Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Зелената група (5)

Глава 3

Самолетът се наклони настрани и се спусна над Уиндзорския замък през проливния дъжд, отскочи три пъти и накрая се успокои върху пистата на летище „Хийтроу“, включи реверса на двигателите и изрулира до пътническия ръкав. Тръгнах по пътеката и се натъкнах на безупречно нагласената, хубава, идеална фигура, на подполковник Ранди Реймън, който ме чакаше, хванал в ръка черен дипломатически паспорт с моята снимка. Подаде ми го, като го държеше между показалеца и средния пръст, вероятно за да не се докосне до мен. Е, аз наистина бях доста по-стар от него.

Ранди е от онези хубави момченца тюлени администратори от Анаполис, които не са се калявали в боя, но обичат да говорят наперено, да се надуват и да се хвалят с емблемата си, когато не са сред хора от частите за специални действия. Освен това, що се отнася до жените, той е легенда, поне в собствените си очи. Казвам в собствените си очи, защото на осмия месец след сватбата съпругата му го зарязала заради един свръхсрочнослужещ в „ТЮЛЕН-група 4“.

Когато сформирах „ТЮЛЕН-група 6“, Ранди беше начинаещ лейтенант и дойде при мен да се моли да го включа като административен офицер. Отказах му. В края на краищата в моята част нямаше административни постове, а само места за стрелци. А и той не беше мой тип. Беше един мърльо с вечно набола брада, който все се оплакваше и винаги намираше оправдание за това, което не е направил. Смяташе, че го бива повече от хората му, въпреки че именно благодарение на тях изглеждаше добре. А най-важното беше, че искаше да се включи в „ТЮЛЕН-група 6“ не за да убива лоши типове, а защото назначението би се отразило добре на досието му. Обясних му нещата приблизително така: „Много съжалявам, моряче, но нямаме места за отбиване на номера.“ После го изритах през вратата.

Аз може и да не го исках. Но не и следващият командир. В момента той е тюлен от „Група 6“ при ГВМССАЩЕ — на английски език това означава, че Ранди е разпределеният тюлен от „Шестицата“ в службата на главнокомандващия ВМС на САЩ в Европа. Тази служба се намира от другата страна на Гроувнър скуеър срещу американското посолство, в сградата на Норт Одли стрийт, която през Втората световна война е била главен щаб на генерал Дуайт Д. Айзенхауер^[1]. Задачата му е да съветва главнокомандващия по въпросите на бойните действия със специални методи и вариантите за прилагане на контратерористични мерки, да осъществява връзка със съответните колеги, да насърчава сътрудничеството във връзка с тактическите и стратегически действия, да поддържа активна връзка на място и да докладва за всички дейности.

Това пише в книгите. А колкото до съветване на главнокомандващия във връзка с неконвенционалните бойни действия и тероризма, Ранди не го биваше да изготви план дори и за пикник. А според слуховете в Дам Нек „задълженията“ му, както сам ги описвал, включвали обеди в клубове с хора от министерства и служби на вътрешните работи, приказки по коктейли в посолства и осигуряване на чаровна компания на самотните дами на дипломатическите вечери, които се провеждаха два пъти седмично при посланика.

Вместо да гледа на назначението си като на предизвикателство, той го беше приел като ваканция. Затова веднъж на всеки четири седмици присъстваше на официални срещи с колегите си — специалисти по въпросите на войната със специални методи от Британското МО или Министерство на отбраната на САЩ. На всеки шест месеца прекарваше по три часа в 22-ри полк на Специалните сили на Великобритания в Херефорд и по три часа със Специалната корабна ескадра на Кралските военноморски сили в Пул.

Когато назначението му изтече, ще стане командир на тюлени. Може би ще успее да научи хората си да танцуват валс и да ядат ордьоври.

Познавам този тип хора. Когато през седемдесетте години бях военноморски аташе в Пном Пен, прекарах тринадесет месеца в Камбоджа и записах в актива си 287 дни с бойни действия. Един от назначените след мен на тази служба, човек с обноски, когото ще нарека лейтенант Паркетен кавалер, записа в актива си нула часове с бойни действия. От друга страна, прекара 314 последователни следобеда в cercle sportif^[2], най-изискания клуб с басейн, в разговори с местните богаташи и изпращаше до Вашингтон докладни записки с негови версии на разузнавателни факти и парчета информация. Познайте кой стана адмирал и кого разследваха за 60 милиона долара.

— Благодаря. — Пъхнах паспорта в джоба на коженото си яке и потупах Ранди по рамото за поздрав, защото, изглежда, не желаеше да се ръкува с мен. Тръгнахме по дълъг коридор към емиграционната и митническа служба.

— Какво има? — Трябваше ми съвсем неподправена информация.

— Лоши работи, Дик. В адмиралтейството са полудели — не знаят какво, по дяволите, се е случило. Освен това никой не е поел отговорността. И нашата служба откача — главнокомандващият е в Бетесда. Ще му правят операция на пикочния мехур. Няма да е в действие повече от месец. Лошите неща ще се оправят от само себе си: заместникът на главнокомандващия пристигна днес следобед с „Конкорда“ заедно с още дванадесет следователи от най-високо ниво на Военноморската следствена служба. Събират разузнавателна информация, пишат отчети и се опитват да разберат какво е станало.

Да разберат ли? Ще оплескат всичко. Пинки беше прахосал под 2500 долара за билет, за да докара няколко некадърници от Военноморската следствена служба, а е трябвало да докара пчелите работници — аналитиците от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната и стрелци тюлени. Военноморска следствена служба? Името им е просто едно шибано противоречие. Това е същата Военноморска следствена служба, любезни читателю, която успяваше многократно да осере всяко разследване, до което се е докосвала — от шпионския кръг „Джони Уокър/Джери Уитуърт“ до провала на американското посолство в Москва, случая Джонатан Полок и до прахосаните шестдесет милиона — да, правилно ме чухте, шестдесет милиона — от вашите долари, данъкоплатци, за лова на вещици, който организираха за моя милост.

Това е същата Военноморска следствена служба, наречена Адмиралското гестапо, защото адмиралите я използват, за да разрешават политически спорове и войни за територии, като подслушват телефоните си, четат писмата си и предизвикват следствия един срещу друг, както мафиотските шефове използват убийци, за да разрешават вътрешните борби за власт в Коза Ностра.

Поклатих глава.

— Къде е Пинки?

— Използва офиса на главнокомандващия. Когато излязох, той беше тръгнал на вечеря със сър Обри Ханском Дейвис.

— Оня с монокъла от Министерството на отбраната ли?

Ранди повдигна вежди изненадан.

— Ти познаваш сър Обри? Аз дори не мога да си уредя среща с него.

Никак не се изненадах, защото познавах Ранди.

— Познаваме се.

Сър Обри Ханском Дейвис беше свръхшпионин от Министерството на отбраната, който се занимаваше с войната със специални методи. Бях му представен в дома на бившия министър на отбраната преди около година. Беше хладен като умряла скумрия, а и по душа беше такъв. Той и Пинки сигурно се погаждат като отдавна разделили се братя.

Доста проблеми създадох на британската митническа служителка. Е, не аз ги създадох, а снимката ми в дипломатическия паспорт, който ми даде Ранди — много стара, на нея бях подстриган по военному и с парадна униформа. Предполагам, че такава са имали в досието ми при главнокомандващия на ВМС в Европа. Дамата от емиграционната служба, която ме гледаше през паспортното гише, не видя особено много парадна лъскавина по мен. Онова, което видя, беше един осран див словак с маниакален поглед, голяма като яйце синина на челото и тридесетсантиметрова опашка.

Усмихнах се и посочих паспорта.

— Тук не съм истински — казах и се наведох по-близо. — Ето ме такъв, какъвто съм.

Тя се отдръпна, колкото позволяваше столът й.

— Хмм. — Не беше убедена. Повика един от колегите си. Поговориха. Провериха компютъра. Накрая ми подпечата паспорта и махна с ръка да тръгвам.

Настигнах Ранди, който се хилеше презрително в зона „Хиленето забранено“ от другата страна на портала, и тръгнахме към таксиметровата стоянка, където се намираше кола на посолството и предизвикваше малко задръстване сред лекото вечерно движение. Той ми представи своята версия на случилото се по време на четиридесет и пет минутното пътуване. Командващият беше пристигнал преди три дни. Пътувал с малко багаж — трима адютанти и двама души охрана. Всички се настанили в хотел „Мариът“ на Гроувнър скуеър, за да бъдат близо до посолството и врата до врата с главнокомандващия ВМС за Европа.

Вечерта, когато пристигнал, главнокомандващият дал коктейл в апартамента си за приятелите си от Въоръжените сили на нейно величество, както и за отбрана група американски военни. Изглежда, си прекарвал изключително добре. На втория ден провел тричасова среща с британските си колеги в Адмиралтейството на Уайтхол, след това обядвал шотландска сьомга, haricots verts^[3], варени картофи с масло и Pouilly-Fuise^[4] с бившия премиер-министър в ресторанта на хотел „Конот“. Следобед имал тричасова частна среща със сър Обри Ханском Дейвис в Министерството на отбраната, след което бил почетен гост на приема на сега мъртвия си колега от Кралските военноморски сили. Приемът продължил до късно вечерта в огромния клуб на Военноморските сили и армията на „Пикадили“.

Бил в слънчево настроение в 06,00 сутринта, когато Ранди го придружил до колата му. Закарали го в Хайд парк, където сър Норман Елиът, адмиралът на флотата, седял в хеликоптер на Военноморските сили, приземен на половинкилометровата затревена площ, около която пазел кордон бойци от Специалния отдел. Двамата стари приятели отлетели заедно и Ранди не го видял повече.

Това беше много добре за автор на светски статии. А имаше ли разузнавателна информация, която да използвам? Кои копелета със скапани топки го бяха убили? Какво правеха британците? Какво правехме ние?

— Какво, по дяволите, става, Ранди?

Ранди не знаеше. От една страна, ИРА не бяха поели отговорност за взривяването и следователно малко вероятно беше да са те. От друга страна, никой друг не беше поел отговорността.

— Какво казват приятелите ти в МИ5? Ами Специалният отдел?

МИ5 беше Британската разузнавателна и правоприлагаща служба. Специалният отдел отговаряше за антитерористичните действия на Скотланд Ярд.

От погледа на Ранди разбрах, че той няма „приятели“ в МИ5 — или където и да било. Мамка му, какво ли прави този некадърник с лайнян мозък, освен че пие шери? Представа нямах.

— Херефорд? — Това беше щабът на 22-ри полк на Специалните сили. Специалната група в Специалните сили, състояща се от 48 души и решена да воюва с тероризма, трябваше да работи нонстоп по този въпрос.

— Обадих им се днес следобед — разговарях с дежурния офицер. Каза, че в момента нямат никаква информация за мен, че все още я обработват.

Разумно. Защо ли трябва да споделяш разузнавателната си информация с някакъв задник?

— Ами Пул? — Там беше щабът на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили.

— И там се обадих. Командирът ми е приятел. Джеф Лайъндейл.

— И? — Започвах да ставам нетърпелив.

— Все още не ми се е обадил.

Реших сам да събирам разузнавателна информация. Очевидно младият Ранди Реймън нямаше да ми свърши никаква работа. Всъщност вероятно вече е размътил водата. Не бях особено щастлив от това. Спряхме на Гроувнър скуеър. Тръгнах към огромната сграда на американското посолство, след което се насочих към входа на службата на главнокомандващия ВМС в Европа.

— Искам апартамент в хотел „Мариът“ — казах на Ранди. — Трябват ми офис, засекретени факс и телефон, три леки коли и шест пистолета „Хеклер и Кох“ девети калибър. Още шестима души от моите хора идват насам.

— Апартамент? Коли? Пистолети? Дик, това е невъзможно.

Нямах настроение за отговор „невъзможно“. Грабнах го за реверите на безупречно изгладената униформа, сплесках го върху декоративните двуметрови шипове от ковано желязо около бившия щаб на Айзенхауер и приближих лицето му до своето, докато почти опряхме носове.

— Хей, лайнян мозъко, ти май не ме разбра. Искам апартамент в „Мариът“, засекретен телефон и факс, три леки коли и шест пистолета девети калибър или ще те натроша на малки шибани парченца и ще те натъпча в шибания улей още сега. Напълно ясен ли съм сега, мамицата ти?

Погледът ми, изглежда, го беше убедил, че говоря сериозно, защото адамовата му ябълка започна да подскача като някаква шибана плувка и той преглътна:

— Ддда, сър.

Каза „сър“ точно според устава.

Пуснах го и той се измъкна встрани от мен.

— Радвам се, че се разбираме, Ранди. Сега върви на майната си, защото не искам да те виждам, нещастен миризливецо, и ми вземи апартамента в хотела. Имам сериозна работа.

Аз замъкнах задника си на Норт Одли стрийт зад ъгъла. Показах документите си за самоличност на цивилния служител от морската пехота зад бронираното стъкло, получих картон с надпис „посетител“, пъхнах го през електронната врата и влязох. Взех асансьора за втория етаж, където се намираше стаята на главния старшина на службата на командващия ВМС в Европа.

На вратата имаше име „Х. Вебер“. Почуках три пъти и почаках.

Отвътре се дочу нетърпеливо ръмжене:

— Влез.

Заврях глава през вратата.

— Бих влязъл, но още не ми е станал, Ханси, тъпо, нещастно, осрано, шибано нацистко копеле с черни обувки.

Върху грозното му лице в другия край на стаята се разля усмивка, широка цял метър.

— Полковник Хуй — сър!

Приятно ми беше да се отнасят към мен с такова уважение. Заобиколи бюрото си, сграбчи ме, вдигна ме от пода, завъртя ме наоколо, сякаш танцувахме валс, смаза ми кокалите в прегръдката си и накрая ме постави обратно на земята.

Ханс Вебер е един от старшините в неофициалната мрежа от стари моряци на Военноморския флот, която наричам „моята обезопасителна мрежа“. Сега е главен старшина при машините, но когато служех с него на американския боен кораб „Джоузеф К. Таусиг“, беше един срамежлив, жилест и смотан огняр със звание матрос. А това, приятели, е малко по-добре от обикновена сажда.

„Таусиг“, малък ескортен ескадрен миноносец, беше първото ми назначение след Омазването до Шията, както наричах офицерската школа. Като мичман, което е най-нисшата форма на офицерски живот, бях назначен в котелното, където работех като бекас, или офицер инженер, и се грижех за котлите. За разлика от повечето мичмани преди мен аз сам проверявах котлите и трюма. В края на краищата бях влязъл в офицерската школа като жабар водолаз на срочна служба. Това означаваше, че мога да се гмуркам така добре, както и да се бия и да пия бира. И знаех как работят машините, защото, вместо просто да чета в учебниците как работи един кораб — така правят задниците от Анаполис, — трябваше да разглобявам и да сглобявам разни неща още когато бях в групите на тюлените. И за разлика от повечето мичмани нямах нищо против да се пооцапам. Затова вместо спретната светлокафява униформа носех зелена бойна униформа на тюлен и се катерех чак над котлите, и се гмурках под трюма, преди да се подпиша под всяка работа, която бях заповядал да свършат.

Тогава Ханси беше на осемнадесет или деветнадесет години. Американец първо поколение — нюйоркчанин от Йорквил, Манхатън. Като за нюйоркчанин беше рядкост — вглъбено в себе си, тихо хлапе, което вършеше само каквото му заповядат. Не проявяваше никаква инициатива. Стоеше настрани. Самоналожената изолация водеше до търкания в котелното, защото останалите решиха, че Ханс се смята за нещо повече от тях.

Един ден, когато пиехме кафе в столовата, разбрах защо Ханс е сам: като дете са го тормозели в училище заради германския му произход. Вижте, в Ню Йорк много ирландчета, полячета или унгарчета от Йорквил, загубили бащи, чичовци, братя или братовчеди през Втората световна война, не хранели много обич към едрото, тромаво русокосо хлапе, което говореше английски с немски акцент, защото родителите му все още шпрехен нищо друго освен зи дойч вкъщи.

Опитвах се да накарам Ханс да излезе от черупката си. Беше прекъснал да ходи на училище и се записал в армията, за да покаже, че е „добър“ американец.

— Хей, заднико — казах му, — аз също се бях отказал да уча, но я ме виж. Така че стига глупости. Ако наистина искаш да бъдеш добър американец, недей само да дрънкаш за това, мамицата ти, а го докажи.

Когато напуснах „Таусиг“, за да се явя в „ТЮЛЕН-група 2“, Ханс се беше записал в училище, за да завърши средното си образование. След като получил гимназиалната си диплома, се записвал във всеки изпречил му се кореспондентски курс. Поддържахме връзка. Аз следях придвижването му във флотата и в званията.

Сега той беше старшина — най-високото звание, до което може да достигне срочнослужещият по договор. Назначен беше в Лондон като главен старшина в службата на главнокомандващия ВМС в Европа. И нищо че кабинетът на главнокомандващия по-надолу в коридора беше по-луксозен, точно Ханс се намираше в стаята, която всъщност е служела на Айзенхауер за канцелария. Управляваше щаба и персонала на адмирала. Някои дори казваха, че самият Ханс е шибаният главнокомандващ ВМС в Европа. Винаги, когато минавах през Лондон, сядахме на приказка в „Козата“, малка опушена кръчма на улица „Стафърд“, където, изглежда, нямаха нищо против скъпите пури на Ханси, а и вурстчетата бяха не по-лоши от тези в Йорквил.

Прекара ръка през побеляващата си коса.

— До момента денят беше напълно изтакован. Ето защо се радвам да те видя, Дик. Надявах се, че ще се обадиш. Бира? — Посочи с пръст към малкия хладилник под масата.

— Мислех си, че никога няма да ме попиташ за това. — Взех си една кутия „Куърс“, отворих я и жадно отпих. — Дявол да го вземе, бирата ти е хубава.

Седнах в един фотьойл с лице към бюрото на Ханс.

— Разказвай сбито, старшина, защото прекарах последния час с Ранди Реймън и не знам повече, отколкото когато слязох от шибания самолет.

Не беше необходимо много време, за да ми разясни нещата. В общи линии ситуацията беше ОВП — Осрана без Възможност за Почистване. Заместникът на главнокомандващия — заместник-командващият по военноморските операции — беше поел временно командването във Вашингтон. Първото нещо, което направил, е да изпрати Пинки Прескът тук, за да не му се пречка. Така предполагаше Ханс. Вероятно е забравил, че в края на седемдесетте години Пинки е служил в продължение на три години тук, в Лондон, и все още смята, че има влиятелни приятели, защото, щом пристигнал, се монтирал в кабинета на главнокомандващия и започнал да „води“ разследването.

— Точно като шибания принц Джон^[5] във филма „Робин Худ“ — горчиво каза Ханс. — Кралят е мъртъв, да живее кралят.

Нещата бяха осрани. Затова Ханси започнал сам да върти телефоните. Беше установил, че нападението не е от ИРА. Каза ми, че от експлозията се разбира, че е било някаква мина, взривена с радиоуправление, или поне така му е обяснил един помощник при оръдията от Кралските военноморски сили.

— Според оня старшина шибаната мина е пробила десетметрова дупка в трюма на самолетоносача, но е била нагласена така, че да експлодира нагоре, не само навътре към кораба. Трябва да е поставена от водолаз, нали?

— Или водолази. Едно от нещата, в които искам да се уверя сам.

Обясних, че планирам соло пътуване до Портсмут, за да хвърля око на мястото на престъплението и да събера информация от първа ръка.

— Звучи ми добре.

Ханс отпи малко кафе от огромната бяла чаша на бюрото си и продължи. Пинки и задниците от Военноморската следствена служба били откачили. Пинки настоявал британците да го информират, без дори да присъства свързочник или политически съветник от службата на командващия ВМС в Европа. А и си криел получената информация. Ханс каза, че за момента не съществуват никакви планове. Не се предприемат никакви действия.

— Седим си с пръсти в задника и чакаме някой да ни каже какво да правим. Мама му стара, Дик, загубихме един от най-добрите си моряци. И какво правим? Само си говорим, мамицата му. — Погледна ме. — С какво мога да помогна?

Казах му какво бях искал от Ранди Реймън. Ханс поклати глава.

— Не, това няма да стане. Той просто ще изтича при адмирал Прескът.

Е, през следващите тридесет и шест часа моите хора щяха да дойдат и за тях ми трябваше място и снабдяване. Ханс си отбеляза в бележника и промърмори:

— Готово.

— Има едно по-сериозно нещо, старшина: ще искам да изкрънкаш за мен водолазен костюм и бельо, размер четиридесет и шест, дълго. Трябва ми утре сутринта, но никой да не разбере.

Химикалката на Ханс отново задращи върху бележника.

— Няма проблеми, сър, ще стане.

Казах му, че ще повикам и останалите си стрелци от „Зелената група“ — общо два взвода. Вероятно щяха да долетят във въздушната база за специални операции в Менденхол. Ще им трябват легла. Ханси записа и това в бележника си.

Казах, че най-важното е да се събере истинска тактическа разузнавателна информация — информация извън нормалната верига, — за да можем да намерим тангата, които бяха убили командващия, и да им наритаме задниците. Вече си бях помислил да се обадя на приятелите си от Британските специални сили, но отхвърлих идеята. Твърде сложно беше. Исках да действам сам.

— Няма ли да се координираш с британците?

Честно казано, не бях мислил за координиране. Адмирал Секрест беше моят командващ и затова гледах на задачата като едностранна, докато не постъпи нова заповед, и казах това на Ханси.

— Не съм сигурен дали е разумно, Дик. — Подхвърли ми още една бира. — Британците не обичат самостоятелните операции на своя територия — това обижда вроденото им чувство за ред.

— Аз смятах, че „вроденото чувство за ред“ е типично за вас, швабите.

Усмихна се.

— Да, но и те го имат. — После стана сериозен. — Внимавай. Адмирал Прескът пикае газ от яд, че си тук, и не му пука дали другите знаят за това или не.

Значи ножовете вече бяха извадени. Добре. Бях свикнал с това.

— Ще го целуна по устните, като го видя. Ранди спомена, че бил излязъл да вечеря.

Ханс направи гримаса.

— Да, със сър Обри Дейвис, оня тъпанар, дето се занимава с шпионите.

— Тъпанар? Аз мислех, че е много голяма работа.

— Може би тъпанар не е подходящата дума, но със сигурност прилича на задник с тоя тъп монокъл на лицето си. И все пак е опасен политик, няма две мнения. Не го подценявай, полковник. Той е истински проклет Макиавели, получава дори от министър-председателя всичко, което си поиска. Всичко. Това е най-хладнокръвният кучи син, когото съм срещал. Не се бои да прати хора на смърт, повярвай ми — говори се, че засилил шестима нещастни задници за пушечно месо само за да докаже някакво политическо твърдение.

— Например? — запитах със съмнение.

— Например ония от Британските специални сили, дето убиха тангата от ИРА в Гибралтар. Сър Обри ги изпратил със заповед да убиват на място. Но за да бъде всичко готино на политическия фронт, скастри Специалните сили и разжалва стрелците.

Спомних си случая. Ако Ханс не грешеше — а вероятността да греши беше малка, — сър Обри си беше истинска усойница.

Ханси все още се правеше на красноречив.

— А той няма никаква нужда от скапаняци като мен. Командващият ни запозна веднъж — миналата година на новогодишното тържество — и си помислих, че ще ми заповяда да му лъсна обувките или да му избърша задника, или пък и двете наведнъж.

Засмях се.

— Добре ми звучи. Това ли е работата на старшините?

— Да ти го начукам. Ако не бяха старшините, ти още да си един непросветен задник тюлен.

Разбира се, прав беше. Обувката 43-ти номер на взводния старшина в Групата за подводна диверсия 21, легендарния Евърет Е. Барет, беше единствената причина да получа дипломата си за завършено средно образование. Той ме риташе по задника, докато не завърших. Ев Барет беше първият ми настойник в армията. Още го чувам как ръмжи и ми дава съвети в напрегнати моменти. Той и жена му Дел ме взеха под крилото си, когато бях обикновена попова лъжичка. Ев ме пердашеше. И ме претрепваше. И ме закаляваше, докато не направи от мен такъв водолаз жабок, какъвто беше той самият. А след като направи това, ме изпрати по широкия свят с един ритник в задника, с едно сърдечно „Да ти го начукам много“ и със съвета да правя на другите това, което правя за себе си.

Принципът беше прост.

— Каквото научиш — казваше Ев, — трябва да го предаваш на другите. Няма значение дали работиш с някого само за един ден, или служиш с него дълги години, трябва да ги третираш еднакво. Трябва да помагаш на другите да си свършат работата.

Това той наричаше Първи морски закон на Ев Барет. За мен просто е Закон на Ев Барет.

Този закон ме накара да се опитам да обърна живота на Ханс, когато служеше на кораба „Таусиг“. И наистина, старшините управляваха армията. Но нямах намерение точно сега да доставям удоволствие на Ханс.

— Слушай какво, ако аз не бях в тюлените, ти щеше още да си един проклет, третокласен, некадърен, тъп, шибан нацистки моряк с лайнян мозък.

— Предавам се — засмя се той. Записа си още нещо в тефтера. — Виж какво, Дик, защо не ме оставиш да се разбера със заместник-командващия? Ти просто си върши работата, а аз ще се занимавам с документацията.

— Слушам, старшина.

Това ми хареса. Старшините, които контролират документацията, могат да манипулират системата както си поискат. Адмиралите може да си заповядват каквото им хрумне в шибаните мозъци, но документите трябва да преминат през старшина като Ханс. А по времето, когато старшина Вебер разреши на негово сияйно височество Пинки Прескът III да види дори един лист хартия, в който става дума за мен, аз щях да съм отишъл на оглед в Портсмут, хората ми щяха да са по местата си, готови за действие, оборудването ми щеше да бъде в ред и вече да съм измислил някакъв план.

Ханс ме огледа критично от горе до долу.

— Носиш ли си униформа?

— Не. Имам само дрехите на гърба си.

Обясних му, че съм изпълнявал задача. Той беше достатъчно разумен да не ме пита къде съм бил.

— Добре. Ще ти изпратя нещо. Тук, в службата на командващия ВМС в Европа, носят сини униформи. А утре иди в девет часа в „Маркс енд Спенсър“ и си купи костюм, няколко ризи и една-две вратовръзки. — Огледа босите ми крака в сандали. — И един чифт свестни обувки и черни чорапи не биха ти навредили.

Погледна дългата ми до раменете коса и каза:

— А да не говорим колко неприемлива от военна гледна точка е косата ти.

— Ти да не си ми шибана майка или шибан иконом бе, старшина?

— Аз съм шибаният ти старшина, мистър Марчинко — отговори Ханс. — Тук е Лондон, Дик, а не Вирджиния Бийч. Тук много държат на стила.

Една от причините да не обичам Лондон особено много. Независимо от розовокосите пънкове в метрото и златокосите девойки по Оксфорд стрийт официален Лондон предпочита костюми и мозъци на тънки райета. Старите връзки (в буквален и преносен смисъл) от училището в Итън тук могат да се окажат по-важни от това колко те бива в работата ти. Формулата за успеха е една и съща, независимо дали си консервативен тори или ляв лейбърист: посещавай обществено училище като Итън или Хароу (във Великобритания елитните им частни училища се наричат „обществени“), а след това — колежа Балиол, Оксфорд и вземи ПФИ, което за тях означава диплом по политически науки, философия и икономика.

Настоящият министър-председател беше завършил Балиол. В същото училище беше учил и водачът на опозицията. Началникът на МИ6, Британската контраразузнавателна служба, също беше продукт на Итън и Балиол. Предполагам, че се разбираха от половин дума, защото са споделяли едни и същи студени душове и лоша храна. Но традициите им пречеха. Повечето англичани, които познавам и които бяха преминали по маршрута на общественото училище и Оксфорд, бяха лоши воини — като онези с пръстените от Военноморската академия.

Е, също като випускниците на Анаполис, и тук някои пробиваха. Но повечето от тях бяха надути и недостъпни. А също и класово осъзнати. Научени бяха да дебатират, имаха остра мисъл. Но им липсваше инстинктът на убиеца. Също така тези прекалено добре обучени книжни плъхове нямаха индивидуалност, а това е най-важното за неконвенционалните бойни действия. Тези хора не бяха вълци или орли. Те бяха стадни животни, бавно подвижни и предпазливи.

Махнах с ръка.

— Добре, добре. Ще си купя костюм. Но първо ще си взема стая в „Мариът“ и ще поспя малко.

В отговор той вдигна палец нагоре.

— Дръж се. Имам нещо, което трябва да вземеш със себе си.

Извади огромна връзка ключове на дълга верижка, закачена за колана му, избра един от тях, отключи някакво шкафче, бръкна в него, и ми подаде петстотинграмово шише джин „Бомбай“.

— Приспивателно.

Увих бутилката във вестник и отдадох чест на Ханси.

— Благодаря ти, старшина. Все още знаеш как да се грижиш за хората си, нали?

— Бог ми е свидетел, че се старая, полковник. — Отдаде ми чест. — Ще се видим в шест часа. Дотогава ще имам резултати.

Към 04,30 бях станал и се чувствах почти като нормален човек. Към 05,00 правех упражнения — от легнало положение се изправях в седнало и обратно, — когато пиколото почука на вратата и ме прекъсна. Носеше тежка дървена закачалка с огромна синя униформа. Имаше и бяла униформена риза и вратовръзка, найлонова торбичка с чифт черни униформени обувки мой размер и черни еластични униформени чорапи. Шапката в другата му ръка също ми беше по мярка.

Бог да благослови всички старшини!

Взех душ, обръснах се, оформих брадата си, прибрах косата си в хубава плитка и се представих в службата на командващия ВМС в Европа в 06,00 часа. Бях тръгнал за стаята на Ханс. Но не отидох там. При кабината на охраната ме посрещна морски пехотинец в парадна униформа, придружи ме до втория етаж, поведе ме по един дълъг коридор с килим и отвори две дъбови врати, зад които се разкри просторен апартамент с кабинети. Минахме покрай стаи на секретари и адютанти и стигнахме пред врата със сложни гравюри. От едната й страна стоеше американското знаме, а от другата — син флаг с три огромни златни звезди.

Ранди Реймън стоеше пред вратата. Когато видя, че съм в униформа, насмешката се изпари от лицето, но не и от гласа му.

— Заместник-командващият иска да те види веднага — каза той и ми отвори вратата.

Стаята беше огромна. По стените висяха маслени картини с морски сцени. В единия й край имаше диван с извита облегалка и дамаска от шарена басма и маса за кафе с два стола във викториански стил. В другия — античен шкаф, дълъг най-малко три метра. На него бяха подредени миниатюрни сребърни мореплавателни съдове.

Точно пред мен чакаше вицеадмирал Пинки Прескът III, заврял кльощавия си задник в кожен стол с висока облегалка зад бюрото на главнокомандващия ВМС в Европа. През тънките копринени пердета, бронираните стъкла и екраните за отблъскване на гранати виждах Гроувнър скуеър.

Със задоволство мога да кажа, че изглеждаше ужасно. Лицето му, обикновено с онзи болнав, снежнобял тен, типичен за писарушки като него, които прекарват живота си под флуоресцентни лампи, тази сутрин имаше цвета на пожълтяла лой — изглеждаше като болен от жълтеница. Посивялата му коса не беше сресана и приличаше на някакъв подивял Дагуд Бъмстед^[6]. Набръчканото му лице изглеждаше увиснало или отпуснато — не можах да определя точно кое от двете. Един неподрязан сноп косми от лявата му ноздра допълваше картината.

Не си направи труда да стане. Посочи с костеливия си пръст един стол с права облегалка и вместо да поздрави, каза:

— Седни.

Седнах.

— Къде беше?

Нямах намерение да му казвам.

— Това е секретна информация.

— Аз съм проклетият заместник-командващ — изрева Пинки. — Казвай къде си бил и какво си правил, по дяволите.

— Не мога да ви кажа, сър — отговорих, а ми се искаше да го напсувам. Не можех да му кажа. Задълженията ми бяха такива, че се разкриваха само на онези, които могат да знаят за тях. Нямаше нужда Пинки да знае. Това беше волята на командващия.

Пинки въздъхна шумно. Започна да мърда в стола си. Изпука ставите на коленете и пръстите си.

— Аз ще си отбележа, че трябва да разбера. А като разбера, ще си изпатиш.

Свали капачката на химикалката си и си записа нещо.

После сръбна кафе от чаша с инициалите на службата. Пиеше съвсем бавно. Най-после постави чашата на мястото й и ме зяпна.

— Ти н-н-не отговаряше на сигнализатора — застена той. — А сега ми идваш тук непоканен. Исках да се върнеш във Вашингтон или където ти е базата тези дни, дявол да те вземе, и да чакаш заповеди, а не да дойдеш тук и да вилнееш наоколо като с-с-слон в стъкларски магазин.

Възхитен бях от факта, че през последните шест седмици, откакто не бях го виждал, е започнал да заеква. Реших да го насърча.

— П-п-помислих си, че м-м-мога да п-п-помогна.

Пинки не оцени чувството ми за хумор.

— Н-н-не п-п-прави това, по дяволите — не ме имитирай. — Спря, съвзе се, сръбна още малко кафе и се опита да се овладее. — А що се отнася до идеята ти да помагаш, то тя е смешна. Ж-ж-жалка.

Ранди Реймън се плъзна в стаята. Улових го с периферното си зрение — беше се облегнал на стената, а на лицето му отново имаше подигравателното изражение. Реших да му изиграя една пиеска. В края на краищата настроението ми беше толкова слънчево, колкото и на Пинки.

— Благодаря ти за вота на доверие. И да ти го начукам много, Пинки.

Очите му се ококориха и лицето му почервеня.

— Не ми говори така — възропта той. — Аз командвам тук.

Понечих да му отговоря, но той ме прекъсна:

— Вече го няма командващия, за да те пази. А заместник-командващият не харесва методите точно толкова, колкото не ги харесвам и аз. Затова седни и млъкни, Дик, или ще заповядам да те изведат с полиция.

Намръщи се. Запретна ръкави. Чакаше да започна да се гърча и играеше с бюрократичната си химикалка — стодоларова „Монблан“, тип ролърбол.

Нямах намерение да се гърча. Хванал съм го натясно: имам досие от Военноморската следствена служба с кодово име „Ловец на лисици“. Онези от вас, които са чели „Свирепия II: Червената клетка“, ще си спомнят, че я откраднах от щаба на Военноморската следствена служба. А останалите трябва да знаят, че това е свръхсекретна служба за лов на вещици. Агентите й са познати като терминаторите. Те специализират хвърляне на политическа кал върху адмиралите.

Досието „Ловец на лисици“ е типичен пример за работата им. В него има снимки на Пинки, заловен на местопрестъплението с една японка агент. Има и записи на телефонни разговори между Пинки и горепосочената бамбина, както и снимки на двамата, заети с орален секс. Ако някой от Сенатската комисия за Въоръжените сили знаеше това, третата звезда на Пинки щеше да иде на майната си.

Проблемът беше, че досието се намираше под пода на кухнята във вила „Свирепия“ и никой освен мен (и, естествено, Стиви Уондър) не знаеше как да го намери. Имах един чук от Военноморската следствена служба, с който да фрасна Пинки по главата, и затова не се притеснявах от заплахите му. Не се гърчех и притеснявах и не изглеждах нервен. Правех най-отвратителното нещо за него — усмихвах се блажено и седях неподвижно като Буда.

И когато стана ясно дори и за Пинки, че няма да играя по свирката му, той започна наново. Каза, че Ранди Реймън дошъл при него, за да му се оплаче, че съм го малтретирал. Само това било достатъчно основание за незабавното ми арестуване. Но имаше още. Искал съм пистолети. И то във Великобритания, където те са забранени. Още една черна точка до името ми.

— Това означава ли, че искането ми за оръжие е отхвърлено?

Това го накара отново да започне да пелтечи. Когато се съвзе, п-п-поиска да разбере откъде идваха шестимата души, за които бях казал на Ранди Реймън. Отговорих, че идват от Сигонела.

— Какво са правили там?

Когато му казах, че тази информация е секретна и няма разрешение да я получи, той избухна в нов пристъп. После започна да изрежда обичайните си оплаквания. О-о-оплака се от дългата ми коса. Крещеше, че съм неконтролируем. Изпълнението му беше интересно и изпъстрено с обичани от бюрократите изрази като „от изнесеното по-горе“, „от гореказаното следва“ и „вследствие на което“.

Всъщност това ми напомни Виетнам, когато като втори лейтенант с жълто около човката бях извел хората си на първото бойно пътуване. Возехме се в две патрулни лодки — провеждахме операция с неограничени пълномощия за стрелба при остров Дунг, който се намираше по течението на река Басаак надолу от брода Джулиет. В този брод виетнамците бяха много активни. Взвод „Браво“ прекара два часа, като обсипваше острова с всичките си шибани куршуми. Дори извиках едно „Страшилище“ — онези стари самолети C-47, оборудвани с оръдия „Вулкан-Гатлинг“, които можеха да изплюват по 6300 снаряда в минута. За да извикам самолета, събудих командира на провинцията и го убедих да ни даде разрешение.

Проблемът беше там, че направих всичко това без предварителното разрешение на шефа, отговорен за операциите — един верен за правилниците лейтенант, наречен Ханк Мъстин. Когато най-после се прибрахме в базата в Тре Нок, той ни чакаше на края на пристана и подскачаше като маймуна.

Щял да ме прати на военен съд. Щял да нареди да ме разстрелят. Наложи се командирът на базата — един дългунест капитан на име Б. Б. Уитъм — да ме отърве от него. Но после — о, небеса — оказа се, че през въпросната вечер напълно случайно сме прекъснали огромна операция на виетнамците и че всички щяхме да получим похвала, дори и Ханк Мъстин. От този момент бях хванал стария Ханк за топките.

И когато накрая Пинки приключи, разбрах, че и него държа натясно.

— Не зная защо, Дик, но сър Обри настоява ти да работиш с неговите хора по този въпрос. Аз се опитах да го разубедя. В края на краищата тук е подполковник Ранди Реймън — той е от новия тип тюлени, които предпочитам, но сър Обри иска теб, а случаят е негов.

Опитах се да се престоря на тъжен, но това, че плашеха кучето със салам, трябва да е извикало ясно изразена усмивка на лицето ми, защото Пинки се намръщи, сякаш е лизнал стипца.

— Не се хили така — каза. — Сериозно е.

Започна да барабани с химикалката си върху бюрото.

— Във Великобритания няма да ти разрешат да действаш на принципа „В случай, че няма друга заповед“. Назначавам подполковник Ранди Реймън на ВДД към частта ти. Той ще осъществява връзката между мен и теб.

Обърнах се към Ранди:

— Знаеш ли какво е ВДД?

— Временна Допълнителна Длъжност — издекламира той.

— Не. Не и за мен. В моята група това съкращение означава Вдървен от пиене Десантник Доброволец, Ранди, и не го забравяй, че мамицата ти. Ако не си навсякъде с мен, знай, че с теб е свършено.

Пинки отново тропна с химикалката.

— Тихо, по дяволите. Аз ще получавам информация. И ще те наблюдавам.

Оставих сигнализатора на бюрото му.

Той го бутна обратно към мен.

— Не може да го сваляш.

— Командващият ми го даде, а не вие, сър — казах, като последната думичка прозвуча като псувня. Не исках да му дам възможност да реагира.

— А сега, ако ме извините, адмирале, искам да се срещна с колегите си.

— Свободен си — въздъхна Пинки. Изглеждаше ужасно.

Тръгнах бързо към вратата, последван от задника прислужник Ранди, но пискливият му глас ме настигна:

— Не забравяй, трябва да ме държиш в течение. Това е заповед.

О, ще го информирам. До известна степен. Моя степен.