Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (16)

14

— Сега накъде? — попита Оиши.

— Откъде да знам? — заядливо отвърна Мари. — И на мен ми е за пръв път. Знаех само, че катакомбите се вият километри под целия ни квартал. Някои разправяха, че дори стигат до другите градове.

— Мислех си, че знаеш, защото дълго си живяла тук — оправда се японецът.

Полагаше усилия да се държи търпеливо и почтително с жената, с която неговият господар явно се сближаваше.

Пред тях се простираше тесен коридор. Съвсем наблизо имаше разклонение надясно. Почти никой не проговаряше — още бяха стъписани от спасението си в последния момент. Щом затръшнаха вратата, опожареният склад бе рухнал в пещерата с разтърсващ земята тътен.

— Чувате ли нещо? — обади се Алдин след малко.

Заслушаха се. Отнякъде се носеше приглушен ритмичен тропот.

— Мисля, че напористите момчета на Улсак също искат да влязат в катакомбите — прошепна Тиа.

— Е, значи няма какво да умуваме — обяви вазбата и посочи надясно.

Оиши вдигна взетата от пещерата лампа и поведе групата. Изминаха няколкостотин метра, свърнаха наляво и се озоваха пред още няколко разклонения.

— Ами сега? — промърмори японецът.

— Нали вече ти казах?! Не съм гледала карта на тази подземна бъркотия.

— Накрая ще вземем да обикаляме в кръг — измънка Габлона.

— По-добре е, отколкото да се превърнеш във въгленче — сопна се Алдин.

— Какво ни пречи просто да се скрием тук? — реши да се намеси и Зердж. — Може и цяла седмица да не ни открият.

Не един от самураите кимна в съгласие, щом чу предложението. Но вазбата клатеше глава.

— Има две причини да не спираме. Първо, изобщо не познаваме мястото. А не се съмнявам, че алшигите няма да се лутат безцелно тук. Достатъчно е някой да се натъкне на нас, за да свика бързо приятелчетата си.

— А втората причина? — попита Оиши, който не отделяше поглед от господаря си.

— Спомних си едно прастаро правило във военното изкуство. „Ако пътят ти е открит, внимавай да не се изпречиш пред врага. В опасност ли си, устреми се напред. Сражавай се, когато си в безизходица.“

— Така е казал Сун Цзу — прошепна предводителят и очите му светнаха от възхищение.

Алдин кимна.

— Сега положението ни е направо отчаяно. Враговете ни очакват да бягаме, да се крием. Никога не биха допуснали, че ще нападнем. Затова реших ние да сме активната страна. Не направим ли нищо, не само ще загинем, но и ще позволим хаосът да се развихри из Облака. Алшигите знаят, че сме в катакомбите и предполагат, че ще се спотайваме тук. Я да ги изненадаме — продължаваме напред, за да излезем от града.

Огледа входовете на тунелите, мислено хвърли зар и посочи надясно. Само след сто метра стигнаха началото на поредната пещера и се вцепениха. Истинска градина от „вонящи трупове“. За пръв път някой извън култа Ал-Шига узнаваше как се отглеждаха противните растения.

Покрай стените плътно бяха наредени дълги дървени сандъци, от които стърчаха по десетина гъби. Корбин се вгледа отблизо, пребледня и захвърли в ъгъла парченцето, което дояждаше.

„Вонящите трупове“ се хранеха с мъртъвци.

Съвсем тънък пласт пръст ги покриваше и очертанията им личаха. Тук-там дори нямаше нищо и се виждаше как гъбите никнат от разядени глави, хлътнали ребра и изсъхнали крайници.

Смрадта беше неописуема. Алдин закрачи по тесния коридор между сандъците, като се стараеше да не поглежда настрани. Другите го последваха изтръпнали. От отсрещния край коридорът тръгваше наляво и там ги чакаше друг ужас.

Вече знаеха и каква е тайната на страшните „хаучма сул“. Из сумрачните кухини в скалата висяха скелети, осветени мъждиво само от фосфоресценцията на увивните лози, грижливо засадени в големи саксии. Тънките ластари покриваха като плътна паяжина костите, изсмукваха калция и накрая скелетите се разпадаха на прах, но растенията вече се бяха вдървили в съвършена тяхна имитация.

— Съборете десетина от тези гадости! — заповяда Оиши.

Самураите недоумяваха, но се подчиниха.

Малко по-нататък започваха още три коридора. Спряха за малко да си поемат дъх.

— Ще видите, че накрая пак ще се върнем на същото място — пак се обади пияният Корбин.

— А би ли предложил нещо по-добро? — злобно се озъби Алдин.

Кохът само се ухили в лицето му и вдигна рамене.

— Шум отдясно — изсъска Ура.

Вазбата се взря напрегнато. Далеч в тунела играеха отблясъци от факел.

— Тръгваме!

Затичаха по средния коридор.

— Настигат ни! — задъхано съобщи Ура.

Крясъците на преследвачите се чуваха съвсем наблизо.

— Не се бавете! — настоя Алдин. — Спрем ли да се бием с тях, някой ще ни заобиколи, за да докара засада.

Оиши изостана с още двама-трима самураи. Набързо струпаха лози по коридора. Предводителят поднесе пламъчето на непокритата лампа към купчината. После се затича с все сила да догони съратниците си. След секунди огънят запращя яростно, растенията се гърчеха като горящи скелети.

Само крясъци на свирепо разочарование настигнаха бегълците.

Минаваха през потресаващи места — светещи в призрачнозелено мъхове, стотици „хаучма сул“, които японците събаряха старателно и ги палеха, клетки с бели, слепи шолти — местните „прасета“. Групата пускаше животните, за да затрудни още повече преследвачите.

Още два пъти налетяха на жълти. Единият малоброен отряд направо се блъсна в тях откъм страничен тунел. След кратката схватка на пода останаха труповете на трима уарди и двама басаки. Оцелял враг побягна, свиквайки гръмогласно единоверците си.

 

 

Вече ден и половина упорито продължаваха напред, без да се щадят. Накрая двама гафове повлякоха Габлона, защото тлъстият кох щеше да ги забави фатално.

В един момент Зердж, който бе поел водачеството, спря и вдигна ръка.

— Ей, надушвате ли това? — прошепна.

На Алдин му се струваше, че вече цял живот вдишва гнилоч и гнусната миризма е проникнала дори в душата му. Застана до приятеля си.

— Какво има?

— Дим…

Чак сега усети — пушек от горски пожар, примесен с чист въздух.

— Надясно!

Всички стръвно се понесоха по коридора, зажаднели за малко свежест. Напред мъждукаше червена жарава. След минута се озоваха сред дървета.

Виждаха ясно като през деня, макар над главите им да блещукаха звезди. Вляво от тях градът бе погълнат от пожарите — истинска огнена буря, ревяща от единия му край до другия. Гъстият дим се стелеше ниско и ту ги обвиваше в задушаващ мрак, ту се разнасяше.

Вятърът виеше, повлечен към неимоверната открита пещ, в която се превърна градът.

— Сега накъде да поемем? — поколеба се Оиши.

— Ще вдигнем малко шум — отсече вазбата.

— Как?

— Ако поне малко съм опознал Улсак, той вече доста се е опозорил, като допусна бягството ни. Значи ни преследват упорито, а той с мъка запазва самообладание. Остават му по-малко от пет тукашни денонощия. Сигурно вече предполага, че сме се измъкнали от града, значи подчинените му не могат да завардят толкова обширна територия без помощта на останалите. Да се отдалечим още малко от града и да видим какви главоболия можем да им причиним.

Още миг постояха, загледани в далечния Небесен асансьор. Кулата отразяваше пламъците и сякаш самата бе великанска огнена колона, забила се в небето.

— Тези зверове съвсем са се побъркали! — завайка се Мари. — Скоро ще остане само пепел.

— Струва ми се, че точно това искат — тихо каза Тиа.

 

 

— Предполагаме, че вече са извън града, повелителю.

— Значи „предполагате“? Добре ли чух?

Лицето на Улсак се разкриви от бяс. Вестоносецът се поклони до пода пред висшия ула.

— Искам ясен отговор. Не мога да реша, ако чувам само догадки.

Скованият от страх мъж полека надигна глава от пода.

— Избягали са. Открихме следи при таен изход между западната и северната порти — прошепна отмалял.

— А твоят отряд не направи ли каквото ви казах? Трябваше да завардите всички изходи и да претърсите подземията тунел по тунел.

— Беше невъзможно! — почти проплака вестоносецът. — Долу има лабиринт, простиращ се на десетки километри. Само известните ни изходи са петдесетина, може би има още толкова, за които сме забравили. Бегълците трябва да са се натъкнали на път за бягство, който не познаваме.

— Ако не ме лъже паметта — с тих задавен глас започна Улсак, — само преди месец предвидих, че това може да се случи и ви заповядах да се подготвите за залавянето на чужденците. Изпълнихте ли моята заповед?

— С цялото си старание — едва чуто отвърна и коленичилият мъж.

Естествено, не посмя да възрази, че такъв разговор не е имало.

— Значи ви липсва старание. — Повелителят на Уарди се обърна към помощниците си. — Трябва да са между нашите хора и белите. Веднага изпратете някой при техните стражи. Искам и останалите четири клана да бъдат предупредени незабавно. Трябва да намерим чужденците и да ги умъртвим с подходяща церемония, иначе замислите ни ще се превърнат в прах и пепел. И нека всички командири кажат на хората си, че ако още веднъж допуснат подобна грешка, виновниците ги чака същата участ като жертвите ни.

Висшият ула сведе за миг поглед към треперещия пред него вестоносец.

— Този го набучете на кол. — Неуловима усмивчица освети лицето му. — И се погрижете да умре много бавно.

— А предателят дали ще изпълни обещанието си? — колебливо попита един ула, докато стражите влачеха към вратата обречения.

— Добре му е известно какво очакваме от него — хладно отвърна Улсак.

— Повелителю, открихме в катакомбите един, когото не сме търсили.

— Кого?

— Пак онзи луд шаман. Въртеше се край вратата на древните, надзърташе навсякъде и вещаеше знамения.

Висшият ула се замисли съсредоточено. Не разбираше какво всъщност искаше смахнатият старец.

— Да ви го доведем ли? — престраши се улата.

— Нямам време за празни приказки. Набийте го с камшик и го прогонете. Ако ще, нека отиде да живее при сутарите. Вече нямам нужда от него. Той беше мой пророк, но наближава часът пророчествата да се сбъднат.

Помощникът се поклони ниско и излезе забързано.

Край вратата на древните ли? Защо и как дъртият идиот е проникнал там? Но Улсак не можеше да се разсейва с такива дреболии.

 

 

Набелязаната мишена едва личеше под бледата звездна светлина.

Алдин се чувстваше възбуден като вълк, излязъл на лов. Откакто го стовариха в това проклето леговище на безумци, все той беше подгоненият, все трябваше да носи на плещите си цялото бреме. Колкото и да си бдителен, боиш се да не сбъркаш, защото не знаеш кога и къде ще те нападнат. А откакто излязоха от катакомбите, алшигите продължаваха да ги преследват. Време беше да обърнат нещата в своя полза.

Точно зад него изпращя съчка. Вазбата рязко завъртя глава към Хасан, който бе замръзнал с вдигнат крак. Вървящите до него самураи изругаха безмълвно убиеца, а той само сви рамене с привидно смущение.

Стражът веднага застана нащрек с нож в ръка.

Алдин не смееше да мръдне. Ако мъжът се развикаше, май беше свършено с тях.

Оиши понадигна глава, сви длани около устните си и нададе вик на бухал. Бе забелязал, че стражевите постове на алшигите си разменят такъв сигнал.

Мъжът до дървото си отдъхна. Нито видя, нито дори усети как след секунда дълго острие му преряза гърлото.

Такаши хвана трупа и го отпусна полека на земята. Нападащият отряд затича безшумно напред, а вазбата остана с подкреплението в края на гората.

Вражеският лагер се виждаше като на длан. Оиши преметна на гърба си ножницата със своята сабя и стисна оръжието, което взе от убития страж. Огледа хората си.

Небето на изток просветляваше, но жълтите мантии, с които се бяха маскирали, едва се виждаха.

— Готови ли сте? — прошепна предводителят.

Десетината самураи кимнаха.

— Напред!

След две-три секунди бяха край най-близкия огън. Изклаха десетина бели, още преди някой да се развика, и вече се връщаха вихрено към гората.

— Улсак ще е Ема на Ал-Шига! — изрева Оиши, размахал отсечена глава.

Подкреплението от самураи и басаки вече трополеше неудържимо по пътеката. Стигнаха до първото сигнално колче с вързан на него червен парцал и го заобиколиха отдалече. По-навътре подминаха още три.

Преоблечените като уарди японци тичаха след тях. Оиши беше последен. В движение изтръгна първото колче и го захвърли в храстите.

Алшигите ги настигаха.

На следващия завой предводителят махна и второто колче. Чуваше яростния вой зад себе си, после гръмовен трясък и писъци на болка и ужас. Първият сред преследвачите бе се спънал във въженцето, освободило окачения на клон окастрен дънер с набити в него шипове.

Оиши се засмя мрачно и продължи навътре в гората. Алшигите изостанаха. Когато най-после решиха, че е безопасно да спрат, всички се натръшкаха в тревата, задъхани от умора и превъзбуда.

— Е, това ще разбуни духовете — навъсено изрече Алдин. — Както и да се кълне Улсак, някои от белите ще си помислят, че по-разпалените убийци в сектата Уарди се възползват от бъркотията, за да вземат някоя и друга глава.

Докато си приказваха, Такаши се покатери до върха на високо дърво, за да огледа. Слезе след малко.

— Какво става? — попита го брат му.

— Все едно хвърлят мрежа за риба. Обградили са напълно петте града и стесняват кръга бавно и методично.

Вазбата нарисува кръг в прахта.

— Остават поне пет часа до залеза — започна тихо. — Дотогава ще изминат половината разстояние до града. Трябва да им досаждаме упорито и да стискаме палци. Ако успеем да пробием и да се измъкнем от блокадата или още по-добре — да ги насъскаме едни срещу други, ще оцелеем през следващите три дни. И тогава Букха ще може да ни измъкне оттук.

Озърна се към Габлона, който се усмихна полека.

— Разбира се — промълви след малко кохът.

До него Хасан само кимна.

— Сега да подминем белите и да ударим по сините — нареди Алдин и самураите замърмориха доволно.

 

 

Местното светило вече преваляше на запад. Групата се пръсна край заблатен поток и зачака. Чуваха шумоленето на напредващите редици и крясъците на командирите, тичащи напред-назад покрай бойците си.

Изведнъж само на двайсетина метра две ръце разделиха клонките на храст и над тях се показа лице.

Алдин вдигна ръка, за да даде знак на онези, които чакаха на отсрещния склон, че врагът е дошъл.

Все повече алшиги се събираха по брега на потока, но се колебаеха.

Най-сетне един ула пристъпи напред и със сърдита ругатня нагази във водата. След секунда-две вече бе затънал до шията и започна неумело да размахва ръце в бавното течение. Цялата редица го последва. Улата се добра най-сетне до отсрещния бряг, хлъзна се в тинята и пльосна по лице. Изправи се целият окалян и понечи да се хване за стърчащ корен, за да се издърпа на суха земя.

— Улсак е Ема на Ал-Шига! — кресна Оиши и скочи, пръскайки сухи листа.

Главата на улата отскочи над раменете му, самураят нададе свиреп вопъл и я сграбчи, преди да се търколи във водата.

В първия миг сините се вцепениха, впили погледи в жълтия убиец. Виждаха само очите му и червената превръзка на мукба. Той се обърна и затича нагоре по склона, още десетина самураи в жълто се надигнаха светкавично, замахнаха към най-близките противници, после побягнаха след предводителя си, докарвайки сините до безумен гняв.

След секунда изчезнаха зад билото.

Фанатиците от сектата Исма изреваха дружно от коварната подлост и се втурнаха да догонят враговете си, жадувайки възмездие. Един, после друг, накрая двайсетина наведнъж хлътнаха в дупките сред високата трева. Траповете бяха дълбоки само половин метър, но заострените колчета на дъното лесно пронизваха ходилата на преследвачите.

Докато Алдин и останалите се отдалечаваха на бегом, зад тях се разнасяха страшни клетви, в които името Улсак се споменаваше често и злобно.

 

 

— Колко пъти да ви повтарям, че моите хора не са вършили нищо подобно! — извика с все сила Улсак.

— Няма значение колко пъти ще го кажеш — враждебно отвърна Орфет, предводителят на белите. — Моите хора пък са убедени, че точно мукби от Уарди са виновниците. Не спазвате обещанието да приберете в калъфа ритуалния кинжал и се възползвате от преследването, за да вземете още малко глави. Мислят си, че точно такъв е бил планът ти от самото начало.

— Каква лудост… И ти ли вярваш в това?

— Разбира се, че не вярвам — сдържано го увери Орфет, но Улсак и помощниците му разбраха колко лицемерен е отговорът.

— Значи се съмняваш в дадената от мен дума? — изсъска висшият ула на Уарди.

— Две хилядолетия живеем с мечтата си — намеси се Торес Сер, предводителят на зелените. — Копнеем да се завърнем сред звездите, да сложим край на изгнанието си, да прочистим Облака и да го върнем в пътя на единствената праведна вяра. И ето че днес ти, Улсак, ни заяви — щял си да сбъднеш мечтата. Кулата ще се отвори, ще ни чакат кораби и ще извоюваме свободата си. Но само скритият Ема има такова могъщество. Питам те — възнамеряваш ли да изречеш пред всички клетвата, че ти си Ема?

Улсак огледа поред събраните властители на Дупката. И без това след три дни истината ще им се разкрие като ослепително сияние.

— Да, аз дръзвам да твърдя това. Аз съм скритият до днес Ема на Ал-Шига, пратен да ви освободи, да ви поведе към съдбата ви сред звездите!

Отначало всички мълчаха смаяни. Пръв заговори Наргла, висшият ула на червените гаварнци.

— С какви знамения ще бъде потвърдено сбъдването на пророчествата? Знайно е, че Ема ще има властта да ни отвори кулата, да ни поведе нагоре, където дарените ни от Бог кораби ще чакат, за да изпълним Неговата воля и изтребим всички, които се опълчват срещу Него.

Другите го гледаха многозначително. Макар повелителите да знаеха, че предназначеното за масите учение е просто легенда, Наргла явно не се отказваше от вярата си.

— Доведете ми двамата чужденци — тежко изрече Улсак. — Трябва да застанат пред мен не по-късно от нощта преди Улман. Тогава ще ги набучим на кол насред площада и щом това стане, небесните врати ще се отворят широко пред нас.

— Вратите и сега се отварят пред всекиго — подсмихна се висшият ула на белите от сектата Джанинсар. — Но само чужденците продължават нагоре невредими. Всеки от Ал-Шига, посмял да тръгне с тях, пада обратно към гибелта си.

— И затова ще се убедите, че аз съм очакваният от вас пророк — натърти Улсак. — Ще гледам отгоре жертвоприношението и щом то завърши, а аз съм още жив, ще видите пътя отворен и за нас. Това ми бе обещано от онези, които наричаме Надзорници.

— Ти си смахнат, а не пророк — презрително изсумтя Наргла. — Ако кулата стане достъпна за нас, ще дължим свободата си на всемилостивия Бог, а не на твоето политиканство. Иначе казано — обречени сме да гнием тук. Поне ние, които сме на върха, би трябвало добре да знаем участта си.

— Скоро очите ви ще се отворят за истината. Може би незнайната сила, наричай я Бог, ако щеш, е решила да се въздигнем чрез глупостта и алчността на онези, чиято власт е предрешено да смажем.

— Но излиза, че всичко зависи от онези двама жалки бегълци — сопна се Орфет. — Става ми ясно, че няма да се сдобиеш с могъществото на Ема, ако не ти паднат навреме в ръчичките.

— Те са предсказаната жертва — побърза да го увери Улсак. — С тяхната кръв ви давам звездите.

— Нашите следовници нищо не проумяват. Не им побират главите защо изпепели квартала на чужденците, защо унищожихте и собствените си домове. Убедени са, че вие от Уарди до един сте с омекнали мозъци. А великият празник трябваше да е време за подхвърляне на глави и веселие. Ти обаче ни караш само да гоним две отрепки из Дупката. Открай време внушаваме на простолюдието, че с идването на Ема шестте клана отново ще станат задружни, но сред тях ще се въздигне онази секта, която ни е дала скрития пророк.

— Ама че сте празноглавци! — заръмжа Улсак. — Нима искам много от вас — да ми доведете чужденците живи. Тогава ще се убедите, че говоря само истината. Ако пък се окаже, че съм ви лъгал, нека собствената ми глава падне в жертва.

Другите властници помълчаха замислено.

— Значи предлагаш главата си? — пожела да се увери лукавият Орфет.

— Да! Просто кажете на подчинените си, че нападенията не са дело на моите хора, че са част от коварен план. И нека проумеят най-после, че двамата бегълци трябва да ми бъдат предадени живи. Тържествено се заклевам, че ще пожертвам и себе си, и целия си клан, ако словата ми не се потвърдят.

Висшите ули около него се споглеждаха усмихнати.

— Приемаме клетвата ти — тихо отвърна Орфет и излезе от стаята.

Другите го последваха. Остана само Наргла.

— А ако не ги заловим? — спокойно попита старият гаф.

— Ще ги хванем. Помни, че ги искам живи.

— Но защо? Щом със смъртта им ще платим свободата си, нека просто ги довършим при преследването.

— Не!

Улсак му обърна гръб за миг. Искаше онези горе да видят, че точно той е поразил жертвите, а не друг, който после да си приписва заслугите на освободител. Пак застана лице в лице с Наргла.

— Те ме оскърбиха. А и Надзорниците пожелаха двамата да бъдат пожертвани на открито, пред очите на всички събрани на площада. — Лъжеше, но повелителят на червените нямаше как да различи измамата. — Кръгът се стесни днес. Утре до залез вашите отряди ще стегнат обръча около стените на града, завардени от моите следовници. Щом вие и придружителите ви се приберете в своите градове, в този капан ще останат само чужденците.

— Но ако все пак не ги хванем…

— Трябва да ги намерим — измъчено каза Улсак.

Наргла веднага прозря какво трябва да бъде сторено.

Именно той ще нанесе удара си още преди края на нощта, но съвсем няма да е какъвто си го представя Улсак.

 

 

— Ей там е единственото тъмно място — прошепна Алдин и посочи на юг.

— Там са червените — тихо добави Мари.

Стражевите огньове на алшигите обкръжаваха града в широка дъга от хоризонт до хоризонт. Примката се затягаше. Вазбата се озърна през рамо. Тук-там в града догаряха пожарите, но очертанията му личаха вече по друга огнена дъга — жълтите пазеха пред стените. Завардиха всички входове към катакомбите.

— Но защо няма светлина? — гласно се учуди Алдин.

— Може да е капан. Опитват се да ни подмамят — предположи Мари.

Вазбата пак измери с поглед разстоянието от външния кръг до вътрешния.

— По дяволите, да имахме само още един ден! Вдън земя да потънат!

Той се залюля от клона на дървото, където двамата с Мари се покатериха, за да разузнаят позициите на подгонилите ги алшиги.

— Там още ли е тъмно? — попита го Оиши, щом краката му докоснаха земята. Алдин кимна. — Струва си да опитаме. Може би нашите дребни ухапвания са им подействали и някои се отказват от лова. Затова има дупка. Успеем ли да се измъкнем, можем да им се изплъзваме от единия край на платото до другия. Дотогава вашата игра ще е свършила и ще се надяваме така наречените ви „приятели“ да ни приберат.

— И все пак е много подозрително — промърмори вазбата.

— Имаме ли друга възможност? — спокойно попита предводителят на самураите.

 

 

След по-малко от час напредваха предпазливо в колона по един. Водеше ги басак, който бе пропълзял да разузнае и се кълнеше, че тази пътека води право към пролуката между огньовете. Ослушваха се и напрягаха зрението си докрай, защото не знаеха, че между двата кръга не е останал никой друг — шестте клана отново се подозираха в двойна игра.

Щом наближиха, съвсем забавиха крачка. На дневна светлина можеха да притичат за минута, но мина още един мъчителен час, докато пръсналите се в защитна дъга самураи и басаки се уверят, че е безопасно да продължат. Пропълзяваха стотина метра, после чакаха разузнавачите да докладват, че и в следващите стотина няма врагове.

Точно по време на такова изчакване Ура доближи Алдин и прошепна в ухото му:

— Хасан е избягал.

— Какво?! Нали твоите воини трябваше да държат под око него и Габлона?

— Ами точно това правеха — унило измънка главатарят на басаките.

Вазбата усети, че ей сега ще се пръсне от яд, но каквито и укори да изречеше, гафът вече предостатъчно се измъчваше от грешката си.

— Поне кохът тук ли е?

— Не е мръднал от мястото си. Разправя, че нищо не знаел.

— Ей, защо ли не му клъцнах гърлото!

— Може ли аз? — оживи се главатарят.

— Не, проклет да е — сряза го Алдин. — Сега се върни при него, постарай се и той да не изчезне някак.

Съкрушеният гаф запълзя обратно. Когато Оиши се върна да съобщи, че са проверили и следващия периметър, вазбата веднага сподели неприятната новина.

— Трябваше да ме оставите да го убия.

— Знам, знам — промълви Алдин.

Мислено се ругаеше безпощадно, че не се довери навреме на инстинкта си.

— Тогава по-добре да продължим веднага — заяви японецът. — Каквото и да е намислил, не е за наше добро.

 

 

— Почти стигнаха до позицията на червените! — с мъка изграчи Хасан, останал без дъх от лудешкия бяг през гората.

За малко да срещне края на дните си пред стените на града. Един от жълтите, настръхнал от слуха, че белите на свой ред са излезли да събират глави, замахна към него и само изостреният от опита усет накара наставника на хашашините да се претърколи ниско под удара. Побърза да закрещи, че е дошъл с вест за Улсак.

— Къде по-точно? — нетърпеливо попита висшият ула.

— В тъмното между огньовете.

— Проклет да е Наргла! Оставил им е път за бягство. Да вървим!

 

 

— Стигнахме до кръга — прошепна Оиши.

— Нещо не е наред. Няма огън, няма стражи. Като че нарочно са ни оставили пролука, за да минем през нея.

— Или сами да се напъхаме в клопката.

— И това е възможно.

Алдин едва понасяше блъскането на сърцето си. Ако това наричаха „тръпката“ на засадата и лова, готов беше да се закълне, че вече никога няма да излезе на улицата по тъмно, стига да оцелее в играта. Струваше му се, че всяко храстче има очи и отпред сякаш ги чакаше черен въртоп, готов да ги погълне. И от двете им страни на около двеста метра започваха огньовете на обръча, но тук беше тъмно като в гроб.

— Какво да правим?

— Стискаме здраво оръжията си и тръгваме право напред — предложи Оиши. — Иначе, останем ли тук до зазоряване, ще ни връхлетят. Можем и да се върнем назад, но скоро ще ни притиснат.

Заповедта тихо мина по групата. Остриетата заблещукаха. Предводителят на самураите се изправи и закрачи напред.

— Оръжията няма да са ви от полза, чужденци — разнесе се глас от мрака.

Японецът не помръдна повече. Някои от воините в настъпващата редица ахнаха тревожно.

— Казах вече — не е нужно да размахвате сабите и брадвите си!

Самотен факел пламна само на десетина метра пред тях.

Оиши се сниши в бойна стойка пред Алдин.

— Ако желаехме да се бием с вас, моите бойци отдавна щяха да ви надвият — каза неясната фигура, пристъпила напред.

Вазбата побърза да стисне рамото на японеца. Дори да бяха попаднали в клопка, вече не можеха да се върнат. Поне можеха да протакат, за да видят няма ли път към спасението.

— Кой си ти? — извика Алдин.

— Наргла, висшият ула на Сутар.

— Мари, ела тук! — Жената разбута воините и застана до него. — Този твърди, че е повелител на червените.

— Същият е — прошепна Мари.

— Бих желал да се споразумеем — изрече Наргла.

— За какво?

— За да ви пропуснем невредими.

Вазбата не знаеше дали да се разкрещи от облекчение или да заповяда на Оиши внезапна атака, та поне и най-издигнатият сред гафовете от Дупката да плати с живота си гибелта им.

— Знам, че не ми вярвате.

— Трябва да съм луд, за да се осланям на думите ти.

— Добре казано — тихо се засмя висшия ула, сякаш излая.

— Какво предлагаш?

— Ако те исках мъртъв, просто щях да пратя целия си отряд срещу вас, без да преговарям.

— Може би сме го сварили неподготвен и ни бави, докато събере тук достатъчно от убийците си — изсъска Оиши.

— Това също бяха уместни слова. Самият аз бих предположил същото.

— Стига сме си разменяли любезности. Да говорим за по-важното — рязко предложи вазбата.

— Преди да ви пропусна, искам отговори на няколко въпроса.

— Само това ли?

— Само това. С Улсак трудно се понасяме. Ти си средство той да постигне целта си. Ако отнема средството, значи ще навредя на врага си. Улсак иска да те заловим жив, за да те принесе в жертва. Имам намерение да объркам плановете му.

— И между другото да ни изтребиш — изсумтя недоверчиво Оиши.

— Вярно ли е? — попита и Алдин, но даде знак да японеца да не прави нищо прибързано.

— Не. Просто искам да науча някои неща.

— Питай, щом е така.

— Срещу доверието ви предлагам честта си на ула. Измамя ли ви, моята глава ще изплати дълга.

Мари промърмори изумено:

— Той се обвърза със смъртна клетва!

— Нека само поговорим и ще ви освободя пътеката.

— Ами да си останем където сме. Тук какво ни пречи да си приказваме?

— Продължим ли да си подвикваме от няколко крачки, ще привлечем нежелано внимание. А онова, което предстои да обсъдим, не бива да стига до ушите и на моите следовници. Моля само ти и дебелакът да дойдете с мен. Ще седнем удобно, ще ви поразпитам и свободно ще прекосите позицията на моя отряд. Вече ви се заклех.

Вазбата се колебаеше.

— Ами ти защо не дойдеш при нас? — заяде се Оиши.

В смеха на Наргла нямаше веселие.

— Аз съм този, който обвърза живота си с дадената дума. Във властта ми е с един вик да хвърля срещу вас бойците си, чакащи отвъд ручея. Ще ви налетят, както мухи се събират на мърша. Вие ще дойдете, а не аз.

Алдин се обърна към Мари и Оиши.

— Недейте, господарю — помоли японецът.

— Но може би нямаме друг изход — разсъдливо възрази жената. — В края на краищата, предлага главата си като гаранция. Нека ви обясня — ако ни излъже, всеки от нашия клан може да му я вземе, без да се опасява от възмездие. И вече няма право да заповяда на своите да ни навредят.

Вазбата не знаеше какво да реши.

— Оиши! — извика достатъчно силно, за да го чуе Наргла. — Още ли носиш лъка, който си направи тук?

— Да, господарю.

— Сложи стрела на тетивата. Насочи я право към този гаф. И ако само понечи да ни стори зло, убий го.

Взря се в повелителя на Сутар, за да види реакцията му. Чертите на Наргла се свиха в гримаса на пренебрежение.

— Оръжие на страхливци… Нека се прицели в мен. Няма да ви навредя.

— Доведете Габлона! — нареди Алдин.

След минута дебелият кох беше при него и се размрънка от уплаха, щом чу предложението. Вазбата опря нож в гърба му и го побутна напред.

— Значи вие сте — съвсем безстрастно изрече висшият ула, щом го доближиха и можа да ги огледа внимателно.

— Ако искаш да кажеш, че именно ние досега се изплъзваме на целия народ на Ал-Шига, отговорът е да — натърти Алдин.

— С това можеш да се похвалиш, когато си вече недосегаем за враговете си — кротко го укори Наргла. — На твое място не бих прибързвал.

— Е, поне хубавичко разходихме Улсак и неговите слуги — усмихна се вазбата.

— Каква е истинската причина за тази лудост?

— Не би ми повярвал, ако ти разкрия цялата истина — уморено промълви Алдин.

— Е, да, трудно ще се доверя на словата, изречени от устата на неверник.

— Но щом е така, защо изобщо си губиш времето с нас?

— Защото се стремя да разбера как вашата смърт ще даде могъщество на Улсак. Ако обещаното от него се сбъдне, Седа ще се отвори по пладне вдруги ден, когато небето притъмнее. Кой безумец би позволил да напуснем затвора си само заради смъртта на такива като вас двамата?

Алдин стрелна Корбин с пронизващ поглед и кохът побърза да сведе глава.

— Дълго е за разказване… — започна вазбата.

— Не мърдайте! — внезапно прошепна гаварнецът.

Вляво от тях изпука сухо клонче. Алдин се взря в плътния мрак, където не достигаше светлината от факела. Тих звук, като че някой духна в тръбичка. Нещо бодна рамото му.

Той погледна стреснато. Струваше му се твърде нелепо, за да повярва. От дрехата стърчеше краят на стреличка, не по-дълга от показалеца му. Но кожата вече го смъдеше като от ужилване на пчела.

— Улсак! — извика Наргла и стъпка факела.

Алдин се помъчи да се обърне, но вече сякаш гледаше към края на дълъг тъмен тунел. Всичко ставаше твърде бавно.

Чу как звънна лъкът на Оиши и стрелата се заби в гафа с такава сила, че го просна по гръб.

А Габлона се клатушкаше смешно с нанизани няколко стрелички в търбуха му. Ужасеният кох крещеше нещо, но вазбата не можеше да чуе нито дума.

Изведнъж край него се замятаха смътни силуети. Бяха десетки.

Някъде отдалече два чифта очи се вторачиха в него. Хасан и Улсак. Опита се да изпищи, но вече пропадаше в тъмнината.