Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Галактически военни игри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Assassin Gambit, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
artdido (2014)
Разпознаване и корекция
khorin68 (2014)

Издание:

Уилям Форсчън. Гамбитът на убийците

Американска. Първо издание

Редактор: Персида Бонева

ИК „Лира Принт“, София, 1998

ISBN: 954-8610-19-3

История

  1. — Добавяне

5

— Господарю Габлона.

Корбин уморено вдигна глава да погледне убиеца в черни дрехи, който стоеше пред него. Не бе ходил толкова от години. Краката му още потръпваха от изтощителното тичане към убежището.

Ония гнусни типове със зелените мантии… Пък и вонята…

Впи поглед и в мъжа пред себе си. Този също беше варварин, но поне му служеше.

— Какво има? — изръмжа и се наведе да разтрие месестите си прасци.

— Наставникът желае да говори с вас.

— Добре де, тогава му кажи да дойде при мен.

Трябваше да покаже на тези зверове къде им е мястото.

Тук са неговите покои и хората ще молят за среща с него, а не обратното. Погледът му се плъзна по стаята. Ама че покои! Още смърдят на ксарните, които бяха освободили къщата заради играта. И отвратителните мебели бяха прекалено големи, караха го да се чувства като хлапе, пък и бяха предназначени за насекомоподобни със сгъващи се назад долни крайници, тъй че столовете никак не подхождаха за пълни хора.

— Но наставникът би искал да видите нещо, което той забеляза.

— По дяволите, защо не каза веднага?

Корбин изпъшка, когато стана. Излезе от стаята, разположена в самата среда на постройката, и тръгна след убиеца по тесния коридор към предната порта. Хасан стоеше в една от двете бойници, издадени напред над вратата, и гледаше през процепите.

Щом чу стъпките на идващите, наставникът на исмаилитите се извъртя с котешка пъргавина, която всеки път предизвикваше тръпка на безпокойство у Корбин, сякаш очакваше този мъж да го повали с един удар.

Бледа усмивка се плъзна по измамно кроткото лице на Хасан.

— Стори ми се, че ще ви хареса онова, което става на улицата. — Посочи един от процепите, но Габлона се поколеба. Подозираше капан. — Да, мъдрият е предпазлив — отбеляза Хасан, без да се засегне. — Не се тревожете, безопасно е.

Очите на Корбин не се отделяха от него. Едва от половин ден беше с този човек. Хасан се отнасяше с подобаваща почит към него, призна го за свой повелител и заповяда на другите да изпълняват безпрекословно всяко нареждане на Габлона, иначе ги чака незабавно смъртно наказание. Корбин обеща щедро титли и богатства, поне това май наистина впечатли новите му служители и техният наставник се закле, че ще направят за него всичко, което е по силите им. По време на спускането към Дупката главният убиец изслуша сведенията, които Корбин пожела да му съобщи, с будната проницателност на извънредно умен човек. Зададе множество въпроси за двата зли джина, с които трябваше да се преборят, също и за местните жители. Габлона изведнъж си даде сметка, че повечето му въпроси бяха за вярата в Ал-Шига, а и още неколцина от исмаилитите не успяха да прикрият напрегнатия си интерес към обясненията.

Разбираше, че си има работа с твърде студенокръвна твар. Когато заплаши, че всеки техен провал, причинил гибелта на новия им господар, ще ги осъди на вечни мъки в ада, Хасан се вторачи в него, без мускулче да трепне по лицето му, макар останалите да се развикаха уплашени, че никога не биха допуснали такава беда.

Имаше и един чудноват въпрос. Хасан попита накъде е юг. Корбин не даде воля на учудването си, а просто посочи под прав ъгъл спрямо посоката, откъдето щеше да изгрее светилото в тази звездна система. Скоро узна причината — убийците коленичиха в молитва, още щом стигнаха благополучно до укрепената къща.

Габлона разбираше, че трябва да изпълнява ролята си докрай, затова коленичи с тях и започна да им подражава. Помнеше достатъчно подробности от историята на тази секта, за да се сети, че прояви ли се като неверник, ще падне ниско в очите им. И оплю мислено подчинените си, че не го бяха подготвили достатъчно добре. Ако Алдин се бе заел с това, каза си почти тъжно…

Изведнъж осъзна, че Хасан още чакаше той да погледне какво става навън. Благата, почти невинна усмивка не слизаше от лицето му. Корбин се приведе към процепа и се закиска тихичко. Значи там е трябвало да бъде убежището на Алдин. И сега непокорният вазба беше на улицата, напълно беззащитен. Дръпна се от процепа и се засмя.

— Един от другите двама господари ли е? — сдържано попита Хасан.

— Ами да, Алдин.

— Както предположих. Личеше по защитния кръг, който образуваха неговите хора. Чувал съм за тях. Живеят отвъд монголските земи на изток.

Корбин го зяпна — как е могъл да научи за самураите в първобитната си епоха на разделени от разстоянията народи?

— Имат и едни хора като нас… — Хасан се помъчи да си спомни, — …да — нинджи. Великият наставник понякога имаше вземане-даване с тях. Тези самураи са добри воини, но прекалено обвързани от разбирането си за чест.

Корбин кимна. Хасан вече му допадаше. Виждаше, че си приличат много. И в същото време знаеше, че такъв човек трябва да бъде държан изкъсо, защото накрая се оказва прекалено опасен.

— Ще опитаме ли да ги довършим? — попита Корбин.

Бе решил да остави всички тактически решения на този опитен боец. Хасан пак притисна лице към процепа.

— Ех, да имах лък… Та той е само на стотина крачки от нас. Лесен изстрел.

— Ами ако изскочим сега, за да ги премахнем още в началото?

Убиецът поклати глава, без да се обърне.

— Нямаме предимството на изненадата, а винаги трябва да го търсим. Движенията на онези мъже издават, че са майстори на сабята, освен това са настръхнали за битка. Не, господарю, ще победим с потайни ходове, каквито врагът не може да разгадае. Първо ще ги сплашим, после ще ги изтощим с постоянния страх, а накрая ще им вземем живота.

— Ами ако дойдат насам?

— Дори да опитаме атака, вратата позволява нашите хора да излизат само по двама, а онези са в плътна група и ще ни посрещнат както подобава. Сега знаем къде са, но те нищо не подозират за нас. Накъдето и да тръгнат, двама от нашите ще ги последват. И да намерят скривалище, ще знаем. После времето и мракът ще станат наши добри съюзници. А и пратеникът ни вече носи предложението за съюз на господаря Сигма. Открихме убежището му. Засега тази уговорка ни е от полза. Нека той нанесе първия удар, после ще дойде и нашият ред.

Този път Хасан се обърна с вълча усмивка и Корбин неволно се засмя в отговор.

 

 

— Не можем вечно да стърчим тук — напомни Зердж.

— Прав е, господарю — подкрепи го и Оиши. — Загубихте крепостта си, сините знаят къде сте, а и трябва да се подслоним някъде, преди да е паднала нощта.

Алдин погледна небето. Слънцето се бе снишило забележимо към тукашното съответствие на запада. Трудно беше човек да свикне с проклетите къси дни на Дупката.

Улицата вече бе опустяла. Хората от съседните къщи се прибраха веднага, щом се убедиха, че пожарът няма да се прехвърли и при тях.

Сякаш да придаде тежест на думите на Зердж, далечен вик се разнесе откъм разбитата порта на квартала. Оиши кимна рязко на Такаши, който поведе на бегом няколко самураи по обратния път. Щом надникнаха иззад ъгъла, те се върнаха още по-бързо.

— Цяла тълпа — изръмжа братът на Оиши. — Стотици са и идват насам.

— Натам! — още по-отсечено изрече предводителят и без да чака съгласието на Алдин, поведе групата навътре в квартала.

Такаши избърза напред, следван от още петима. Огледаха първата пресечка и махнаха на останалите да продължат.

Алдин стрелкаше с очи сградите, докато претичваше край тях. За миг се мяркаха лица в процепите на бойниците — ту човек, ту гаварнец, понякога и триъгълната муцуна на ксарн.

Подминаха поредната къща близо до ъгъла и Алдин успя да забележи, че никой не надничаше оттам. Стори му се странно, но продължи, без да се замисля повече. Оиши също се озърташе напрегнато, готов да реагира мигновено на всяко нападение, било то със запратено по тях оръжие или размахала ножове сган, изскочила от безшумно отворена врата.

Завиха и затичаха по следващата улица. Беше толкова тясна, че се виждаше само ивица от небето, бягаха в почти здрач. Един от самураите изостана да наблюдава ъгъла, после догони останалите.

— Тъкмо стигнаха до пожара — извика, останал без дъх.

Групата бе спряла за секунда на площадче, от което започваха поне пет-шест отклонения.

— Натам! — заповяда Оиши и скоро се махнаха от откритото място.

Но знаеха, че не са се отървали от преследвачите, защото скоро по уличката отекна дивашки вой — сините убийци даваха воля на яростта си, че подгонените жертви са избягали страхливо, а не са останали да посрещнат свирепия напор на стотиците, вързали червени ленти на челата си.

Запъхтян като астматик в прашна буря, Алдин се мъчеше да не изостане. Не би понесъл унижението японците да го влачат. Минутите се точеха безкрайно, докато изкатериха наклона и стигнаха до малка залостена порта в дъното. Явно шумното веселие на празника продължаваше неудържимо из града, и то точно зад стената.

— Проклятие! Другият край на квартала — изпъшка Зердж. — Май не е особено добра идея да се върнем при тези безумци.

— Няма и накъде да отстъпим — мрачно отвърна Оиши.

Всички оглеждаха улицата, но нямаше друг път, освен да се върнат до площадчето с надеждата, че тълпата още не е нахлула там. Но останалият да наблюдава в началото на уличката притича към тях.

— Пръснаха се навсякъде. Някои идват насам.

Оиши се намръщи и завъртя глава. Безмълвно освободи дясната си ръка от ръкава на кимоното, като го подпъхна под пояса си. Така щеше да си служи по-свободно със сабята. Воините наоколо веднага сториха същото.

Алдин се обърна към Зердж, който вдигна рамене и подчертано повтори жеста на японците, а после измъкна дългата си сабя от ножницата. Самураите замърмориха одобрително, щом зърнаха могъщите му мускули, без да знаят, че виждат гаварнец, отдавна прехвърлил възрастта на върховната си сила.

— Ако е настъпил смъртният ни час — каза вазбата с леко потрепващ от уплаха глас, — аз съм горд да умра до мъже като вас.

Знаеше, че само подражава на някой от любимите си древни пълководци. Така Наполеон или Александър биха се опитали да ободрят войските си преди сражение. И какво от това? Сега японците бяха неговите бойци в тази първа и най-вероятно последна битка на вазбата. Не очакваше обаче незабавното въздействие на думите си.

Оиши рязко си пое дъх през зъби. Изражението на лицето му стана почтително, другите воини също леко сведоха глави. В очите на предводителя блесна някаква мимолетна искрица, ъгълчетата на устните му трепнаха. Дали се бе досетил, че това е само преструвка?

Самураите преградиха улицата от стена до стена в три редици. Ревът на сганта се чуваше все по-силно.

— Ей, вие — отекна мощен глас. — Не искате ли да пийнете по едно, преди да се разкършите?

Алдин се извъртя. Пред тясната врата наблизо се бе облегнал гаварнец с невероятно дори за расата му телосложение. Носеше типична за гафовете безвкусна премяна — цял гащеризон на зелено-оранжеви карета. Няколко японци веднага се дръпнаха от редиците и се изпречиха пред непознатия, готови да нападнат при най-дребния знак за враждебни намерения.

— Който и да заповядва тук, нека бъде любезен да каже на тези хора, че не искам да ме ръгат в корема, иначе моите приятелчета може да се разсърдят.

Алдин забеляза, че зад тесните процепи на горния етаж се тълпят гафове, а още неколцина с мечове в ръце са се събрали зад застаналия на вратата.

Крясъците на сините се чуваха още по-ясно.

Не вдигайте ръка срещу него! — веднага извика вазбата, разбута воините и доближи гафа.

Оиши неволно изохка от тревога и светкавично закри с тяло господаря си. Алдин се бе опомнил от страха.

— Добре ще ми дойде някоя и друга чаша — изрече с добре изиграно безгрижие и протегна ръка.

Ако беше някой от бесните басаки на Сигма, значи му предстояха последните секунди от неговия живот, но нямаше друг изход, освен да рискува.

Великанът се разсмя гръмовно и му подаде кана с чудовищни размери, побираща поне двайсетина литра. Вазбата се пребори с тежестта и поднесе съда към устните си. Пак проклетото любимо вино на гафовете — мускател. Едва не се задави от прекалено голямата глътка. Алдин подуши въздуха и реши да се довери на обонянието си.

— Май мирише на кръчма.

— Тъй си е. Аз съм съдържателят. Единствената в цялата гнусотия наоколо. Да знаеш, местните много мразят къркането. Било грях, та затова я караме по-кротко.

— Не може ли да вдигаме наздравиците си вътре? — попита вазбата малко припряно.

Кръчмарят се усмихна толкова зъбато, че Зердж настръхна. После погледна към началото на улицата и пак се вторачи в Алдин.

— Местата струват скъпичко.

— Ще си платим — увери го вазбата, едва сдържайки се да не крещи.

— По сто катара на човек — отсече съдържателят. — Нашият събрат, който е с вас, може да влезе безплатно.

Общата сума надхвърляше с четиристотин катара парите, които ксарнът отпусна на играчите за целия им престой в Дупката.

— Десет! — изрева Зердж. — И пак ще е много.

— Край на пазарлъка — вдигна рамене кръчмарят и понечи да влезе вътре.

Оиши се напрегна да скочи към него, но грамадният гаф размаха пръст и посочи приятелите си по бойниците горе, също и добре въоръжените бойци зад гърба си.

— Двадесет и пет! — нервно предложи Алдин.

— Хайде да са седемдесет и пет, за да се споразумеем — кротичко отвърна кръчмарят, сякаш можеше да стои тук цяла вечност.

Така щяха да им останат поне седемстотин катара и вазбата отвори уста да потвърди съгласието си, но Зердж го възпря.

— Нито катар над петдесет! — заяви сърдито. — Иначе преди да пукнем ще ти разбием вратата, та сините да влязат лесно, щом ни довършат.

Алдин впи стъписано поглед в приятеля си.

Съдържателят отметна глава назад и се разкикоти страховито, но врявата на наближаващата тълпа погълна звуците.

— Шестдесет и нито катар по-малко!

— Дадено! — изпъшка Алдин и се втурна към вратата.

— Чакай, чакай, я първо да видя парите!

Гафът подложи широката си лапа.

Вазбата бръкна с треперещи ръце под ризата си и напипа кесията. Започна да отброява монетите сред засилващите се крясъци на убийците наоколо. Видя, че не може да даде точната сума и с проклятие на уста добави още една монета. Кръчмарят веднага даде всичко на един от помощниците си.

— След малко ще си получите рестото — изрече с равен глас и отстъпи навътре.

Самураите вихрено се втурнаха в кръчмата, а Оиши стоеше отвън и подканяше хората си да побързат. Нахълта последен, бутна вратата с все сила и я налегна с гръб, докато съдържателят наместваше тежкото стоманено резе. Гаварнецът отвори малка шпионка и подкани Алдин да надникне.

Разминаха се на косъм със смъртта и вместо да изпитва благодарност към домакина, вазбата се вбеси до полуда от разтакаването.

Тълпата заля като вълна уличката и спря пред затворената порта. Сините се скупчиха, оглеждаха се, гневните им викове отекваха от стените наоколо.

— Трябва да са дошли насам!

— Може пък наистина да са магьосници, както ни разправяха — подхвърли огромен гаф, също със синя мантия. — Изплъзнали са се с магия.

— Я да изтърбушим тия къщи! — изпищя яростно друг.

Неколцина го подкрепиха шумно. Един се вторачи заплашително към вратата на кръчмата и Алдин се сети, че окото му сигурно се вижда.

Инстинктът му подсказа да отстъпи и след частица от секундата тясното острие на стилет щръкна през дупчицата.

Кръчмарят прихна невъздържано и трясна на мястото му стоманения капак, като пречупи ножа на две. Някой веднага задумка с юмруци по вратата. Най-сетне гласовете започнаха да се отдалечават към другите улици на квартала.

— Е, какво ще кажеш за пиенето? — добродушно попита гафът. — Вече си го плати.

Алдин го последва в ниската зала, която вонеше на вкиснало вино, лоши гозби и естествените последици от тях върху по-слабите стомаси. Съдържателят и неколцина от едрите му помощници извадиха на тезгяха достатъчно чаши за всички гости. Появиха се още няколко пълни до горе кани.

Самураите се взираха със страхопочитание в гаварнците. Струваше им се, че наподобяващите вълци същества трябва да са под покровителството на небето. И добре разбираха, че тези гиганти, чиито глави стърчаха два метра и половина над пода, могат да ги размажат с един удар, без да се напрягат особено. Но още не им бяха известни слабите места на другата раса — мудни движения и непохватност.

Но като японци мръсотията в тази кръчма ги отвращаваше и погнусата им личеше във внимателното боравене с тежките кани и предпазливостта, с която помирисваха питието, преди да го сипят в чашите си.

Оиши през цялото време остана до една от стените. Не остави нищо да убегне на погледа му. Вярно, засега се спасиха, но може би попаднаха в по-изтънчен капан. Упойка във виното би направила победата на врага твърде лесна. Излая кратка заповед на японски, без да си послужи с езиковата присадка.

Другите се обърнаха към своя предводител и едновременно оставиха чашите на масите.

— Аха, боите се от отрова, нали? — подсмихна се съдържателят, мина поред край масите и отпи изобилна глътка от всяка кана. — Хайде де, момчета, платихте си виното, сега не го оставяйте да изветрее.

Макар японците да не забелязаха обидата в гласа му, Алдин познаваше твърде отдавна гаварнците и я долови. А и съдейки по говора, кръчмарят бе от Джуркха, където се бе родил и Зердж. В този свят традициите на гостоприемството се съхраняваха, каквито ги бяха завещали прадедите на гафовете.

Пак реши да рискува.

— Най-скъпата помия, която съм пил през живота си — измънка, докато си пълнеше чашата.

Стрелна с поглед Оиши, за да предотврати намесата му, после изгълта всичко на един дъх. Почти се задави от сладостта и мехурчетата, но гаварнците наистина така си обичаха виното.

Оиши обаче не отстъпи и воините му седяха смълчани около масите. Някои от тях поглеждаха с копнеж пълните кани.

— Както желаете — промърмори гафът, — но вие си платихте, аз ви донесох поръчката. Да не чувам никакви оплаквания.

— Чудех се какви ли още услуги би могъл да ни предложиш — започна вазбата и се облегна на тезгяха.

— А, знаех си аз, че днес ще ми провърви, като ви видях да подтичвате право към моята кръчма. Брей, Малади, викам си, имаш клиенти, и то в един от шантавите празници на алшигите, когато всички из квартала се свират по къщите. Страх ги е празникът да не стане по-разгорещен. Тоя път имаше защо — чух, че подпалили тук-там, изтрепали двайсетина търговци. Ама такъв си е животът в Дупката.

— Търсим си подслон за през нощта…

Очите на Малади светнаха от удоволствие.

— Доста ще ви струва — каза благо.

— Ей, стига си ги тормозил! — отекна глас откъм люлеещата се врата, отделяща залата от кухнята.

Едната вратичка трясна в стената и се появи внушителна жена.

Странно, но толкова приличаше на бившата съпруга на Алдин, че той я зяпна невежливо. В тъмната, почти черна коса, вече личаха издайнически бели нишки, фигурата й беше малко закръглена, но в никакъв случай непривлекателна, макар скрита в обикновена риза и широк панталон.

Разликата беше в погледа на светлосините й очи — в тях не личеше змийско коварство. Тя също се взря в лицето на Алдин за миг и веднага забеляза как се е втренчил в нея. После се обърна да види и останалите.

— Аз съм Мари — представи се безстрастно. — Добре дошли в „Свинска целувка“. Собственичка съм наравно с него — посочи тя гафа.

— „Свинска целувка“! Какво именце избрахме на това свърталище, а? — избоботи Малади. — Ех, ако алшигите научат, как ще побеснеят…

— Вие сте от играчите, нали? — със същия сдържан глас попита Мари, без да обръща внимание на съдружника си.

— А, знаех си аз! — не мирясваше кръчмарят. — Ти случайно да не си Габлона?

— Не — студено отрече вазбата. — Аз съм Алдин Ларайс. Защо?

— Жалко — изведнъж охладня и Малади. — Заложих парици, че накрая Габлона ще оживее. Пръснах петстотин катара за билети с двайсет различни комбинации. Да пукна, ама даже купих два, в които ти се изпружваш още първия ден.

„Как този тип е научил за играта?“, изуми се вазбата, но реши, че още е рано да го разпитва.

— Е, ще ни приютиш ли? — върна се към главната си грижа.

— Щом сте от играчите, става друго. Аз все едно сам си отрязах ръката, като ви пуснах да влезете. Хвърлих петстотин катара на вятъра, като не оставих един от противниците на Габлона да бъде размазан по камъните на улицата.

— Ще ти възстановя загубата — уморено обеща Алдин.

— Ей така ми харесваш! Тъй, а пък нощувката ще струва…

— Петстотин за всички и остават една седмица! — сряза го Мари. — И пак ще им вземем двойно повече от други клиенти. Между другото, заложи само сто катара и половината от тях са мои.

Малади я изпепели с поглед, но тя изобщо не се притесни, а добави:

— Чух вече колко им взе за първото питие.

— Е, наглеждам бизнеса.

— Ами погледни тогава по-добре — подкани го жената. — Те са от играчите, значи през цялото време ще знаеш точно какво става, ако са тук. Май доста ще си помогнеш със залозите, а? Тръгнат ли си, губиш ценни сведения, които би могъл и да продадеш.

Гафът отново грейна в усмивка.

— Знаех си аз, че ненапразно станахме съдружници — похвали я добродушно. — Следващите кани с вино и вечерята са от мен.

Прихна, подритна люлеещата се врата и изчезна в кухнята, за да поразмърда готвачите.

Алдин само поклати глава. Още през първите четири часа се простиха с почти всички пари, които трябваше да им стигнат за осемдесет местни дни.

Помощниците на Малачи се изнизаха след шефа си, но Мари остана.

— Много щедър стана изведнъж твоят съдружник — саркастичио подхвърли вазбата.

— Можехте и да сте на улицата — веднага се сопна тя.

Да, но вече нямаше да ни има, каза си Алдин, а жената добави:

— Да се надяваме, че няма да се сети какво го чака, ако враговете ви решат да нападнат, докато сте тук.

За миг по устните й плъзна затворническа усмивка. Алдин пак се улови, че я зяпа.

— Нещо не ми е наред ли? — равнодушно попита Мари.

— Ами, вижте, аз…

— Просто много приличате на ужасната му бивша жена — засмя се Зердж, застанал до приятеля си.

— Това дразни ли те? — намръщи се съдържателката.

— А, не. Само малко се обърках.

— Стига толкова мили спомени — прекъсна го Зердж. — Ще ни кажете ли как научихте толкова бързо за играта?

— Ами всички наоколо знаят — учуди се жената, сякаш и те би трябвало да са наясно.

— Сега вече затънахме — изпъшка вазбата гаварнец. — Ако мнозина залагат на Габлона, имат интерес и да му помогнат. Ти знаеше ли? — обърна се към Алдин. — Аз през цялото време бях със самураите и загубих всякаква представа какво се мъти.

— Аз пък бях под арест. Ярослав сигурно е надушил нещо, но си мълчеше.

— Е, тук поне всички знаят — пак ги увери жената и си сипа вино. — Като си помисля, мълвата трябва вече да е стигнала и до алшигите при всички приказки, дето се носят из квартала.

— Има още нещо — съвсем тихо промълви Алдин. — Малади направо ни издаде, като спомена за игра. Оиши непременно е чул, а това никак не се връзва с досегашните ни обяснения за сблъсъка с противниците ни. Той смята, че се боря със смъртни врагове, а после онова грамадно дрънкало казва, че всичко е хазарт. Вярно, за нас пак си е твърде опасно, но подробностите може би няма да харесат на един самурай.

Вазбата се озърна през рамо. Предводителят на японските воини се бе вторачил право в него, сякаш четеше мислите му. Алдин прецени, че не му остава нищо друго, освен да бъде напълно откровен.

— Това може да почака — каза Зердж. — Хайде първо да си осигурим храна, да поставим стража и да огледаме това местенце по-подробно.

— Един съвет от мен — намеси се Мари. — Не се опитвайте да хитрувате с парите, само защото сте довели всички тези корави бойци. Малади не е гадняр и почти винаги си държи на думата, но надуши ли измама, ще свика завчас толкова свои приятели, че свят ще ви се завие. Ще подарят главите ви на алшигите, за да ни оставят на спокойствие.

— Много си любезна. Имам един въпрос към тебе.

— Май се досещам какво ще питаш. Малади ви пусна заради печалбата. А защо аз ви оставям да се подслоните тук ли? Ами пак има нещо общо с печалбата. Напоследък тук бизнесът доста замря. Алшигите ги прихвана нещо и повечето търговци се махнаха през последните две седмици. Това е — натърти жената, впила поглед в очите на Алдин.

— Надявам се поне храната да е по-добра от виното — отвърна Алдин, за да смени темата, но Мари вече бе събудила любопитството му.

— Няма как да е иначе. Аз съм главната готвачка в тази бърлога — подсмихна се жената и се върна в кухнята.

Вазбата махна на Оиши да седне при него до маса в ъгъла. Самураят опря гръб в стената. Не каза нищо, но напрежението сякаш звънеше във въздуха.

— Длъжен съм да ти обясня нещо — немощно започна Алдин.

— Не съм искал обяснения — вежливо отвърна японецът.

— Но аз ти дължа истината. Твърде често и твърде много хора съм лъгал. Сега обаче няма да си го позволя. Имах нужда от мъже на честта, на които мога да се доверя. Затова исках точно вие да сте с мен.

— Но за самурая самият смисъл на живота е в честта.

— Именно това ме подтикна да избера вас. Вярно е, че някои наричат ставащото сега игра. Ще ти обясня как стигнахме дотук по-подробно, когато имаме време. Но за мен е много повече от игра. Чел съм за вас, Оиши. Изучавал съм делата на мнозина воини в човешката история. И поне в едно съм убеден — истинско величие са достигали онези, които са ценили честта. А хората, срещу които съм изправен, са безчестни. Те вярват, че с измама и лукавство се постига могъщество. Да, така е, но в края на краищата лъжите им се разкриват и властта им рухва. А приятелите на тези хора си представят, че всичко, което ще преживеем тук, е забавно и ще залагат парите си на живота ни. Но те се заблуждават, Оиши. За мен е въпрос на чест. Могат ли достойните да победят хитреците? Ако в отредената ни участ изобщо има игра, това е смисълът й — изпитанието.

Седналият до тях Зердж не се сдържа и изсумтя пренебрежително.

— Добре де, я ни обясни как се случва, че коварните гадове все печелят? Алдине, ти си прекален идеалист. Затова дойдох с тебе. Искам да те опазя от собствената ти наивност.

Самураят слушаше мълчаливо разговора.

— Нищо, че е игра — продължи Алдин. — Ще се види кой е прав. Зердж, говоря за общата насока на историята. Има епохи на мрак, когато лъжите надделяват, но аз вярвам, че пробуди ли се същинската природа на хората, гаварнците и дори ксарните, всичко отново тръгва към по-добро, като премахва от пътя измамниците. И искам да докажа това на мръсниците, които ни гледат отгоре! — Вазбата се загледа в Оиши. — Още много трябва да ти разказвам за зяпачите на нашия сблъсък. Но още отсега те уверявам, че ви избрах, защото са ми нужни достойни воини. И знай, че аз също няма да те излъжа.

Гледаше японеца съсредоточено. Самураят също се взря задълго в очите на Алдин, търсеше още някой скрит отговор на незададен въпрос.

— Да, ще има още за какво да говорим, господарю — каза тихо накрая.

— Нещо става!

Вазбата се обърна рязко. Такаши бе застанал до него.

— Какво има?

— Дошъл е един гаф, който настоява да говори само с вас и с никой друг.

— Кой е? — изръмжа Оиши и се изправи като пружина.

— Твърди, че бил пратеник на господаря Сигма и трябва да уреди среща.

— Мътните го взели Сигма! Как е научил къде сме? — промърмори вазбата.

Такаши вдигна рамене. Малади излезе небрежно от кухнята да нагледа гостите си.

Алдин и Зердж се спогледаха.

— Тук мълвата наистина се разнася бързо — навъсено каза гаварнецът.

— Ще се заема с това. Ще продължим разговора си по-късно — предложи Оиши и се запъти към вратата.

Зердж се приведе над масата и прошепна безизразно:

— Май си на изпитателен срок.

„Ами ако не издържа изпитанието?“