деня през януари 1963 г., когато изчезнал от Бейрут, избягал при руснаците и се появил в Москва като полковник от КГБ с многобройни отличия. Не само Филби е бил мръсен, но и трима от момчетата, с които е учил в Кеймбридж — колегите звезди от Разузнавателната служба Доналд Маклийн, Гай Бърджис и Антъни Блънт също се оказали агенти на КГБ.

Отидохме до дневната на първия етаж с пищно изрисувания таван и килимите от Обюсон. Брукфийлд ни чакаше. Беше в карирана риза с двойни маншети на ръкавите, раирана вратовръзка от плетена коприна, сив панталон от фланелен плат и сако за езда от дебел туид. Обувките му с шити бомбета бяха от кафяв велур. Изглеждаше като в истинска реклама на модна къща „Бърбери“.

Стоеше мълчаливо, облегнал ръка на лавицата на богато инкрустирания със седеф сирийски скрин.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете — каза с равен глас. Посочи един раиран диван срещу себе си.

— Моля, седнете.

Сър Обри и аз се сплескахме един до друг, като двойка засрамени седмокласници преди първия си танц. Тод зае позиция точно зад мен. Присъствието му накара четината на врата ми да настръхне. Станах.

— Ако нямате нищо против — казах, — бих предпочел да стоя прав.

Брукфийлд ме погледна с пронизващите си зелени очи.

— Нямам нищо против.

Настъпи тишина. Чувах тракането на будилник някъде в къщата. Брукфийлд отвори една от вратите на скрина и извади маслиненозелена кутия — точно като онези, които бях извадил от склада за радиоактивни отпадъци в „Numero Douze“ до Ница. Кутията беше запечатана. Но около външната страна на дъното бе увит гъвкав лентов заряд. През оловната му обвивка беше вкаран електронен взривател с размерите на молив.

Сега установих, че кабелите от детонаторната капачка влизаха в сакото на Брукфийлд. Погледнах по-отблизо. Държеше автономния детонатор в дясната си ръка.

Пред нас се намираше живо, дишащо експлозивно устройство. Нямах абсолютно никакъв шанс да успея да стигна до Брукфийлд, преди да взриви заряда и да изхвърли смъртоносния антракс над северната част на Лондон.

Самодоволната физиономия на Брукфийлд подсказваше, че знае, че се досещам какво е постигнал.

— Трябва да приемете факта, че съм готов да умра — каза той вместо обяснение. — Казах ви, полковник, че за джихад вече са се пожертвали два милиона мъченици.

— Да — отговорих, — и може да изиска живота на още два милиона.

— Точно така. Знаете ли, аз съм абсолютно сериозен. Абсолютно посветен съм на каузата си.

— Да, разбирам това.

Замълчах. Осъзнавах, че той определяше как ще протече срещата ни и сър Обри му позволяваше да го прави. Така лорд Брукфийлд командваше, а това не беше в мой интерес. Време беше да раздвижа нещата, а да не говорим за това, че трябваше да се захващам за работа.

— Е, лорд Брукфийлд, защо ни повикахте?

— Въпреки че имам желанието да умра, не съм сигурен, че това е подходящото време и място. Има още несвършена работа.

— Сигурен съм, че е така — казах, като бавно се придвижих към него. — Но не и работа за вас.

Щом мръднах, се раздвижи и Тод. Застана между мен и Брукфийлд.

Младият благородник направи знак на телохранителя си да се отмести, за да може да бъде лице в лице с мен.

— Ще видим това — каза. — Вие, полковник, сте достоен противник. Трябва да призная, че ме тревожеше това, че не можех да се свържа с групата си. И затова в последната минута не разреших това нещо — той потупа с ръка кутията — да се отдели от мен.

Прав бях — тангата в Главното командване бяха само за заблуда. Той си беше задържал кутията. Преместих се леко наляво. Тод повтори движението ми като огледало. Погледнах Брукфийлд и стиснах юмруци.

— Кучи син.

— Полковник, недейте. — Сър Обри стана и разтвори ръце с дланите нагоре. — Нека чуем какво има да каже лорд Брукфийлд.

— Благодаря ви, сър Обри. — Брукфийлд наклони глава към шпионина с монокъла. — Ще бъда кратък. Факт е, сър, че независимо от предоставените ми преимущества, независимо от произхода и ранга ми всички вие винаги сте гледали на мен като на аутсайдер.

— О! — Монокълът на сър Обри падна на гърдите му. — Протестирам.

— Няма значение. — В гласа на Брукфийлд прозвучаха решителни, дори фаталистични нотки. — Може да протестирате, но е вярно. Макар и да съм син на английски благородник, вие виждахте единствено едно от онези богати арабчета, дошли в Англия, за да се образоват. Владея писмено и говоримо гръцки, латински, иврит и арамейски, а да не говорим за френски, немски и италиански. Говоря, чета и пиша на арабски — по-добре, отколкото могат повечето от вашите учени. Вие ме допуснахте в домовете си, в клубовете си, в правителството си. Но по принцип всички вие гледахте на мен като на… на нищо повече от един привилегирован навлек. За щастие имах възможност да отклоня предубежденията ви и да се възползвам от тях. Засилих чувството си на дълг към всички ислямски народи. Това ме накара да се боря за съдбата си на водач.

Беше време за план А: изтънченост в стил Марчинко.

— Какви са тези конски аки — прекъснах го, — какви са тези конски фъшкии?

Брукфийлд ме погледна, сякаш го бях ударил през лицето:

— Какво?

— Ти си просто един нещастен мърморко и тъп задник, който само може да яде лайна. Обвиняваш всички останали за проблемите си. Е, да ти го начукам. Имал си всички предимства — пари, образование, пост, връзки, — но не можеш нищо друго, освен да подсмърчаш като някакво сополиво учениче, на което носната кърпичка не е изгладена както трябва. Ти си една путка, лорд Брукфийлд, просто една шибана путка.

Когато свърших, Брукфийлд се беше овладял.

— Опитвате се да ме провокирате. Няма да успеете, полковник. — Извади огромна ленена кърпа от левия джоб на панталона си и си обърса челото. — Знаете ли, в долината Бекаа, когато бях заложник, прочетох Свещения Коран за първи път. Преди това го бях чел двадесет пъти, но никога не разбирах какво всъщност ми казва.

Окей, трябваше да мина към план Б. Отново прекъснах монолога му:

— И какво ви каза той?

Не обърна внимание на сарказма ми.

— Че изкуплението е достижимо — каза той със спокойно изражение. — Бог обещава на онези, които вярват в него, пищни градини, напоявани от прохладни води, където ще живеят вечно в красиви къщи и ще бъдат почетени от присъствието Му.

Погледнах лорд Брукфийлд и се приближих сантиметър-два към него.

— Рецитирате обещанието на Аллах към истински вярващите.

Погледна ме спокойно.

— Предпочитам да го смятам за обещание на пророка към мъчениците. Следният стих, полковник, казва: „Воювайте с неверниците и лицемерите. Разправяйте се с тях безмилостно.“

Още малко се приближих.

— С терор ли? С бактериологическа война?

Докато говорех, Тод Стюарт стоеше на мястото си.

— Ако е необходимо — отговори Брукфийлд. — Тези кутии са просто средство за постигане на цел.

Приближих се още малко.

— И целта е?

— Ислямско единство. Ислямското единство не може да се купи, както се опитваха да правят онези от Саудитска Арабия, и други. Не може да бъде постигнато чрез съжителство със Запада, както ще установят онези, на които вашата страна плаща, за да живеят в мир с Израел. То трябва да бъде заслужено — заслужено чрез борба и изкупление. Може да бъде постигнато само ако се спазва моят план.

Планът му беше да се разпали бактериологическа война. Според мен очевидно беше откачил. Думите му нямаха смисъл и му го казах, като отново се приближих няколко сантиметра, без да привличам ничие внимание.

— За вас може би нямат смисъл — каза Брукфийлд с ярко блеснали очи. — Но хаосът, който ще настъпи от тези кутии, ще покаже веднъж завинаги на моите мюсюлмански братя, че Западът е уязвим, че може да бъде победен. И преди е имало победи, но не така големи.

Отново щях да възразя, но Човекът с монокъла ме изпревари и се включи в диалога:

— Подозираме, сър — почтително каза той, — че и на други места във Великобритания има антракс.

Това беше ново за мен. Мик ми беше дал доста изчерпателни сведения, но не каза нито дума за друг антракс освен шестте кутии, които бях взел от „Numero Douze“ и изпратил тук.

Сър Обри продължи:

— Ако ми кажете местоположенията им и ми дадете думата си на джентълмен, че няма да ги използвате срещу нас, може би ще успеем да постигнем някакво споразумение.

Брукфийлд разтегли устните си в усмивка.

— Дума на джентълмен ли? — запита реторично той. — Това ми хареса, сър Обри.

Сър Обри вдигна рамене.

— Инструктираха ме да попитам.

— Не се съмнявам в това.

Брукфийлд беше луд. Изобщо не се съмнявах в това. А нещата започваха да се объркват. Време беше да се заемам с реалността.

— Хайде — казах, — стига толкова.

Брукфийлд ме погледна:

— Какво?

— Край! Разяснихте ни панислямските си възгледи. Добре, съобщението е прието. Разбрахме също, че не ви е много грижа за хора като сър Обри. Е, честно казано, съгласен съм с вас. Той е един задник — надут и така нататък. Но в крайна сметка, лорд Брукфийлд, според мен вие сте едно шибано танго. Стига с мъченическите глупости. Оставете интелектуалната реторика и купешките думи. За мен сте обикновен престъпник, който се опитва да нарани милиони невинни хора. Доказателството се намира точно тук, пред големия ми словашки нос: вие сте се завързали за шибания антракс. Това означава, че ще го взривите, ако не спазим исканията ви. Добре, лорд Брукфийлд, какво искате?

— Винаги сте много прям, нали, полковник?

— Пести ми време.

Ухили се злобно.

— Така смятах. — Извъртя се към мен. — Както казахте, завързал съм се към тази кутия с изключително опасно химическо вещество. Това, което искам, е безопасност за себе си и сержант Стюарт. Ще си тръгнем със собствения ми самолет. Направлението ни не е от значение. От значение е фактът, че ще летим, без да бъдем притеснявани от никого.

Знаех, че това не е всичко.

— И?

— И когато пристигнем там, за където сме тръгнали, аз — ето думата ми на джентълмен, сър Обри — ще ви кажа къде се намират останалите кутии.

Човекът с монокъла кимна.

— Колко са?

— Шест — отговори Брукфийлд.

Сега разбрах какво прави сър Обри. Съобщаваше ми, че не съществуваха никакви други кутии.

Защо? Защото бях изпратил шест от тях на Мик Оуен с любезното съдействие на полковник Анджелоти.

Просветна ми толкова силно, че се зачудих дали другите в стаята виждат светлината. След като никой не реагира, разбрах, че въпросното „просветление от Бога“ е предназначено само за мен.

Просветление номер едно: Мик Оуен е информирал сър Обри през цялото време.

Просветление номер две: Лорд Брукфийлд нямаше никаква представа, че пътуването на Марсел Мустака до Дорсетшир е било отменено поради смърт, причинена (макар случайно) от моя милост в „Numero Douze“. Всъщност, ако лорд Брукфийлд беше проверил какво прави съмишленикът му, щеше да установи, че човек на име мосю Андре Марсел Дало се е регистрирал в хотела, останал е два дни и си е тръгнал, точно по график. Така съгласувах нещата с Мик от Италия.

Когато стана дума за Италия, ми дойде просветление номер три: Бяха ми направили номер. Отново аз представлявах сиренето в капана. Стръвта. Примамката. Птицата-мамец. Баламата.

Разбрах защо съм такъв. А вие?

Не? Позволете ми да обясня накратко. Лорд Брукфийлд беше твърде високопоставен, а също и с доста добри връзки, за да може с него да се разправят англичаните, които робуват на класите. Той представляваше част от структурата на властта им и ако го отстранят, щяха да покажат, че тази власт е напълно изгнила отвътре. Вместо това пуснаха след него един свиреп американец — мен.

Докато получавах просветленията си, сър Обри продължаваше да говори. Аз спрях да разсъждавам и започнах да слушам.

— Къде се намират те, лорд Брукфийлд? — питаше той.

Брукфийлд се усмихна.

— Знаете, че не мога да кажа нищо сега. — Завъртя се. — Мисля си, сър Обри, че би трябвало да дойдете с мен. По този начин веднага след като стигна на местоназначението си, ще ви дам информацията.

Честно казано, писна ми. Командващият, един от най-съвестните и смели мъже, беше убит от този задник. Хауи Калуа също беше мъртъв — паднал при преследването. Сега Брукфийлд заплашваше да отнеме живота на още невинни хора, ако не постигне своето. Сметнах, че всичко, с което мога да го спра, си струва.

Затова, когато Брукфийлд се извъртя, ръката ми се насочи към токата. Бръкнах с три пръста под долния й ръб и извадих малкото пищовче калибър 9 милиметра, нагласено към токата по поръчка.

Пистолетчето е „Дейвис D-38“, срязано и намалено до седем сантиметра. В него има два срязващи патрона — направени по поръчка, с мощен барутен заряд, травмиращи и предпочитани от Док Трембли като последно средство за убиване. Наричат ги форми за сладки, защото режат месото с такава лекота, с каквато формите за сладки режат тесто.

Стрелях два пъти от около метър, като се целех в рамото на Брукфийлд.

Куршумите го улучиха — един в рамото, другият в гръдния кош. Удариха с приглушено тупкане и го отхвърлиха назад. На лицето му се изписа недоумение, когато инстинктивно натисна бутона на детонатора, за да гръмне антраксът.

Само че не можеше да натисне бутона, защото ръката му беше отлетяла на метър от него.

Един куршум от типа „резачка за сладкиши“ има три елемента. Първият е ножоподобен режещ ръб, който отваря огромна рана. Следва малък заряд с пластичен експлозив, който разширява раната. Накрая избухва трети заряд и причинява, огромна, смъртоносна травма. Целият процес отнема по-малко от три стотни от секундата Ако не бъдеш убит от първоначалния удар, умираш от загуба на кръв.

Брукфийлд се строполи на пода, а от мястото, където се намираше ръката му, бликаше кръв. Това означаваше, че куршумите са прерязали артерията. Неприятно за него.

Бих искал да се наслаждавам на гледката, но трябваше да се оправя и с Тод Стюарт. Беше се хвърлил към мен — почти хоризонтално, — насочил към врата ми кама от онези, които използват в Специалните сили на Великобритания.

Боб Спиър, създател на ножа „Фийлд файтър“, има теория за защитата срещу хладни оръжия, която напълно подкрепям. Наричаме я защита К-3. Приложих я на практика.

Първото К е Контакт. Затова не се опитвах да хвана оръжието, когато Тод се нахвърли към мен. Блокирах го с рамо и го фраснах по врата с лакът, като го отклоних от полета му. Падна.

Време беше за второто К — Контрол. Ударих го с един стол, който го зашемети за около половин секунда. Достатъчно ми беше, за да скоча върху него и да забия колене в гърба му, като се опитвах с всички сили да хвана с две ръце китката, която държеше ножа.

Тод не желаеше да ми сътрудничи. Освен това беше доста як задник. Потъркаляхме се известно време наоколо, като всеки от нас се опитваше да постигне надмощие. Ръгнах го с коляно в слабините. Върна ми жеста. Отхапах по-голямата част от ухото му. Той стисна гърлото ми и се опита да строши адамовата ми ябълка.

Освободих се, пуснах лявата си ръка, счупих му носа и се опитах да му издера очите.

Камата изсвистя. Добре ме поряза — точно над лакътя на дясната ръка.

Но това ми даде чаканата пролука. Счупих му палеца, като го натиснах направо назад към голямата му китка. Това привлече проклетото му внимание. Погледна към ръката си смаян.

Ударих го в лицето с юмрук — счупих носа му още веднъж, после се претърколих, ритнах го бързо шест пъти в слабините, сякаш разпъвах килим, и измъкнах ножа от наранената му ръка.

Време за третото К — Контриране. Контрирах го, като забих камата малко под слънчевия му сплит. Чу се ясно съскане, когато пробих диафрагмата му.

Това го спря съвсем. Преобърнах го по корем, счупих врата му и изтощен, легнах по гръб.

Повярвайте ми, има и по-лесни начини човек да си вади хляба.

Обаче не предлагат такива изпитания, нали? Минаха няколко минути, но накрая успях да се изправя на колене, а след това и да стана прав.

Сър Обри говореше по телефона. По лицето му се виждаше, че ще се посере от щастие.

Прикри слушалката с ръка:

— Добре, полковник. Сигурен съм, че вашият командващ щеше да се гордее с вас.

Приятно ми беше да чуя това. Никой не беше споменавал командващия от известно време и ми стана приятно да разбера, че все още го помним. В края на краищата самият той беше поставил началото на тази верига от объркани събития, като ме изпрати в Кайро.

Имаше няколко въпроса, които бих искал да задам на сър Обри веднага — например не беше ли той човекът, издал информацията за операцията в Кайро на Пинки, като знаеше, че Фъшкията ще ме накара да бягам и да се принудя да докажа сам теорията си, че лорд Брукфийлд е танго, с което да позволи британците да останат настрани от операцията, като продължават да ме контролират чрез Мик.

Но добре знаех, че Човекът с монокъла никога не би ми казал истината. Това просто не беше в стила му.

Сър Обри приключи разговора си и затвори телефона. Обърна се към мен.

— Изглежда, че сте счупили челюстта на адмирал Прескът на две места, полковник Марчинко.

Свих рамене.

— Жалко.

— За счупването ли?

— Не, че е счупена само на две места. — Чух шум долу. — Полицията ли е?

Британецът поклати глава.

— Специалните сили. Това нещо трябва да мине тихо. Има прекалено много щекотливи елементи, нали се досещате?

Досещах се отлично.

Сър Обри постави монокъла си на място.

— Е, полковник, какво следва сега?

— Много джин с лед, сър Обри, няколко бири с Мик, а после ще заведа момчетата си у дома, ако нямате нищо против.

— У дома? — Това дори го накара да се усмихне. — Ами адмирал Прескът? Този път няма да се откачите от него толкова лесно.

Поклатих глава.

— Не бъдете толкова сигурен, сър Обри. Убеден съм, че адмирал Прескът и аз ще постигнем разбирателство.

— Така ли? След всичко това си мисля, че различията ви са напълно непримирими.

— Сър Обри, работата е там, че не познавате Пинки така добре, както аз.

В края на краищата знаех нещо за Пинки Прескът III, вицеадмирал от Военноморските сили на САЩ, за което сър Обри нямаше представа.

Все още имах шибаното му досие от Следствената служба.

Бележки

[1] Шеговито наименование на значка с тризъбец, която тюлените носят на униформите си. „Будвайзер“ е марка бира. — Б.пр.

[2] Скъпи автомобили, произвеждани от „Ролс-ройс“. — Б.пр.

Край